Спирам рязко, щом виждам Джеси, застанал в дъното на помещението, после бързо откривам Рут от другата страна на бар плота, върху който закусваме. Оформяме идеален триъгълник, всички дишаме тежко и всички хвърляме погледи един към друг, но Рут е единствената, която размахва нож. Телефонът пада от ръката ми и издрънчава шумно, но това не привлича вниманието й. Огромното острие блести и тя го обръща небрежно в ръка. Насочено е към мен, но злобният, остър като бръснач метал не само успява да изпрати страха ми в орбита, а и кара очите ми да се спуснат към корема на Джеси с ужас.

— Боже мой! – прошепвам тихо и знам, че никой не ме е чул. Джеси каза, че се е случило при катастрофа с кола. Това каза. Търся да намеря точните думи, но не ги намирам, защото ги няма. Откривам единственото възможно заключение, което съм направила сама. Оказва се, че съм сбъркала в предположенията си, но също така се съмнявам, че той щеше да разкрие истинската причина. Причината сега стои тук и си играе заплашително с нож, който съм сигурна, че е готова да използва. Не мисля, че нещо друго, което бих могла да срещна, ще ме ужаси повече. Сега и четиримата сме в опасност.

— Колко е хубаво да те видя, Джеси! – изплюва тя и заема по-стабилна стойка, като разкрачва още малко крака. Приготвя се да се нахвърли.

— Не, не е – отговаря Джеси спокойно въпреки тежкото си дишане. – Защо си тук?

Рут се усмихва студено.

— Толкова бях щастлива да те оставя да се въргаляш в нещастие, да пропиваш живота си и да се опитваш да запълниш празнотата, която сам създаде с безмозъчното си чукане, но после ти се влюби. Не мога да ти позволя нито грам щастие, след като ти унищожи моето.

— Платих десетократно за грешките си, Лорън – при споменаването на това име главата ми рязко се откъсва от блестящото острие към потното лице на Джеси. Лорън ли? – Заслужавам да бъда щастлив. – Това е почти молба, която ме прерязва през сърцето. Опитва се да убеди себе си, че ме заслужава, но това, че търси одобрение от тази луда жена, ме кара моментално да забравя тъпата болка в корема и паренето на лицето. Усещам как в мен започва да кипи гняв.

— Не, не заслужаваш. Ти ме лиши от щастие, затова аз ще лиша теб. – Махва с ножа към мен и Джеси се размърдва нервно. Измъчените му зелени очи трепват към мен за кратко, после отново гледа към Рут или Лорън. Изобщо не знам.

— Не съм те лишил от щастие.

— Напротив! – крещи тя. – Ти се ожени за мен, а после ме напусна!

Ахвам и обръщам поглед към Джеси. Той дъвче долната си устна, а очите му се стрелкат постоянно между мен и… бившата му жена? Бил е женен? Задушавам се, а умът ми препуска в кръг и не успява да схване това, което съм научила току-що.

Рут ме поглежда, внезапно изтръгната от гневното си избухване, и се усмихва.

— Не знаеше ли? Е, това е изненада. Може също така да обясни защо си се задържала.

Самодоволството й, съчетано с отчаянието на Джеси, ме парализира напълно.

— Нищо не може да ни раздели. – Думите ми прелитат във въздуха и изтриват усмивката от лицето й, но също така карат Джеси видимо да се напрегне. Поглеждам го предпазливо, но празнотата в него ме кара да мисля, че не е съгласен. Започвам леко да клатя глава, а долната ми устна трепери. Усещането за дланта ми, която се плъзга по корема ми, е успокояващо, но изражението на лицето на Джеси не е. Гледа към пъпа ми и по лицето му бавно преминава вълна на отчаяние.

— Съжалявам – промълвява. – Трябваше да ти кажа.

Наистина ми е спестил най-големия шок до последно, но не ми пука. Наистина. Нищо не може да ни раздели.

— Няма значение – опитвам се да го уверя, но виждам как пораженството го поглъща.

— Няма значение – съска Рут и това ни кара с Джеси да погледнем отново към размахалата нож откачила кучка, която нахлу в живота ни. – Тя не знае нищо, нали?

Надявам се да греши. Надявам се Джеси да кимне и да обясни, че знам всичко – за имението, за пиенето, сега и за нея… всичко. Но той започва да клати глава, което учетворява несигурността ми.

— Не знае ли за нашата дъщеря? – Стаята започва да се върти и Джеси се опитва да помръдне. – Стой където си! – извиква Рут и размахва ножа към него.

— Ава… – Отчаяно се нуждае да стигне до мен. Аз се олюлявам на място, докато се опитвам да осмисля информацията, и знам, че за него е мъчително да бъде отделен от мен. Знае, че не може да помръдне, защото ако го направи, тя ще скочи към мен. Той има дъщеря? Животът ми свършва тук и сега. Това е върхът на айсберга от сътресения. Той се опитва да компенсира липсата на присъствие в живота на дъщеря си.

— Да, бяхме женени и той ме напусна, докато бях бременна – изплюва Рут.

— Бях принуден да се оженя за теб, защото ти беше бременна. Не исках и ти го знаеше. Бяхме на седемнайсет години, Лорън. Чукахме се веднъж. – Гласът му е пречупен и несигурен, сякаш се опитва да убеди себе си, че е постъпил правилно.

— Не обвинявай родителите си за своето решение! – Тя гори от ярост, а ръката й трепери неудържимо.

— Опитвах се да поправя грешките си. Опитвах се да ги направя щастливи.

Стаята все още се върти диво, докато се опитвам да подредя всичко, което чувам.

Не мога да видя никакъв смисъл в това, особено когато съм в толкова опасна ситуация. Но през объркването и тревогата си осъзнавам колко е важно да остана в безопасност. Трябва да се измъкна оттук. Започвам да отстъпвам назад, като се надявам вниманието и яростта й да останат насочени към Джеси, докато тихо се опитвам да избягам. Знам, че тя ще се нахвърли върху мен, а не върху Джеси. Иска да го накаже и ще го направи, като го остави да живее без мен. Тя е пресметнала всичко, аз също.

— Не мърдай! – крещи тя и ме спира. – Дори не си ПОМИСЛЯЙ да се опиташ да избягаш, защото този нож ще се забие в него, преди да стигнеш до вратата! – Тази заплаха осуетява напълно плана ми. Мисълта да нарани Джеси е непоносима въпреки новата информация за него. – Дори не си чула най-интересното, затова ще бъде учтиво да останеш, за да ме изслушаш.

— Лорън! – предупреждава Джеси.

Тя се смее хитро и доволно.

— Какво? Не искаш ли да кажа на младата ти бременна жена, че ти уби нашата дъщеря?

Той вече се движи бързо и нищо няма да го спре. Знам го, защото аз се олюлявам, готова да се срина на пода. Светът ми току-що се е взривил и се е пръснал на милиони парчета заедно с претоварения ми ум. Но забелязвам и нейното движение. Забелязвам ножа, който се движи към мен бързо и сигурно. И забелязвам, че Джеси застава между мен и острието. Успява да ме хване, преди да падна, после се сблъсква с Рут на пода и я удря право в лицето с яростен рев. Тя се смее. Откачената кучка само се смее и го подтиква с истеричния си пристъп на смях.

— Не съм убил дъщеря ни! – Удря я отново. Звукът от удара в развеселеното й лице ме кара да потръпна.

— Уби я. В момента, в който тя се качи в онази кола, ти я прати на смърт.

— Вината не беше моя! – Възсяда я и се опитва да усмири размаханите й ръце.

— Кармайкъл не трябваше да взима дъщеря ни. Ти трябваше да я гледаш! Прекарах пет години в тапицирана стая. Двайсет години ми се искаше никога да не ти бях позволявала да я видиш. Ти ме напусна, а после уби единственото, което ми беше останало от теб. Никога няма да ти позволя да я замениш. Никой друг няма да получи част от теб!

Джеси изревава и с едно последно силно замахване я праща в безсъзнание. Опитвам се да се изправя до седнало положение и гледам как тялото му се разтърсва от изтощение и гняв. Чувам и напълно разбирам всяка дума, която си изкрещяват, и съм шокирана, но най-вече съм тъжна. Всяко късче лудост, което съм изтърпяла, откакто срещнах този мъж, току-що беше оправдано. Цялата му прекалена загриженост, неразумната тревога и невротичното поведение бяха обяснени. Той не мисли, че заслужава щастие, и наистина ме е защитавал. Но ме е защитавал от себе си и от мрака на миналото му. Той не е бил в колата с Кармайкъл. Била е дъщеря му. Всички хора, които е обичал истински през живота си, са умрели трагично и той смята, че е отговорен за всяка смърт. Сърцето ми кърви за този мъж.

— Нищо няма да ни раздели – хлипам и се опитвам да се изправя, но не мога да се справя с коленете си. Мислил е, че това ще ме накара да избягам, но няма. Облекчена съм. Всъщност всяко дребно нещо вече има смисъл за мен.

Джеси се повдига от пода и обръща замъглените си измъчени зелени очи към мен.

— Толкова ужасно съжалявам. – Брадичката му трепери, когато тръгва към мен.

— Няма значение – уверявам го. – Нищо няма значение. – Вдигам ръце към него, отчаяно искам да разбере, че приемам и него, и миналото му, независимо колко шокиращо и тъмно може да е. Между нас преминава полъх на спокойствие, като тихо взаимно разбирателство, докато го чакам да дойде до мен.

Нетърпението ми расте. Нужно му е много време и, изглежда, забавя все повече с всяка измината стъпка, докато не се срива на колене със сподавено пъшкане и стиска корема си. Смутените ми очи търсят в лицето му някаква следа какво не е наред, но тогава той дръпва назад сакото си и разкрива напоена с кръв риза и ножа, стърчащ от тялото му.

— НЕЕЕЕЕ! – крещя. Бързо ставам и отивам при него. Ръката ми стои над дръжката на ножа, без да знам какво да правя. – Боже! Джеси! – Той пада назад. Дави се, а дланта му попипва раната около ножа. – Боже, не, не, не, не, не, моля те, не!

Падам на колене. Цялата изгаряща болка от корема и от лицето ми започва да пари гърдите ми. Мъча се да дишам. Дръпвам главата му в скута си и диво галя лицето му. Зелените му очи натежават.

— Не затваряй очи, Джеси! – крещя обезумяла. – Бебче, дръж очите си отворени! Погледни ме!

Той ги отваря с явно усилие. Диша тежко, опитва се да каже нещо, но го карам да млъкне, като слагам устни на челото му. Плача истерично.

— Ава…

— Шшшт! – Получавам секундно просветление и започвам да ровя във вътрешния джоб на сакото. Намирам телефона му. След три неуспешни опита успявам да натисна трите еднакви цифри*, после пищя по телефона, крещя обяснения и умолявам жената отсреща да побърза. Тя се опитва да ме успокои, опитва се да ми даде указания, но не я чувам. Затварям, прекалено загрижена за Джеси. Той изглежда сив, тялото му е напълно отпуснато, а сухите му устни са разтворени и той диша повърхностно и със свистене. Затрудненото му дишане не прогонва зловещата тишина, която ни заобикаля.