Повежда ме по коридора към кухнята.

— Добре ли прекара уикенда? – пита.

Да и не. Страхотно и ужасно. Изглежда все едно е бил преди милиони години.

— Да, благодаря. А ти? – настанявам се на огромната дъбова маса и вадя папките си.

— Чудесно – изпява и заема стол до моя.

Усмихвам се учтиво и отварям папката й.

— Какво искаше да обсъдим? Шкафчетата ли?

— Не, не се тревожи за шкафчетата! Ще се придържаме към оригинала. Но хладилника за вино, напомни ми! Единичен ли избрахме или двоен?

Ще бъда много ядосана, ако ме е довлякла тук за това.

— Двоен – казвам бавно. Изобщо не се чувствам удобно. Можеше да се обади и за двете неща. Телефонът ми започва да звъни в чантата, но не му обръщам внимание, въпреки че е „Ангел”. Не планирам да стоя тук още дълго, а и няма причина да бъда тук, затова ще му се обадя, щом се измъкна. – Това ли е всичко? – питам подозрително. Телефонът спира да звъни, но веднага започва отново.

— Искаш ли да отговориш? – пита Рут и поглежда към чантата ми.

— Няма нищо – поклащам леко глава неубедително. – Има ли още нещо, Рут?

— Ами… – тя се оглежда като обезумяла из кухнята. – Да. Размислих за ореховия под – казва и домъква списание от другата страна на масата. – Доста ми харесва този – сочи дъбов вариант на корицата на списанието.

Започвам да изреждам причините да запазим ореховия, когато телефонът ми ме прекъсва. Раменете ми висват.

Рут бута чантата ми към мен.

— Ава, вероятно трябва да отговориш. Който и да е, очевидно иска да говори с теб.

Затварям очи, сякаш търся сили, и бъркам в чантата, за да извадя телефона, после ставам от масата и отивам в коридора.

— Джеси, на среща съм. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Болен съм по Ава – мърмори. – Ти болна ли си по Джеси?

— Има ли лекарство? – питам ухилена, като знам адски добре какво е лекарството.

— Да, нарича се постоянен контакт. Кога свършваш работа?

— Не съм сигурна. Имам среща в два с Патрик. – Поглеждам през рамо и виждам Рут да преглежда списанието за дизайн. Може да не обръща никакво внимание, но съм сигурна, че ме чува. Може би е добре. Аз съм щастливо омъжена през повечето време. И съм бременна. Дали да не спомена това в разговора?

— Добре. Най-после ще спазиш обещанието си да говориш с него – казва Джеси.

— Да.

— Това няма да отнеме много време, нали?

— Да, вероятно няма, но няма значение, защото Джон ще ме чака, нали? – отговарям на въпроса му с въпрос. Може би съм създала проблеми на Джон, но какъв е смисълът да се преструвам, че не знам?

— Ще те чака – по тона му усещам, че се усмихва. – Как са бебетата ми?

— Нашите бебета са добре – осъзнавам веднага какво съм казала и също така забелязвам, че с ръка галя корема ми. – Джеси, трябва да се връщам. Ще се видим по-късно.

— Какво да правя до по-късно?

— Иди да тичаш!

— Вече го направих – отвръща гордо. – Може би ще отида да пазарувам.

— Да, иди да пазаруваш! – насърчавам го. Надявам се да се озове в бебешкия магазин и да не излезе до шест. – Обичам те! – приключвам разговора с нещо, което ще го успокои за още известно време.

— Знам – въздъхва.

— Доскоро! – усмихвам се и затварям, после се връщам в кухнята. – Съжалявам – размахвам телефона и сядам отново. – Значи дъб?

Изглежда потънала в мисли, докато ме изучава, а после погледът й се спуска към корема ми, който е скрит под масата. Знаех, че сигурно е чула, но малка частица от мен се надяваше да не е.

Започвам да си водя глупави бележки.

— Ще взема цена за дъба. Трудът би трябвало да е същият, но ще проверя. Сигурна ли си, че се отказваме от ореха? – чакам за потвърждение, но когато приключвам с бележките, а тя още не е отговорила, поглеждам нагоре и виждам, че все още бленува. – Рут?

— О, извинявай! Бях на километри оттук. Да, моля те, направи го! – скача. – Ава, толкова съжалявам, не ти предложих чаша чай. Или може би вино? Може да изпием едно дръзко обедно вино.

— Не, честно. Не пия.

— Защо?

Грубият й въпрос увеличава смущението ми.

— Не през седмицата. Не пия през седмицата.

— Разбирам. Да, всички можем да се поразсеем малко. – Усмихва се някак пресилено. – Как е съпругът ти?

Не мога да спра рязкото вдишване. Не когато са свързани с алкохол, с поразсейване и с моя съпруг в две последователни изречения.

— Добре е. – Започвам да събирам нещата си, нетърпелива да си тръгна. Може невинно да е докоснала този нерв, но все още ме зяпа с копнеж и това става непоносимо. – Ще взема цените и ще ти се обадя.

Изправям се малко прекалено рязко и закачвам токчето за крака на стола, от което леко се олюлявам. Рут за миг е до мен и държи ръката ми, за да ме стабилизира.

— Ава, добре ли си?

— Да, добре съм. – Съвземам се и се опитвам с всички сили да не изглеждам смутена, но сега тя ме държи и не ме пуска. Всъщност прокарва длан нагоре по ръката ми. Напрягам се от глава до пети, когато ръката й стига до бузата ми и ме погалва нежно.

— Толкова си красива – прошепва.

Би трябвало да отстъпя, но съм прекалено изненадана и това, че не се отдръпвам, й позволява да гали бузата ми колкото си иска.

— Трябва да тръгвам – казвам тихо, най-накрая позволила на разума си да заработи. Отстъпвам назад и тя отпуска вяло ръка. По лицето й проблясва срам. Рут се засмива и поглежда настрани.

— Да, може би трябва.

Възползвам се от нейния знак, тръгвам бързо по коридора към входната врата и я отварям. Дори не я затварям след себе си. Джон ме забелязва, че бързам към колата му, и изскача.

— Ава, момиче? – пита. Оглежда ме бързо цялата и проверява дали съм физически добре. Вече доволен, че съм добре, поглежда зад мен и бавно вдига ръка, за да свали очилата си. Действието му не би изглеждало толкова странно, ако беше оставил

очилата си на място, но той не ги оставя и сега гледа нагоре към къщата на Рут.

Забавям се и се обръщам да видя какво е привлякло вниманието му. Вратата на Рут тъкмо се затваря.

— Какво има, Джон? – питам. Чувствам се по-добре, след като съм далеч от моята дружелюбна клиентка, която вече изглежда зловеща.

— Нищо, момиче. Влизай в колата! – Поставя отново очилата си и ми кимва, вместо да повтаря, затова се покатервам вътре и го чакам. Той се плъзва на седалката и се обръща към мен. – Какво те докара до това състояние?

Клюмвам и слагам колана. Чувствам се малко глупаво.

— Мисля, че имам жена обожателка.

Очаквам смях или поне шокирано ахване, но не чувам нищо, само кимване и лице, което се обръща встрани от мен.

— Още нещо, което да побърка копелето – буботи сухо Джон. – Как се казва?

— Рут Куин. Странна е.

Джон кимва замислено.

— Обратно в офиса ли?

— Да, моля те, Джон! – Пускам чантата между краката си, с което пликът, който прибрах грижливо в нея по-рано, се показва, напомняйки ми за присъствието си. Протягам ръка – любопитството ме надвива.

— Какво е това? – пита Джон и кимва към кафявия плик с формат А4, който държа.

— Не съм сигурна – неспокойна съм, докато го пипам. – Достави го куриер – напълно откровена съм, защото се оказва, че е ново предупреждение. И без това ще кажа на Джеси, така че няма значение, че и Джон знае. Отлепвам плика, вадя парче картон и дъхът ми спира, щом зървам изрязаните букви.

— Какво има? – пита Джон. Гласът му е пълен с тревога.

Не мога да говоря. В това писмо има определена злонамереност и докато се взирам в съобщението, подредено от различни изрезки от вестници и списания, небрежното изхвърляне на предишното предупреждение ми изглежда доста неразумно.

— Още едно предупреждение – успявам да изрека през забързаното си дишане. Гади ми се.

— Още едно ли?

— Да. Получих едно с мъртви цветя. Просто го изхвърлих в кошчето и реших, че е от някое зарязано бивше сексуално завоевание на Джеси. – Отварям прозореца, за да влезе малко свеж въздух.

— Какво пише? – Джон продължава да хвърля погледи през очилата си към парчето картон, което съм пуснала в скута си. Прочитам му съобщението.

КАЗАХ ТИ ДА ГО НАПУСНЕШ!

Във въздуха се изстрелва ядосана ругатня.

— Какво пишеше на другото? Като това ли беше?

Опитвам се да се съсредоточа и събера пръснатите си мисли, за да си спомня точните думи на другото съобщение.

— Нещо в смисъл, че аз не познавам Джеси. Този, който го беше изпратил, пишеше, че го познава – поклащам глава от безсилие. – Не мога да си спомня. Другото беше написано на ръка. – Ядосана съм на себе си за това, че съм го изхвърлила. Трябваше да съм разумна и да кажа на Джеси. Накарал е Стив да разследва инцидента с колата и упойването ми, а аз много глупаво скрих нещо, което можеше да помогне за справянето с проблема. Можеше в началото да прати Джеси в дълбините на мрака, но ползата от това той да знае многократно превъзхожда срива, който беше гарантиран – срив, който много скоро ще получи, защото сега ще разбере, а аз ще се изправя срещу сериозно вбесен мъж. Бях толкова глупава.

— Защо не каза на Джеси? – Джон изглежда загрижен, което само засилва тревожните ми мисли.

— Ти как мислиш, Джон? – Не може да е толкова глупав, за да зададе този въпрос, и дълбокото вдишване и краткото разбиращо изражение по обезпокоеното му лице ми казват, че не е.

— Добре, момиче. – Не казва, че съм постъпила тъпо, но знам, че го мисли.

— Мислех, че е Корал – казвам тихо.

— Въпреки отпора, който си й дала тази сутрин ли? – опитва се да скрие усмивката си, знам.

— Не, преди мислех, че е Корал. Вече не.

— Искаш ли да му кажеш, или аз да го направя? – пита Джон сериозно. Знам какво има предвид. Не е нужно друго обяснение и когато ме поглежда и кимва към умоляващото ми лице, знам, че разбира. – Аз ще му кажа, момиче.