— Джеси, не съм в настроение. – Отстъпвам от него и довършвам плакненето на косата си. Той не знае какво да прави, затова, както обикновено в такава ситуация, се опитва да ме спечели отново с докосване. Очаквам да чуя изсумтяване или дори присмех за това, че го отблъсквам, но не чувам. Но усещам ръката му да се плъзга отново около корема ми. – Казах, че нямам настроение – сопвам се рязко, избутвам го и грабвам кърпа, за да се изсуша.

— Обеща ми никога да не казваш това – мърмори навъсено.

Увивам се с кърпата, вдигам поглед и виждам да стои под душа с отпуснати вяло до тялото му ръце.

— Закъснявам. – Оставям го с обезпокоено лице, за да се приготвя за работа.

Готова съм да изляза от спалнята, когато той се появява замислен и тъжен.

— Бебче, сърцето ми се къса. Мразя да се карам с теб. – Не прави опит да скъси разстоянието между нас.

— Ние не се караме – отхвърлям твърдението му, казано със сериозен тон. – Трябва да смениш кода на асансьора. И да откриеш как се е качила тук. – Излизам, но едва стигам до стълбището, когато топлината на дланта му обвива китката ми и ме спира.

— Добре, но трябва да се сприятелим.

— Облечена съм. Няма да се сприятеляваме сега.

— Не така, както го правим, не. Но не ме карай да прекарам целия ден притеснен, като знам, че не ми говориш! – Пада на колене пред мен и поглежда нагоре. – Дните и без това вече са достатъчно дълги.

— Говоря ти – мърморя.

— Тогава защо се цупиш?

Въздъхвам.

— Защото току-що една жена нахлу в дома ни и се опита да предяви претенции към теб, Джеси. Затова се цупя.

— Ела тук! – Дръпва ме долу и ме обгръща с ръцете си. – Обичам, когато прегазваш други жени.

— Уморително е – мърморя в гърдите му. – Наистина трябва да вървя.

— Добре – целува косата ми и се отдръпва, обгърнал бузите ми с длани. – Кажи ми, че сме приятели!

— Приятели сме.

Взривява лошото ми настроение с усмивката си – моята усмивка.

— Добро момиче. Ще се сприятелим както подобава по-късно. Иди да закусиш! Аз ще дойда след две минути.

— Трябва да тръгвам – напомням му, като поглеждам към ролекса си. – Вече е осем и половина.

— Две минути! – повтаря и ме изправя. – Ще ме чакаш.

— Побързай тогава! – избутвам го и той започва да тича назад с доволната си усмивка на лицето. Отново е щастлив и дяволит.

Намирам Кати в кухнята да опакова геврек и все още да мърмори под нос. Бързо спира, щом забелязва присъствието ми.

— Ава – суети се и трие ръце в престилката. – Опитах се да спра отмъстителната малка нахалница.

Нещо ми подсказва, че Кати е имала конфликт с Корал и преди.

— Не се тревожи, Кати! – усмихвам се и потривам ръката й. – Значи я познаваш? – притискам леко.

— О, познавам я и не я харесвам – започва да мърмори отново, докато се връща към плота, за да довърши опаковането на закуската ми. – Появява се от месеци, тормози момчето ми и твърди, че е бедна. Казах й: „Виж сега, измамна малка уличнице! Остави момчето ми на мира и се опитай да оправиш брака си!” – усмихвам се, докато гледам агресивните движения на ръката й, която буквално бъхти геврека ми. – Не знам колко пъти момчето ми я е пращало да си върви. В целия ад няма толкова ярост, колкото у една изоставена жена – поглежда ме. – Изпи ли си фолиевата киселина?

— Не. – Отивам до хладилника и вадя бутилка вода, после взимам хапчетата, които Кати ми подава, последвани от джинджифилова бисквита. – Благодаря.

— За нищо, скъпа – набръчканото й лице се усмихва. – Определено я сложи на мястото й – смее се и взима геврека ми, после го пъха в чантата ми. – Изяж това! Сериозно.

— Звучиш като Джеси. – Гълтам хапчетата.

— Той е загрижен, Ава. Не го укорявай за това! – подсмива се леко и поглежда над рамото ми. – Ето го и е облечен.

— Облечен съм – смее се той и оправя вратовръзката си. – Както и красивата ми съпруга.

Поглеждам го, но изобщо не изпитвам срам. Тя е виждала всичко това и преди, а посещението на Корал премахна дори срама ми.

— Може ли вече да вървя на работа?

Дръпва яката си и разтрива тридневната си брада. Две минути не бяха достатъчни, за да се избръсне.

— Изпи ли си фолиевата киселина?

— Да – изстенвам.

— Закуската?

Потупвам чантата си.

— По-добре я изяж! – предупреждава и хваща ръката ми. – Кажи довиждане на Кати!

— Довиждане, Кати!

— Довиждане, скъпа! Довиждане, момчето ми!

Малко съм предпазлива, когато напускаме апартамента, и още по-предпазлива, когато излизаме от асансьора във фоайето на „Луссо”, но Корал я няма никъде. Трепвам, щом виждам Клайв зад бюрото на портиера, и знам, че ще го отнесе здраво.

— Добро утро, Ава! Господин Уорд! – Веселото настроение на старото момче ще трае съвсем кратко, когато Джеси се развихри.

— Клайв – започва Джеси, – как, по дяволите, една жена е минала край теб и е стигнала до апартамента?

Объркването на лицето на Клайв е ясно.

— Господин Уорд, аз едва застъпих на смяна.

— Едва?

— Да, смених новото момче… – поглежда към часовника си – едва преди десет минути.

Присвивам се още повече. Кейси ще го отнесе. Симпатията ми към новия портиер нараства. Рискувам да погледна към моя мъж и забелязвам чисто раздразнение. Ще бъде най-добре, ако Кейси не се върне на работа. Никога.

— Кога е отново на смяна? – пита рязко Джеси.

— Аз свършвам в четири – съобщава Клайв. – Нещо нередно ли е направил, господин Уорд? Уведомил съм го за протокола.

Джеси ме дръпва към слънцето навън.

— Все едно има шибан резултат – мърмори Джеси. – Джон ще те закара до работата – казва, когато излизаме.

— Кога ще си получа обратно моето „Мини”? – питам. Забелязвам Голямото момче през паркинга, облегнат на шофьорската врата.

— Няма. Край.

— О! – казвам тихо. Обичам моето „Мини”. – Тогава кога ще шофирам сама до работа?

Джеси отваря вратата на рейндж ровъра и ме качва вътре.

— Когато открия кой е откраднал колата ми.

— Защо ти не ме караш на работа?

Дръпва колана и го закопчава, после целува челото ми.

— Имам няколко срещи в имението.

— Тогава защо ме накара да те чакам? – питам намръщена.

— За да мога да те сложа в колата на Джон и да ти напомня да говориш с Патрик. Знам, че стена звучно.

— Невъзможен си!

— А ти си красива. Приятен ден! – Целува ме още веднъж, кимва кратко на Джон и тръгва към колата си. Това кимване е подозрително и когато Джон се покатерва до мен, се старая да насоча подозрителността си към него.

— Какво има, момиче?

— Той.

— Тогава нищо не се е променило – смее се той с дълбокия си гърлен смях.

— Не, нищо не се е променило – мърморя.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Закъсняла съм за работа с цял час, но днес няма да ми се размине. Патрик е тук и застава над бюрото ми, когато най-накрая нахлувам през вратата.

— Цвете? – Изражението върху кръглото му лице е въпросително и е последното нещо, от което се нуждая днес. Закъсняла съм, а сега ще го шокирам до инфаркт с изявлението си. Той поглежда към часовника в офиса. – Кое време наричаш ти това?

Това е един от малкото пъти, в които виждам недоволно изражение на лицето на шефа ми. Винаги съм била посветена на кариерата си, но сега ми се изпречват лични проблеми и работата ми е останала на заден план. Наистина си насилвам късмета, откакто Джеси връхлетя в живота ми.

— Съжалявам, Патрик – не мога да го лъжа и да му пробутвам глупости за среща с клиент, затова оставям само извинение.

— Ава, знам, че животът ти се променя бързо напоследък – честито между другото, но ми трябва професионална отдаденост! – Вади гребена си от вътрешния джоб и го прокарва през посивялата си коса.

Малко съм шокирана. Честито между другото ли? Това едва ли е искрено.

— Съжалявам – повтарям, защото съм затруднена да кажа друго. Между другото ли? Малко съм обидена, но нямам вдъхновение как да изразя обидата на глас, а Патрик не ми дава възможност. Връща се в кабинета си и затваря вратата зад себе си. Обръщам се и поглеждам към тримата ми колеги, които седят тихо с наведени глави. И на тях ли е трил сол? Сривам се на стола си и решавам, мъдро или не, като се има предвид раздразнението на шефа ми, да се обадя на Кейт. Приятелски глас. Това ми е нужно да чуя сега.

Изгрухтява по телефона вместо поздрав.

— Още ли си в леглото? – питам и включвам компютъра си.

— Да – е единствената дума, която бързо долита по телефона.

Усмихвам се.

— Да не би с теб да е един определено сладък, рошав мъж с трапчинки на лицето? – Моля се за „да”, после чувам шаване и определено кикот, от което усмивката ми става голяма. Исках да чуя приятелски глас, но и това ми е достатъчно.

— Тук е – отговаря тя с лек писък, без да си дава труда да избягва или отхвърля въпроса ми. – Сам!

— Добре, ще затварям. – Искам да споделя с нея някои неща, но съм повече от щастлива да изчакам.

— Не, Ава!

— Какво?

— Чакай! – настоява тя. Чувам още шаване, определено няколко шляпвания, а после затваряща се врата. – Исках само да знам как мина с Дан – прошепва тя по очевидни причини.

Това изтрива усмивката от лицето ми. Кейт няма нужда да знае кървавите подробности, а аз съм също толкова засрамена от брат ми, колкото той от себе си.

— Добре. Мина добре. Върна се в Австралия и Джеси го убеди да мълчи.

— Чувствам се отговорна.

— Кейт, той вече беше разбрал, преди ти да направиш фрапантното появяване на годината! – Вече мога да се шегувам с това. – Говорихте ли със Сам? – питам внимателно и потупвам ожесточено с молив по бюрото. Чудя се дали е имало голям сблъсък между тях.

— Да, говорихме. Той знаеше за Дан – тя спира и знам, че очаква шокирано ахване от мен, но е минало твърде много време, за да имитирам такова сега.