Опитвам все пак.

— Наистина ли? – направо пищя. Три чифта стреснати очи се стрелват право към мен от всеки край на офиса.

— Няма значение, Ава – мърмори. – Почувствах се като такава идиотка. Той не е толкова тъп, колкото мислех.

— Знам – съгласявам се. – Значи всичко е наред?

— Да, всичко е наред. Всъщност идеално.

Отново се усмихвам.

— Без повече имение?

— Без повече имение – потвърждава. – Ти как си? Повръщаш ли? Болят ли те краката? Някакви стрии?

— Още не. – Поглеждам надолу и откривам, че съм поставила инстинктивно ръка върху корема. – Но може да не съм единствената, която има всички тези неща – разпалвам любопитството й. Няма никакъв начин да задържа това за себе си.

— Ооо! Коя е бременна? – пита, очевидно любопитна. – Не и скучната Сал!

— Не! – Поглеждам към скучната Сал и моментално отбелязвам, че тя наистина отново е скучната Сал. Присвивам се вътрешно за нея. Как не го забелязах преди? Косата й е отпусната и без блясък, по лицето й няма грам грим, а блузите с висока яка са се върнали. Не мога да гарантирам за карираната пола, защото краката й са под бюрото, но знам със сигурност, че е с нея.

— Тогава кой? – нетърпеливият глас на Кейт ме отвлича от скучната самоубийствена Сал към спешната й потребност от отговори.

— Корал.

— Стига, бе!

— Да. Корал е бременна и това не е всичко – дразня я, когато всъщност няма нужда да го правя. Тя цялата е в слух. Още нищо не е чула. – И твърди, че е на Джеси.

— КАКВО?

Дръпвам телефона от ухото си. Сигурна съм, че целият офис, може би дори целият Лондон е чул това.

— Но не е.

— Чакай, чакай, чакай! – Мислено я виждам как размахва ръка. Чувам непогрешимото стържене на стол по кухненския й под. Тя сяда. – Корал е бременна?

— Да.

— И твърди, че е от Джеси?

— Да! – Отварям имейла си, докато отговарям, съвсем небрежно и изобщо не съм толкова афектирана от шока на Кейт. Преодоляла съм го.

— Но не е?

— Не.

— Откъде знаеш? – задава въпроса предпазливо, но това е добър и очакван въпрос.

— Защото се опита да пробута фъстък за орех.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Въздъхвам и продължавам разсеяно да ровя в имейлите си.

— Тя има снимка от ултразвук. Твърди, че е в четвъртия месец на бременността си, но явно не е и е изрязала доказателството – дата и всичко.

— Лукавата шибана кучка! Толкова ли е отчаяна?

— Много. Тя е най-много в шестата седмица. Последния път, когато Джеси е спал с нея, е било преди повече от четири месеца. Кълна се, Кейт, ей толкова ми…

— Задръж!

— Какво?

— Мамка му! САМ! – пищи тя и аз подскачам в стола. – САМ!

— Ще спреш ли да крещиш в ухото ми? – сопвам се и чувам в телефона препускащи стъпки, а после звукът от рязкото отваряне на врата. Следват тихото мърморене на сънливия глас на Сам и високият писък на Кейт, която явно се е разсънила от случващото се. Не чувам нито едно от двете. Гласът на Сам е прекалено тих, а на Кейт е прекалено висок и направо се изкривява по линията. – Кейт?

— Мамка му!

Вече избухвам.

— Спри да крещиш и говори с мен!

— Добре – пъшка тя. – Дрю е спал с Корал.

Изправям се като пружина в стола си.

— Кога?

— Преди около пет седмици – казва тя небрежно, което е на милиони километри от последните няколко мига на безумни крясъци и изстреляни думи.

— Откъде знаеш?

— Сам ми каза. Дрю бил мъртвопиян и Корал го пипнала. Горкият не знаеше нищо за това и вероятно нямаше да знае, ако Сам не беше се отбил у тях. Хванал Корал да се измъква.

— О, мамка му! – Вече не ровя небрежно в имейлите си. Чукам диво с молива отстрани по бюрото. – Как е мислила, че ще й се размине?

— Отчаяните хора правят отчаяни неща, приятелко. – Кейт се е успокоила. – Сам говори с Дрю по телефона в момента. Ти добре ли си? Това трябва да е било голям шок, въпреки че си разбрала, че тя лъже.

— Да, свикнала съм с шокове, откакто съм с Джеси – отхвърлям въпроса с апатията, която заслужава целият епизод. На Дрю няма да му се размине обаче.

— Добре. Трябва да бъдеш внимателна сега, нали? – казва тя сладко като въпрос, но усещам и лека заплаха.

— Да, аз съм и ще бъда. Слушай, по-добре да затварям. Патрик ми е сърдит, а Том, Сал и Виктория изглеждат така, сякаш някой ги е зашлевил в лицето. Обяд утре?

— Идеално! Обади ми се! – Затваря, а аз оглеждам скептично офиса. Толкова тихо е единствено когато съм сама тук. Поглеждам през рамо към кабинета на Патрик и виждам, че вратата е затворена. Умирам си да се обадя на Джеси и да споделя с него какво научих, но само ще си насиля късмета, а знам, че и без това Сам ще му се обади. По-добре да се приготвя за срещата с Рут Куин.

В единайсет и половина никой още не е проговорил, Патрик не е излязъл от кабинета си, а аз се чувствам нервна, когато чукам на вратата на Патрик. И не я отварям, както бих направила обикновено. Изчаквам отговора, после мушвам глава през вратата и се усмихвам сладко.

— Имам среща по обед с Рут Куин.

— Добре. Трябва да се върнеш до два. Ще имаме съвещание – говори сковано и не ме поглежда, като задържа вниманието си на монитора.

— Добре. – Затварям вратата внимателно и напускам офиса озадачена и загрижена. Съвещание? Съвещание, за да обсъдим липсата ми на отдаденост на работата напоследък несъмнено. Странно, но дори не съм разтревожена.

На вратата ме посреща куриер на мотопед.

— Доставка за Ава О’Ший – гласът му е заглушен през шлема, който не е свалил.

— Аз съм – мърморя загрижено. Произнасянето на моминското ми име праща ледени тръпки по гръбнака ми.

— Подпишете тук, моля! – Пъхва папка под носа ми и аз се подписвам, после взимам някакъв плик. Не искам да приемам тази доставка, но когато Джон паркира, се опитвам с всички сили да изглеждам естествено, а всъщност трябва да изглеждам вбесена от пристигането на Голямото момче. Куриерът скача на мотопеда си и изчезва по пътя, без да каже нищо друго. Едва когато Джон се навежда и отваря пътническата врата, осъзнавам, че съм замръзнала на място, все още с плика в ръка.

— Какво има там, момиче? – пита. Гладкото му лъскаво чело се набръчква над очилата.

— Нищо – натъпквам плика в чантата си, скачам в колата и закопчавам колана си. – Какво правиш тук?

Включва се в движението и започва терапевтичното потупване с длан по волана. Чудя се как кожата не се е напукала във формата на ръката му от постоянното удряне.

— Ти имаш среща, момиче.

Учудените ми очи се забиват отстрани в профила му. Той не може да знае, защото съм се погрижила да държа под ключ работния си бележник, както и устата си.

— Откъде знаеш? – За първи път, откакто познавам големия заплашителен черен мъж, той изглежда неловко и избягва да ме погледне. – Накарал те е да ме следиш, нали? – обвинявам. Не мога да повярвам.

Потупването се засилва. Давам му време да обмисли отговора си, но по изражението на лицето му познавам, че знае, че съм го пипнала.

— Момиче, някой се опита да те изхвърли от пътя. Не можеш да го обвиняваш, че е малко нервен. Къде отиваме?

— Ландсдаун Кресънт – отговарям. – И какво е твоето извинение за всички други пъти, в които той ме е дебнал?

— Нямам – отговаря откровено. – Тогава беше просто откачено копеле.

Смея се и Джон се смее с мен, а вратът му се скъсява точно както ми харесва.

— Не ти ли е скучно? – питам и мисля, че сигурно ме смята за страшен трън в задника. Грижите за мен определено не са част от длъжностната му характеристика.

— Не – спира да се смее и се обръща към мен, усмихнат топло. – Онова откачено копеле не е единственият, който е загрижен за теб, момиче.

Трябва да стисна устни, за да не позволя глупавите ми емоции на бременна да ме завладеят и да изхлипам позорно. Знам, че Джон няма да го оцени.

— Аз също нямам нищо против теб – казвам това, защото знам, че ще оцени чутото, и тихият му смях го потвърждава.

— Чета – уведомява ме. Навежда се и отваря жабката. Вади една книга и ми я подава, после отново започва да тупа по волана.

Прочитам заглавието, а после отново, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно.

— Дървета бонзай?

— Точно така.

Започвам да прелиствам страниците, възхищавам се на красивите малки дървета и си представям Джон, наведен над някое, деликатно да подрязва крехките клонки.

— Хоби ли ти е?

— Да, много е отпускащо.

— Къде живееш, Джон? – не знам защо зададох този въпрос. Джон и бонзай са две неща, които никога не бих обединила в едно, но с това ново странно знание изпитвам непреодолима нужда да разбера.

— В Челси, момиче.

— Сам ли?

— Съвсем сам – смее се. – Само с моите дървета.

Смаяна съм. Никога нямаше да го допусна. Този човек, за когото след първия поглед мислех, че е член на мафията – този огромен, черен и зловещ мъж, който наблюдава имението, държи превъзбудените мъже, а вероятно и жени, на мястото им, живее с дървета? Очарователно.

* * *

— Ще ме чакаш ли отвън? – питам Джон игриво, когато спира пред къщата на Рут Куин.

Златният му зъб проблясва, когато се пресяга, за да вземе книгата.

— Може да прочета няколко страници, момиче.

— Ще бързам, колкото мога – изскачам и се стрелвам към дома на Рут.

Входната врата се отваря, преди дори да почукам.

— Ава! – изглежда, се радва да ме види.

— Здравей, Рут! Как си?

— Прекрасно. Влизай! – Поглежда над рамото ми леко намръщена и ме повежда бързо вътре.

Оставям незадоволено любопитството й, защото ако трябва да обяснявам кой е Джон, ще отнеме много време, а не искам да оставам повече от необходимото. Трябва да запазя отношенията ни на професионално ниво, доколкото е възможно.