— Никой ли няма там? – Джон крачи в далечния край на кухнята. – Рут Куин. Вече ти казах. Знаеш, че зрението ми не е толкова добро, колкото някога, но бих заложил живота си. Трябва да се обадиш на полицията, не да я търсиш, откачено копеле.

Кръвта ми се вледенява, а тялото ми замръзва на място, докато гледам как Джон бавно се обръща и ме забелязва. Може да е черен, но определено току-що пребледня.

— Коя е тя? – питам го.

Огромните му гърди се издуват и той вдига ръка, за да свали очилата си. Иска ми се да ги беше оставил, защото само потвърждава страховете ми. Очите му са разтревожени, а Голямото момче не се тревожи.

— Джеси, трябва да докараш задника си тук. Остави с това да се оправя полицията! – Джон отстранява телефона от ухото си и чувам гневния вик на Джеси. Не мога да разбера какво говори, но безсилният крясък сякаш казва хиляди думи. Споменаването на полицейска намеса също не може да е нещо добро.

— Коя е тя? – изсъсквам, а дишането ми започва да се ускорява. Разтревожена съм и започвам да се паникьосвам, а не знам защо.

Джон въздъхва победено, но все пак не отговаря, вместо това ми обръща гръб.

— Късно е. Тя е до мен. По-добре се прибирай!

Чувам ядосан вик и мисля, че долавям звука от нещо, удрящо нещо друго, като юмрук във врата – износена синя входна врата. Усещам как търпението ми се изпарява. Неведението ми за нещо, което чувствам, че трябва да знам, загрява замръзналите ми вени.

Джон ми подава телефона и аз бързо го измъквам от ръката му.

— Коя е тя? – Оставам спокойна и категорична, че ако не получа отговор, много бързо ще започна да беснея. И знам, че яростта ми ще ми вдигне кръвното.

Той диша тежко в телефона, а целенасочените му крачки се чуват като фон.

— Не съм сигурен.

— Какво искаш да кажеш? – крещя. Той не ми отговори, не и задоволително. Знае коя е Рут Куин.

— Прибирам се. Ще говорим у дома.

— Не. Кажи ми сега!

— Ава, не исках да казвам нищо, докато не съм сигурен, че е тя – казва. Изпилването на гуми ме кара да трепна. Може и така да е, но неспособността на Джон да шепти провали този план. – Ще обясня, когато мога да те сложа да седнеш.

— Това няма да ми хареса, нали? – Не знам защо питам. Той иска да ме сложи да седна, което не е добър знак. Всъщност няма добри знаци. Дори Голямото момче изглежда твърде загрижен от това, което излиза наяве.

— Бебче, моля те, трябва да те видя.

— Не, отговори на въпроса ми – напомням му тихо и сядам на един стол. – Какво още имаш да ми казваш, Джеси?

— Скоро ще си бъда у дома.

— Това ще ме накара ли да побягна?

— Скоро ще си бъда у дома – повтаря и затваря, а аз оставам с телефона на Джон, долепен до бузата ми, и стомах, който се бунтува от безпокойство. Почти ми се иска да побягна още сега. Несигурността, смесена с невероятен страх, ме кара да побягна, но не и да избягам от Джеси. Мисълта да живея без него прерязва болезнено цялото ми същество. Но дълбоко в себе си усещам огромна яма, което ми подсказва, че трябва да се защитя от всичко, което може да повлияе на живота ми. На нашия живот.

Телефонът на апартамента изпищява и ме кара да подскоча, а Джон тръгва тежко през кухнята, вече с очилата на мястото им. Няма да се хабя в опити да измъкна информация от него, въпреки че той има информацията, която ми трябва.

Връща се кухнята и изглежда прекалено загрижен за толкова заплашителен мъж. Вече наистина съм разтревожена.

— Трябва да сляза долу. Ще заключиш вратата след мен и няма да отваряш, освен ако не ти се обадя да ти кажа, че съм аз. Къде е телефонът ти?

— Какво става? – изправям се и започвам да треперя.

— Къде е телефонът ти? – настоява той и взима своя от треперещата ми ръка.

— В чантата. Джон, кажи ми!

Взима чантата ми, изсипва съдържанието й и бързо открива телефона ми. Поставя го на плота, вдига ме и ме настанява нежно на стола.

— Ава, сега не е времето да спориш с мен. Долу има някакъв подозрителен човек и ще отида да проверя. Вероятно не е нищо сериозно.

Не му вярвам. Нищо не подсказва, че трябва – нито тонът му, нито езикът на тялото му. Инстинктите ми крещят, че трябва да съм ужасена и аз започвам да се чувствам точно така.

— Добре – съгласявам се неохотно.

След като кимва и стиска рамото ми нежно, Джон отдалечава голямото си тяло от кухнята и скоро чувам входната врата да се затваря, което ме оставя разтреперана и с препускащ ум. Изобщо не успявам да се успокоя. Просто искам Джеси. Не ме интересува какво има да ми казва, изобщо не ми пука. Стисвам телефона в ръка и се затичвам нагоре по стълбите. Бързо откривам ключа за кабинета на Джеси в чекмеджето за бельото ми, после се втурвам надолу и бързо отключвам вратата. Знам, че ще се почувствам по-добре, когато седна в неговия голям офис стол. Ще бъде все едно самият Джеси е увит около мен.

Нахлувам през вратата обезумяла и останала без дъх, за да се изправя срещу жена, която стои насред стаята и се взира в моята стена.

Рут Куин.

Краката ми се подкосяват, залитам напред и сърцето ми спира. Но драматичното ми появяване и шокираното ми ахване, изглежда, не я вълнуват. Тя задържа унесения си поглед, без да ми обърне внимание. Запленена е и ако не бяха думите и реакциите на Джеси и Джон към тази жена, щях да помисля, че не само си пада по мен, а е и вманиачена до лудост.

Твърде много време е минало, преди да осъзная, че трябва да бягам, защото, когато бавно започвам да отстъпвам назад, Рут поглежда към мен. Изглежда куха, няма я обичайната жена с ярки очи и свежа кожа, с която съм свикнала. Минали са едва няколко часа, откакто я видях, но сякаш са години.

— Не си прави труда! – гласът й е студен, носи полъх на омраза и веднага прогонва всяка мисъл, че тази жена си пада по мен. Сега знам с абсолютна сигурност, че ме мрази. – Асансьорът няма да работи, а Кейси ще те спре на стълбите.

Може да съм шокирана, но думите се запечатват в ума ми ясно. Както и споменът за костюма на Кейси… и на записа от охранителната камера от нощта, в която бях упоена. Дори успявам да си задам разумния въпрос как, по дяволите, Рут е успяла да влезе в апартамента и в кабинета на Джеси.

Тогава тя размахва връзка ключове пред себе си.

— Той го направи толкова лесно. – Хвърля ги на бюрото на Джеси и очите ми проследяват пътя им, докато издрънчават и накрая спират. Не разпознавам връзката, но не съм достатъчно глупава, за да се чудя за къде са.

— Глупостта на съпруга ти и отчаяната нужда на любовника ми да ме зарадва едва не направиха това преживяване скучно – поглежда обратно към стената. Стената на Ава. – Мисля, че е малко обсебен от теб.

Оставам на място и умът ми препуска през възможностите за бягство. Няма такива. Никой не може да стигне до мен, щом новият портиер е на пост и аз съм безпомощна.

Върхът на пръста й докосва място на стената, на което Джеси е написал нещо.

— „Сърцето ми започна да бие отново”? – смее се със студен, зловещ смях и увеличава моето вече огромно безпокойство. – Джеси Уорд, противният, използващ жените задник, е влюбен, женен и очаква близнаци? Колко перфектно!

Явно не е перфектно, но всички предишни определения са верни. Изправена съм пред поредната отхвърлена бивша любовница, но тази е на съвсем друго ниво. Тя го мрази и следователно мрази и мен. С плашеща яснота, още повече че вече се е обърнала и гледа втренчено корема ми, осъзнавам, че мрази също така и нашите бебета. Страхът ми току-що се е изстрелял на най-високото ниво и знам със сигурност, че ние с близнаците сме в смъртна опасност.

Осъзнавам, че приближава, но не осъзнавам, че аз също се движа. Не съм достатъчно бърза обаче, защото след секунди тя вече е пред мен и гали корема ми замислено.

После отдръпва ръка и ме удря. Крещя, тялото ми се свива в защита, а ръцете ми обгръщат корема и инстинктивно се опитват да предпазят бебетата.

Тя също крещи, хваща ме за косата и ме издърпва от кабинета на Джеси към откритото пространство на апартамента.

— Трябваше да го напуснеш – крещи, бута ме на пода и ме рита с точност.

Прерязва ме болка и очите ми плуват в сълзи, които се леят свободно. Ако можех

да пренебрегна невероятната болка и шока, мисля, че щях да събера сили и да я поразя с гнева си. Тя се опитва да убие нашите деца.

— Какво в това развратно копеле те накара да останеш, жалка кучко? – Дръпва ме за крака и ме удря по лицето, но острото парене и изгарящата болка няма да ме накарат да махна ръце от корема, нищо няма да ги махне оттам, дори желанието ми да се нахвърля върху нея. Телефонът е все още в ръката ми, но не мога да рискувам да й дам достъп до корема си.

Мисля трескаво, но единственото, което мога да направя, е да приема умопомрачението й и да се моля и тримата да се измъкнем здрави. Ако е имало момент, в който да ми се е струвало, че съм в ада, сега разбирам, че съм грешала. Това е по-ниско и от най-долното ниво на ада.

Удря с юмрук предмишницата ми с гневен див писък, а аз се свивам с уплашен и болезнен вик. Няма да се измъкна. Не съм близо до смъртта, но погледът, който долавям в очите й през замъгленото ми зрение, ми казва, че тя няма да спре, докато не ме види мъртва. Тя е побъркана. Напълно откачена. Какво е направил Джеси на тази жена, по дяволите?

Предната врата се отваря с трясък и Рут внезапно изчезва. Мъча се да се обърна, все още стиснала корема си и все още плачеща в агония. Виждам как гърбът й изчезва в кухнята, а после разплаканите ми очи се спират на Джеси. Задъхан е. Тичал е нагоре по стълбите, а юмрукът му видимо е подут. Оглежда тялото ми като обезумял, от челото му тече пот, а лицето му е смесица от ужас и свирепа ярост. Нужни са му няколко мига, за да се съвземе, и виждам, че се разкъсва между желанието да се погрижи за мен и потребността да се справи с откачената жена, която е нахлула в дома ни. Не мога да говоря, но крещя наум да направи второто. Задавен хлип изскача от устата ми и го подтиква да се разтрепери още повече, а после да хукне към кухнята. Инстинктивно се раздвижвам и – мъдро или не – тръгвам след него. Сега целият ми страх е за него.