Джон ме поглежда и кимва, аз му кимвам в отговор, защото още не съм намерила своето дар слово. После ми подава телефона, а аз го гледам с ужас. Не мога да проведа тук и сега разгорещения разговор с Джеси, който знам, че ще последва. Избутвам се още назад в стола си, но Джон ми хвърля поглед, с който казва, че няма да се измъкна. Джеси иска да говори с мен и знам, че няма да стигна доникъде, ако отказвам.

Нервно взимам телефона, ставам и излизам от стаята.

— Джеси?

— Какво прави той там, МАМКА МУ? – Побеснял е и вероятно си скубе кичури от косата.

— Купил е компанията – казвам думите тихо и спокойно с измамната надежда, че като ги кажа спокойно, може да повлияя на начина, по който Джеси се справя с това. Много измамна надежда.

Той се задъхва по телефона.

— Вземи си чантата, хващай Джон и се махай! Чу ли ме?

— Да – потвърждавам бързо. Знам, че нямам друг избор.

— Направи го, докато съм на телефона!

— Добре! – Отпускам ръката с телефона и отново влизам в конферентната зала, където шест чифта очи са насочени право в мен. Напрежението във въздуха е тежко. Взимам чантата си и поглеждам към Джон, който отново кимва.

— Ава? – познатият загрижен глас на Патрик привлича погледа ми към шефа ми, или по-скоро към бившия ми шеф.

— Съжалявам, Патриюк. Повече не мога да работя в „Рококо Юниън”.

— Но защо? Тук ще се случват вълнуващи неща. Микаел ме увери, че ще бъдеш повишена в директор с дял от печалбата. Включих го като част от сделката, цвете! – Станал е и ме приближава с набръчкано чело. – За теб това е невероятна възможност.

Усмихвам се и поглеждам към Микаел. Сега той изглежда безмълвен.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа, че не мога да работя за Микаел. – Сега всички погледи са върху датчанина. – Микаел упорито ме преследва от известно време. Не приема отказ! – Мятам чантата си на рамо. – Сал, той те е използвал, за да получава информация за мен. Съжалявам.

Тя крие лицето си, но виждам, че плаче. Чувствам се ужасно заради нея.

— Толкова ли си отчаян, че да унищожиш толкова мил човек като Сали? – питам Микаел. – Толкова ли отчаяно искаш да отмъстиш на един мъж, че да купиш компанията, в която работи жена му?

— Отмъщението, което ще получи този женкар, е само допълнителна придобивка. Исках те още от първия ден! – Всъщност с това изречение потвърждава подозренията на Джеси. – Той не те заслужава.

— Той ме заслужава и ме има. Винаги ще ме има. Преборили сме се с много по-големи проблеми от теб, Микаел. Нищо, което кажеш, няма да ме отклони от решението ми да съм с него. – Тялото ми може би трепери, но гласът ми е непоколебим и твърд. – Нямам какво повече да ти кажа. – Обръщам се да си вървя, но спирам за кратко при вратата. – Съжалявам, Патрик.

Джон е зад мен, а огромната му длан е на гърба ми, сякаш е усетил физическото ми състояние. Чувствам се тъжна, но странно решителна.

— Ава!

Лекият датски акцент, който намирах за доста секси, вече кара кожата ми да настръхне. Джон се опитва да ме избута напред, но глупаво любопитство ме кара да се боря с Голямото момче и да се обърна към Микаел.

— Той е чукал други жени, докато е бил с теб, Ава. Той не те заслужава.

— Той ме заслужава! – изкрещявам думите в лицето му и той се отдръпва шокиран.

Ръката на Джон се мести на ръката ми, но аз я изблъсквам.

— Ава, момиче?

— Не! Никой няма да го съди освен мен! Той е мой! – Простила съм му и ако ми се даде възможност, вероятно може да забравя. – Ти си заслепен от обида – казвам по-спокойно.

— Става дума по-скоро за теб! – Датчанинът хвърля предпазлив поглед към моя телохранител.

Засмивам се и клатя глава.

— Не, не. Аз съм омъжена и бре…

— А аз все още те искам.

Устата ми се затваря, а Джон изръмжава предупредително.

— Момичето е заето. – Опитва се да ме обърне напред, но аз съм закована на място.

— Ти ли ме упои? – питам, но ужасеното изражение, което моментално изскача на бледото му лице, ми казва всичко, което трябва да знам.

— Ава, никога не бих те наранил. Купих тази компания за теб.

Поклащам глава невярващо.

— Ти си погълнат от желанието за отмъщение. Дори не ме познаваш. Не сме били близки, нямаме връзка или специални мигове. Какво ти има?

— Познавам красотата, щом я видя, и съм готов да се боря за нея.

— Ще се бориш напразно – казвам спокойно. – И дори да успееш в опитите си да ни разделиш, никога не би могъл да ме имаш след това.

Кожата се събира на челото му, щом се намръщва.

— Защо?

— Защото без него аз ще бъда мъртва! – Обръщам се и напускам работното си място, като знам, че никога няма да се върна. Малко съм тъжна, но вече знам какво ме очаква отсега нататък и на лицето ми разцъфва най-голямата усмивка.

* * *

Щом се настанявам удобно в рейндж ровъра на Джон и тръгваме от бордюра, забелязвам телефона в ръката си и си спомням, че Джеси все още е на линия. Не искам да го чуя, искам да го видя.

— Джеси?

Не чувам нищо, но знам, че е там. Присъствието му пътува по линията и целува кожата ми.

— Не те заслужавам – казва тихо. – Той е прав, но аз съм прекалено себичен, за да се откажа от теб в полза на някой, който те заслужава. Никога няма да ни разделят и ти никога няма да останеш сама. Ще живееш вечно, бебче.

Сълзи пълнят очите ми и мисля колко съм щастлива, че е толкова себичен.

— Дадено – прошепвам.

— Ще те видя във ваната.

— Дадено – повтарям, защото знам, че няма да успея да кажа повече от една дума в момента. Той затваря и аз се отнасям в мисли, докато гледам как Лондон прелита покрай прозореца. Изпитвам удивително чувство на облекчение. За първи път в колата на Джон цари пълно мълчание. Няма тананикане и няма тупане по волана.

Пътуваме в удобна тишина към „Луссо”.

* * *

— Да те приберем вътре, момиче! – Джон паркира и изскача, като ме оставя да разкопчея колана и да отида при него пред колата.

— Няма нужда да ме придружаваш вътре – казвам, но лицето му подсказва, че трябва. – Джеси ти е казал да провериш апартамента, нали?

— Само малка проверка, това е всичко, момиче. – Хваща лакътя ми и ме повежда към фоайето на „Луссо”. Мога да се оплаквам, но не си давам труда. Прекалява с предпазливостта, но ако това ще направи него и невротичния ми съпруг щастливи, ще се подчиня.

Изненадана съм да видя Кейси тук, но той не е с униформа.

— Здравей, Кейси! – обаждам се, докато ме водят вътре, но нямам време да разговарям или може би да го предупредя, че ще се изправи пред яростта на Джеси съвсем скоро. Но забелязвам колко елегантен изглежда в костюма си и определено виждам тревожното изражение на лицето му при вида на Голямото момче, което ме придружава. Джон има такъв ефект върху повечето хора. Какъвто имаше и върху мен.

Джон набира кода и отстъпва, за да ме пропусне в асансьора, после влиза след мен. Набира кода отново.

— Знаеш кода? – питам. Надявам се да не знае значението на кода.

Усмихва ми се и не мога да разбера дали изражението му е многозначително или не.

— Копелето е разумно този път, но се надявах да е малко по-изобретателно.

Започвам да кашлям и мисля точно колко изобретателен може да е Джеси, щом стигне до нула. Всъщност неговата изобретателност е чудесна. Предизвикваща екстаз. Трябва да напълня ваната, но когато вратата на асансьора се отваря, неумолимо си спомням, че е рано и Кати най-вероятно все още се мотае из апартамента.

Отключвам, веднага се отправям към кухнята и хвърлям чантата на плота, но когато не намирам Кати там, тръгвам нагоре, за да я освободя за до края на деня.

— Ава, момиче. – Гръмовните стъпки на Джон идват след мен. – Нека проверя!

— Джон, наистина ли? – Спирам и го пускам да мине. – Ще ми бъдеш бавачка, докато Джеси се прибере ли? – надявам се не. Искам да си взема вана преди ваната с Джеси.

— Не. Успокой се – буботи. – Престани с оплакванията!

Присвивам се леко от резкия му тон, но не споря с великана. Оставям го да отвори и затвори всички врати, докато се подпирам на стъкления парапет със скръстени на гърдите ръце и чакам търпеливо. Няма как да се оплаквам за това, като се има предвид изненадващата ни посетителка от тази сутрин.

— Чисто е.

— Какво облекчение! – усмихвам се и се отдръпвам от стъклото.

Джон рязко спира, а веждите му се носят някъде между върха на очилата му и върха на главата му.

— Не ми остроумничи, момиче! – Наистина е сърдит точно когато мислех, че двамата с него сме постигнали разбирателство. – Ще се обадя на охранителите да оправят кода.

Гледам как тръгва надолу по стълбите.

— Кати няма ли я? – питам.

— Няма я – потвърждава и се отправя към телефона на апартамента, но мобилният му започва да звъни, преди да стигне до стационарния. – Да? – сумти и се отклонява към кухнята. – Тук сме вече. Кати си е тръгнала, но ще остана, докато дойдеш – гласът му затихва, докато разстоянието между нас расте, и знам, че говори с Джеси. – Синя врата, има нужда от боядисване – казва Джон с предполагаем шепот. Но все още го чувам идеално. Това е неудобството да имаш толкова нисък и буботещ глас. Джон може да звучи заплашително, но изобщо не може да шепти. – Лансдаун Кресънт. Не съм сигурен. Едва я зърнах, но ако не е тя, значи има двойница.

Несъзнателно вървя след гласа на Джон. Чух добре, затова не е нужно да съм наблизо, за да се уверя, че слухът ми не ме подвежда. Но опитът му да скрие това от мен, съчетан със споменаването на адреса на Рут Куин, и фактът, че Джон очевидно я познава, ме кара да искам да видя лицето му, за да преценя изражението му. Няма да е добро, не и когато говори с Джеси, което значи, че Джеси също познава Рут Куин. Кръвта ми се смразява все повече с всяка стъпка, с която се приближавам към Джон.