[* Номерът за спешни случаи във Великобритания е 999, но се приемат обаждания и на номера за спешни случаи на Европейския съюз – 112. – Б.пр.]

— Джеси, отвори очи! – крещя. – Не смей да ме оставяш! Ще побеснея до лудост, ако ме оставиш!

— Не мога… – Тялото му се сгърчва и очите му се затварят.

— Джеси!

Отваря ги отново и ръката му се опитва напразно да се вдигне, но не успява и тя тупва на пода. Не мога да понеса да слушам как се мъчи да диша, затова хващам телефона и набирам моя. „Ангел” започва да звучи на няколко стъпки от нас. Люлея Джеси, неспособна да овладея хлиповете си. Всеки път, щом телефонът ми спре, набирам пак, повтарям това отново и отново, а звукът от любимото му парче заглушава накъсаното му хриптене. Той се взира празно в мен. В очите му няма нищо. Търся нещо, каквото и да е, но няма нищо.

— Неразделни – мърмори, но клепачите му започват да натежават и той губи битката да ги държи отворени.

— Джеси, моля те! Отвори очи! – отчаяно се опитвам да ги отворя. – ОТВОРИ ГИ! – изкрещявам думата към него, но се моля напразно.

Губя го.

И знам, защото собственото ми сърце също забавя своя ритъм.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Нямам възможност да се вгледам в тези очи от две седмици. Това са най-дългите две седмици в живота ми. Всяка представа за безутешност и страдание, която съм имала преди този момент в живота си, е напълно неточна в сравнение с чувствата, които ме парализират сега. Аз съм изгубена. Безпомощна. Лишена от най-важната част от мен. Единственото ми утешение идва от това, че виждам спокойното му лице и чувствам топлата му кожа.

Преди четири дни лекарят отстрани апарата за дишане и вече личи, че Джеси е по-добре, въпреки че е брадясал и кожата му е пепелява. Диша малко трудно и повърхностно, но се справя сам. Обаче все още не се събужда. Острието го е прорязало странично, пробило е стомаха му и е довело до колапс на белия дроб по време на операцията, а това усложнява нещата. Джеси вече има два белега върху идеалния си торс – новият е много по-гладък в сравнение с назъбения прорез, който тя му е оставила при последната им среща. Гледах как сменят превръзката ежедневно и как прочистват раната. Вече свикнах с несъвършенството му – омразно напомняне за най-лошия ден от живота ми, но и още една част от него, която да обичам.

Не се отделям от него, освен за да отскоча до тоалетната, и то след като съм стискала толкова дълго, че пикочният ми мехур е готов да се пръсне. Взимам си душ за секунди, когато майка ми буквално насила ме набута в банята и всеки път я карам да се закълне, че ще ме извика, ако той помръдне. Но той не мърда. Лекуващият му лекар и хирургът всеки ден ми повтарят, че трябва да се изчака. Той е силен и здрав и има големи шансове, но аз не виждам друго подобрение освен това, че вече диша сам.

Не минава и час, без да го моля да се събуди, нито минута, без да го целуна някъде с надеждата, че усещането за устните ми по кожата му ще разпали нещо, но уви. Всеки ден сърцето ми натежава все повече, очите ми стават по-червени, а коремът ми нараства и всеки път, когато погледна към него, си мисля, че бебетата ми може и да не видят баща си и че това е несправедливо и твърде жестоко.

— Събуди се! – заповядвам тихо, а сълзите ми отново започват да текат. – Упорит човек! – Чувам, че вратата се отваря, извръщам се и виждам майка ми през замъгления си поглед. – Защо той не се събужда, мамо?

Тя се приближава до мен за миг и се опитва да ме премести, за да може да ме прегърне.

— Той се лекува, скъпа. Трябва да се излекува.

— Мина твърде много време. Искам да се събуди. Липсва ми. – Раменете ми започват да треперят и отпускам глава върху леглото му безнадеждно.

— О, Ава! – Мама е отчаяна и вероятно смята, че е ненужна и безполезна, но не мога да й помогна да се чувства по-добре, докато самата аз съм безутешна. – Ава, скъпа, трябва да ядеш – казва тихо тя и ме придърпва да стана от леглото. – Хайде, моля те!

— Не съм гладна – настоявам упорито.

— Правя списък с всичките случаи, в които не си ме слушала, и ще разкажа на Джеси за всеки един от тях, когато се събуди – заплашва тя с треперещ глас и ми подава кутия с лека салата.

Знам, че няма да постигна нищо, ако откажа, но глупавата мисъл, че ще му доставя удоволствие, ако ям, е единствената причина да отворя кутията с една ръка и да започна да боцкам чери доматчетата.

— Беатрис и Хенри току-що пристигнаха, скъпа – казва мама предпазливо, но аз вече не изпитвам презрение към родителите на Джеси. Не съм в състояние да изпитвам нищо друго освен скръб. – Може ли да влязат?

Егоистично искам да откажа. Искам го само за себе си, но нямаше как да предотвратя разпространението на новината, че е прободен, а новините пътуват бързо в Европа. Семейството му пристигна два дни след като го приеха в болница. Майка му и сестра му изглеждаха емоционално съсипани, а баща му просто гледаше мълчаливо. Не открих съжаление в безизразното му лице, което ужасяващо прилича на това на Джеси. Чух всички обяснения, но така и не ги разбрах.

Докато седях, погълната от тишината на болничната стая, стигнах до собствено заключение и то е просто: Вината, която Джеси изпитва за многото трагични събития, случили се в живота му, е отблъснала родителите му. Те може и да са допринесли с настоятелността си, но сега, когато познавам моя предизвикателен мъж и знам какво се е случило, съм сигурна, че неговата упоритост е основната причина за този разрив. Той се е отдалечил от всички, които са му напомняли за загубата, и е смятал, че така вината ще намалее – вина, която изобщо не е трябвало да изпитва. Той не си е позволил да се обгради с хора, които го обичат и биха могли да му помогнат. Чакал е аз да го направя. А сега може би е твърде късно, защото лежи в това легло безжизнен и не реагира, и дори мисълта, че може би ще трябва да живея без него, ме убива. Бих предпочела дори да не го познавам, стига да е жив и да се чувства добре. Глупава мисъл, осъзнавам това, но обърканият ми ум не е много логичен, откакто съм тук. Главата ме боли непрестанно, буцата в гърлото ми не се маха, а лицето ми щипе от изсъхналите сълзи. Аз съм напълно разбита и ще бъда така още дълго, ако той никога повече не отвори очи.

— Ава? – гласът на майка ми и ръката й, която разтрива рамото ми, ме връщат в стаята, която ми е прекалено позната.

— Само за няколко минути – съгласявам се, отказвам да ям повече и избутвам салатата настрани. Майка ми не спори с мен, дори не се опитва да ме уговори да останат по-дълго с него. Позволявам им по пет минути от време на време, но не ги оставям насаме.

— Добре, скъпа. – Тя излиза от стаята и няколко минути по-късно майката, бащата и сестрата на Джеси влизат тихо. Не им обръщам внимание. Гледам само съпруга си и устата ми е плътно затворена, когато те обкръжават леглото. Майка му започва да хлипа и виждам с периферното си зрение как Амалия я успокоява. Баща му бърше лицето си. Три чифта очи, и трите зелени и изпълнени с мъка, са отправени към безжизненото тяло на Джеси.

— Как е той? – пита Хенри, докато обикаля леглото.

— Няма промяна – отговарям и се протягам да отметна кичур руса коса от челото му, за да не го гъделичка в съня му.

— Ами ти, Ава? Трябва да се грижиш за себе си – той говори тихо, но убедително.

— Добре съм.

— Ще ни позволиш ли да те заведем да хапнеш? – пита той. – Недалеч, в ресторанта до болницата.

— Няма да го оставя – заявявам за милионен път. Всички се опитваха и се проваляха. – Той може да се събуди и аз да не съм тук.

— Разбирам – успокоява ме той. – Тогава може ние да ти донесем нещо?

Сигурно е забелязал салатата, но въпреки това опитва. Загрижеността му е искрена, но нежелана.

— Не, благодаря.

— Ава, моля те – настоява Амалия, но аз пренебрегвам молбата й, поклащам глава и се запъвам инатливо. Джеси би ме насилил да ям. Ще ми се да го направи.

Чувам колективната им въздишка. Вратата се отваря и нощната сестра влиза в стаята с познатата количка, натоварена с апарат за измерване на кръвното, термометър и безброй други машини, с които ще провери състоянието му.

— Добър вечер – усмихва се тя топло. – Как е нашият прекрасен образец на мъж днес? – тя повтаря точно същите думи всеки път щом започне смяната й.

— Все още спи – отговарям и се премествам съвсем малко, за да й осигуря достъп до ръката на Джеси.

— Да видим какво става! – Тя взима ръката му, поставя лентата на апарата за кръвно налягане върху бицепса му и натиска бутона за старт, след което мери температурата му и проверява разпечатката от електрокардиограмата му. – Никаква промяна. Имаш силен и решителен мъж, скъпа.

— Знам – съгласявам се и се моля да продължава да е такъв. Той не е по-добре, но не е и по-зле и аз трябва да се примиря. Това е всичко, което имам. Сестрата инжектира някакъв препарат в системата, сменя торбичката на катетъра му, а после събира нещата си и тихо напуска стаята.

— Ще те оставим на спокойствие – казва Хенри. – Имаш номера ми.

Кимвам му и ги оставям да се опитат да ми влеят малко спокойствие, а после ги гледам как се изреждат да целунат Джеси. Майка му остава последна и мокри лицето му със сълзи.

— Обичам те, сине – мърмори тя, сякаш не иска да я чуя, сякаш мисли, че ще я укоря за това. Не бих го направила никога. Мъката им е достатъчна причина да ги приема. Целта ми е да възстановя живота на Джеси такъв, какъвто трябва да бъде. Бих направила всичко, но не знам дали той ще бъде до мен, за да го приеме и да го оцени.

Още сълзи потичат от очите ми.

Поглеждам нагоре и виждам през тях Кейт, Сам, Дрю и Джон на вратата. Сбогувам се любезно с родителите му и поздравявам новодошлите, без да успея да сдържа уморената въздишка, която се откъсва от устните ми при вида на още хора. Знам, че те се безпокоят за мен и за Джеси, но усилието да отговарям на въпросите им изисква енергия, каквато просто нямам.