— Ще се опиташ ли и да го успокоиш?

— Ако говорехме за нещо друго, бих казал да. Но това си ти. Не обещавам нищо.

Въздъхвам, но оценявам честността му.

— Благодаря ти. Ще се върнеш ли в имението?

— Не, момиче. Ще му се обадя. Ти си върши работата, аз ще те чакам.

— Добре – съгласявам се. Чувствам се разтревожена, глупава и прекалено уязвима. Още веднъж подцених нещо, което наистина не трябваше.

* * *

Офисът все още е неприятно тих, когато Джон ме оставя пред работата. Главите и на тримата ми колеги са сведени ниско, Сали все още изглежда готова на самоубийство, а вратата на кабинета на Патрик продължава да е затворена. Никой не ми обръща внимание, докато минавам, и Сали не ми предлага кафе, така че хвърлям чантата си и се отправям към кухнята, за да си направя.

Тъкмо обръщам третата лъжичка захар в чашата, когато раменете ми се изправят и се стягат от позвъняването на моя възлюбен съпруг. Ако можех да се измъкна, щях да пренебрегна обаждането, но той ще позвъни на служебния телефон и ако не му вдигна и тогава, ще нахлуе в офиса. Зарязвам кафето, поемам дълбоко въздух за кураж и отивам да търся телефона си. Това не е разговор, който мога да приема пред всички в офиса, затова бързам към конферентната зала и затварям вратата зад себе си, после вдигам на беснеещия разярен мъж.

— Моля те, не ми викай! – изтърсвам и веднага отдалечавам телефона от ухото си.

Бях права.

— Какво си мислила, по дяволите? – крещи той. – Ти, глупава, глупава жена!

Затварям очи и тихо приемам тирадата му, отдалечила телефона на безопасно разстояние.

Диша неравномерно между крясъците.

— Аз си скубя косата, опитвам се да работя със Стив и да разреша този проблем, а през цялото време ти си имала написана на ръка заплаха? – чувам тръшването на врата. – И си я скъсала? Доказателство, Ава. Шибано доказателство.

— Много съжалявам – малко остава да се разплача. – Не исках да те тревожа. Мислех, че е безобидна.

— Безобидна заплаха, след като беше упоена? Все още ли мислеше, че е безобидна, след като беше избутана от пътя? – Толкова е бесен, защото не той контролира нещата. Не може да контролира ставащото и това го вбесява до лудост.

— Трябваше да ти кажа.

— Мамка му! – След ругатнята настава мълчание и мога да си представя Джеси, проснат в стола да разтрива свирепо слепоочията си с пръсти. – Кажи ми, че няма да напускаш офиса днес следобед!

— Имам среща с Патрик. Ще говоря с него за Микаел – опитвам се да му кажа това, което иска да чуе. Не мога да работя с Микаел, въпреки че вече не мисля, че е той.

— Това не е дело на Микаел, Ава – казва Джеси по-спокойно, отколкото знам, че се чувства. Аз знам, но какво е убедило Джеси? – Стив потвърди, че Микаел е летял в това време за Дания. Летял е от и до Лондон през последните няколко седмици напълно законно. Не би могъл да те упои и не би могъл да кара колата ми, защото и двата пъти е потвърдено, че е бил в Дания. И защо би казал, че ме познава, по дяволите? – тонът на Джеси става по-остър в края на изречението. Говори за първата заплаха.

— Ами мъжът от записа на охранителната камера? – питам неуверено.

— Не знам, Ава – въздъхва. – Намериха колата ми вчера. Стив я оглежда. Проследяващото устройство е било деактивирано.

— О! – Полагам уморения си задник в един от плюшените столове около конферентната маса. Мога да посоча, че не съм единствената, която крие информация, но няма да го направя. Знам, че той е използвал връзки, търсил е услуги и принципно е правил всичко друго, освен да разчита на полицията, докато аз просто съм била глупава.

— Да дойда ли в имението след работа? – питам.

— Не. Джон ще те отведе вкъщи, след като говориш с Патрик. Ще се видим там. След като получих последната информация, казах на Стив да се отбие – сарказмът му не минава незабелязан, нито нотката гняв. Направила съм огромна грешка. Не посочвам, че работният ми ден няма да свърши, след като говоря с Патрик, защото няма да има никаква полза, освен да предизвика още ръмжене по телефона. Наистина трябва да играя по неговите правила този път. – Не напускай този офис и след като Джон те отведе у дома, стой мирна! Разбра ли ме?

— Разбрах – прошепвам.

— Добро момиче. Ще говоря със Стив, но ще си тръгна веднага щом свърша с него.

— Обичам те – изтърсвам бързо, сякаш няма да мога да му го кажа повече никога.

Въздиша.

— Знам, бебче. Ще си вземем вана, щом се прибера. Става ли?

— Да – съгласявам се. Нежните му думи и обещанието за вана ме карат да се чувствам по-добре.

— Прави каквото ти се казва, жено! – Затваря след това последно предупреждение, но не отлепям телефона от ухото си. Знам, че Джеси е затворил, но го държа няколко секунди може би с надеждата, че съм сбъркала и дълбокият му дрезгав глас ще ми даде още малко увереност.

Едва когато вратата на конферентната зала се отваря и Патрик се появява, най-накрая свалям телефона и приемам, че Джеси го няма.

— Ето те. – Патрик все още не изглежда впечатлен, докато стои и държи вратата отворена. – Готова ли си?

— Да. – Приготвям се да стана, но той ми махва да си седя.

— Не, стой там! Ще проведем съвещанието тук – извиква на другите и един по един те влизат озадачени и мъртвешки тихи. Нещо става, очевидно всички го усещат и едва сега разбирам, че на това съвещание няма да сме само аз и Патрик.

Няма подноси с чай, донесени от Сали, и няма пресни сметанови пасти, на които да се нахвърлим. Патрик изглежда уморен и изтерзан, докато ние всички сме объркани от внезапната промяна на етикета за съвещанията. Какво става със спокойните срещи, на които всички сме се сгушили около бюрото на шефа и мажем лицата си с пасти, докато Патрик се информира за работата с клиентите?

— Така. – Разполага едрото си тяло на един стол в началото на масата и разкопчава сакото си, за да не се опъва върху кръглия му корем. – Не се задържах задълго тук напоследък и съм сигурен, че всички се чудите защо.

Другите трима мърморят в знак на съгласие и въпреки че разсеяно съм забелязала отсъствието му от офиса напоследък, не съм размишлявала много по това. Бях прекалено разсеяна и доста заета с личния си живот, като да се омъжа, да забременея, да напусна съпруга си, да се върна при него, да летя до Испания, да се забъркам в катастрофа с кола…

— Е, има съвсем уважителна причина – продължава Патрик – и вече съм в състояние да я разкрия. Беше трудно да държа всички ви в неведение. Вие знаете, че ценя всеки един от вас, но всичко трябваше да бъде изгладено и приключено. – Отпуска ръце на корема си и се обляга на стола. Очите ми минават от Том към Виктория и Сал и обратно няколко пъти в опит да преценя техните реакции на новината, но всички само зяпат празно в Патрик. – Пенсионирам се – въздъхва той. – Стига ми толкова.

Чувам колективна облекчена въздишка от всички освен от мен. Ако Патрик се пенсионира, какво ще стане с „Рококо Юниън”? Никой ли от тях не е помислил все още за това?

— Всички вие си запазвате работата. Погрижих се за това – още колективни въздишки, – но повече не мога да го правя. Лондон ме изморява, затова двамата с Айрин се местим в Езерната област.

Първата ми мисъл е… Патрик по цял ден с Айрин? Какво си мисли той? А втората ми мисъл е… за кого ще работя? Не се налага да чакам дълго. Вратата се отваря и влиза Микаел.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Запознайте се с новия собственик на „Рококо Юниън”! – изпява Патрик.

Том и Виктория примират леко, но Сали определено е с мен в отдела на шокираните. И двете видимо се давим за въздух, но докато аз знам адски добре защо го правя, нямам никаква представа какво става със Сал.

— Разбира се, вече го познавате в някаква степен – продължава Патрик. – Господин Ван дер Хаус и аз разисквахме сделката през последните няколко седмици и най-после достигнахме до взаимно съгласие по условията.

— А аз нямам търпение да започна. – Микаел се усмихва и пренебрегва другите членове на екипа, задържайки сините си очи върху мен. – Мисля, че ще работим много добре заедно.

Знам, че съгласното мърморене идва само от трима души в стаята. Аз не съм съгласна, а, изглежда, и Сал не е. От устата ми няма да излезе нищо, защото на гърлото ми е заседнала буца. Гледам как Микаел обикаля масата и стиска ръце с Патрик, после официално се представя на колегите ми. Щом стига до Сал, едва я поглежда, а тя несъмнено пламва яркочервена и поглежда към пода.

Тя се е виждала с Микаел!

Устата ми зяпва, докато гледам как се върти на място. Ето как той е разбрал, че съм се омъжила. Така е разбрал, че съм бременна, и то с близнаци. Така е разбрал всичко.

Стаята внезапно се изпълва със звуците на „Ангел” на „Масив Атак” и всички поглеждат в мен, докато седя в стола като статуя с телефона в отпуснатата ми ръка.

— Искаш ли да приемеш разговора? – пита Микаел с усмивка, на която не отвръщам. Точно тогава вратата на офиса се отваря и Джон нахлува вътре задъхан, като бързо оценява сцената, на която е попаднал. Вече спокойно мога да кажа, че кариерата ми в „Рококо Юниън” е приключила.

Джон пристъпва напред без никакво внимание към хората, които го гледат с опулени очи, грабва телефона от безжизнената ми ръка и отговаря бързо.

— Тя е добре.

Зашеметеният ми мозък включва на скорост, докато гледам как Джон крачи из конферентната зала. Всички го гледат, но никой не възразява. Сигурно е видял Микаел да влиза в офиса и се е обадил на Джеси. Почти искам да се разкрещя на Голямото момче, но с този последен удар Микаел слага край на работата ми в „Рококо Юниън”. Огромният мъж с вид на мафиот, който тъпче из офиса, също помага.

Микаел не се нуждае от компания. Нелепото му поведение е отвъд тънката граница на вманиачаването… И малко прилича на това на моя съпруг.