Надигам се предпазливо и проверявам къде е Кати, после се смея силно, когато Джеси също се надига и подава глава над гърба на дивана. Поглежда ме с вдигнати вежди и леко учуден от малкото ми избухване.

— Какво те развесели толкова?

— Приличаш на сурикат – кикотя се. Падам назад и напълно се разкривам. През неконтролируемия си пристъп на смях се пресягам, за да оправя сутиена върху гърдите си, защото това наистина ще спаси благоприличието ми, при положение че съм без гащи. – Пази се да не ти духне вятър! – смея се.

Изсумтява нещо средно между смях и оскърбление към истеричната си съпруга и нежно избутва тялото ми, за да освободи краката си. Става и повдига моето тресящо се от смях тяло. Мята ме на рамо. Все още се смея, но вече имам страхотна гледка към твърдия му задник, докато излиза от стаята.

— Там, откъдето съм, това може да се разбере съвсем различно – шляпва задника ми. – Ти си тази, която трябва да се заеме с духането.

— Знам как може да се разбере. Бях иронична. – Прокарвам длани по гърба му. – И няма да има никакво духане тук.

— Човек може да се надява. – Взима стълбите по две наведнъж, но аз не се съпротивлявам и той не пухти, нито се задъхва. Не. Прелита по черното ониксово стълбище като някакъв откачен парашутист. – Ето – поставя ме на крака и пуска душа. – Влизай!

— Надявам се, че ще заключиш вратата на кабинета си – казвам, когато представата за невинното лице на Кати изскача в ума ми.

Джеси се смее.

— Само за нашите очи, бебче. Аз имам ключ и съм скрил един сред купищата дантела в чекмеджето с бельото ти. Става ли?

— Да – съгласявам се. Вече наистина закъснявам, но това не ми пречи да пристъпя напред и да сграбча сутрешната му ерекция. Нямам представа откъде се е появила толкова бързо, но се радвам да я видя. Той трепва, а аз се усмихвам самодоволно, докато прокарвам палец бавно и небрежно по члена му, без да откъсвам поглед от пулсиращата плът.

— Ава! – предупреждава той слабо и отстъпва назад, но така го погалвам по цялата му дължина с ръка. Изсъсква и вдига длани, за да покрие лицето си. Пипнах го. Разтрива бузи, сякаш може да си възвърне част от самоконтрола. – Ако не те обладая сега, членът ми ще ме боли цял ден.

— Обладай ме! – казвам тихо. Спомням си думите много добре. Пристъпвам напред, за да съм плътно до него, и Джеси отпуска длани. По лицето му е изписано, че си е спомнил.

— О, ще го направя – отговаря. Вдига ме и ме поставя върху мивката. – Не можеш да избягаш сега.

— Не искам.

— Добре. – Навежда се и ме целува сладко. – Харесвам роклята ти.

— Не нося рокля, така че няма от какво да се отърваваме.

Усмихва се до устните ми и аз отварям очи. Откривам ярки зелени езера от искрено щастие.

— Топли спомени? – пита.

— Много. Може ли вече да ме приковеш за стената? – Не мога да отида на работа с безмилостно трептене между бедрата ми. Джеси трябва да ме освободи от напрежението, което се натрупва в слабините ми. Винаги е бил неустоим за мен, но тази безкрайна нужда да го имам превзема живота ми. Закъснявам за работа и изобщо не ми пука, а знам, че и на него няма да му пука.

Отново докосвам възбудения му член, но съм прекъсната насред съблазняването.

Вечерта на откриването на „Луссо” разтърсването на бравата ни накара да извъртим шокирано глави. Този път е тревожният вик на Кати. Изправям гръб. Изтръгната съм от игривото си състояние.

Джеси изчезва пред очите ми и аз седя в банята, все още върху мивката, и се чудя какво става, по дяволите. Бързо скачам и изтичвам до гардероба, където грабвам първата риза, която мога да открия, после притичвам до скрина за някакви бикини, докато натъпквам ръцете си в ръкавите. Закопчавам ризата по път – бързам прекалено много, за да се задържа. На средата на стълбището вече виждам входната врата. Джеси, само по бели боксерки, отмества Кати от вратата, където тя добре се справя да задържи отвън този, който е от другата страна.

— Мислех, че е Клайв – хрипти тя, явно изтощена от битката.

— Кати, аз ще се справя с това – поставя я встрани и разтрива ръката й успокоително, докато тя оправя престилката и косата си.

— За коя се мисли тя, по дяволите? – съска заплашително. Никога не съм виждала Кати ядосана.

— Кати – Джеси я успокоява нежно, – моля те, иди и направи някаква закуска за Ава! – шепне, докато държи вратата затворена без усилие, сякаш не иска да го чуя, но упоритото тропане от другата страна го издава. Който и да е, не се отказва.

Гледам как Кати се отдалечава, докато съска и фучи на себе си, и поглеждам Джеси, щом се озовавам в основата на стълбището. Той ме забелязва. Предпазливото изражение на лицето му веднага ме изнервя.

— Какво става? – питам.

— Нищо, бебче. – Опитва се да се усмихне, но се проваля ужасно. Изнервен е. Това не е добре. – Кати ти прави закуска. Върви!

— Не съм гладна – отговарям решително и го гледам.

— Ава, ти не яде снощи. Иди и закуси! – тонът му става все по-нетърпелив, а през това време блъскането по вратата не спира.

Не мога да повярвам, че е толкова разтревожен и наистина мисли, че настояването му да ям ще ме прогони от мистерията зад вратата.

— Казах, че не съм гладна! – Стоя като закована, а очите ми прогарят червени кръгове от яростен огън в неговите. Наистина съм бясна.

Вратата подскача и Джеси изръмжава от безсилие. По челюстта му трепка мускул, докато гледа нагоре като зов за помощ. Иска ми се да мисля, че упоритият идиот, който тропа по вратата на апартамента, причинява този натрупващ се гняв, но знам, че съм аз.

— Ава, защо не можеш да правиш това, което ти се казва, мамка му? – Отпуска глава и веднага разбирам, че е сериозен. – Върви. Да. Закусваш! – изрича всяка дума бавно и стегнато, но аз също съм сериозна.

— Няма! – Втурвам се напред, ни най-малко притеснена от полуголото си тяло, и хващам бравата. – Пусни! – Дръпвам, но е безполезно. – Джеси, отвори шибаната врата!

— Внимавай…

— Разкарай се! – сопвам се и дръпвам вратата като побесняла, напомпана с хормони бременна жена.

— Ава! – Той се задържа на място и аз се боря безполезно да отворя. Никога няма да спечеля, но няма да отстъпя. В никакъв случай.

И двамата замръзваме на място, щом един глас прекъсва препирнята ни. Ако преди бях леко нестабилна, вече съм изстреляна в света на психозата. Няма нужда Джеси да отваря вратата, защото всеки момент ще полетя из апартамента като Тасманийския дявол и ще го съсипя целия.

Поглеждам към Джеси със стиснати зъби. Той видимо клюмва.

— Какво прави тя тук, по дяволите? – Използвам ситуацията, че се разконцентрира за миг, и отварям вратата. Озовавам се лице в лице с Корал. – Какво правиш тук, по дяволите? – изсъсквам и я оглеждам от горе до долу с безкрайно презрение. Късата й черна коса днес е вързана в жалка опашка. Това е мисъл, достойна за кучка, и е първата от много. Усещам го. И може би няма да са само мисли.

Тя ме пренебрегва напълно и поглежда право в моя гологърд бог. Защо, по дяволите, не е облякъл дънки и тениска?

— Трябва да говоря с теб – изглежда непоколебима. – Насаме – добавя и ми хвърля безочлив поглед. Твърдостта й изобщо няма да й помогне. Ще трябва да го изтръгне от умиращите ми ръце, преди да ги оставя насаме.

— Имаш по-голям шанс да пиеш чай с кралицата – ръмжа. Яростта ми набъбва с всяка изминала секунда и аз изобщо не мога да я контролирам. – Какво искаш? – Усещам ръката на Джеси на покрития ми с риза кръст. Това е мълчаливо настояване да се успокоя. Няма да се получи. Колкото повече гледам тази нахална уличница, толкова повече се ядосвам, ако изобщо е възможно. Чувствам се като тенджера под налягане, готова да избухне. – Зададох ти въпрос.

— Ава. – Успокояващият глас на Джеси ме вбесява още повече. – Успокой се, бебче! – Дланта му се плъзва отпред, за да докосне корема ми. А и се тревожи за скапаното ми кръвно налягане, грижовният глупак. Кръвното ми трябва да е най-малката от тревогите му. Трябва да е загрижен да не се пролее кръв.

— Спокойна съм! – Явно не съм. – Няма да питам отново – избутвам ръката на Джеси от корема си, но той не ме оставя да се измъкна. Дръпва ме назад, така че съм леко зад него, и протяга ръка настрани в тихо предупреждение. Няма да стане, но той започва да говори, преди да успея да избутам ръката му от пътя си.

— Корал, казах ти и преди. Няма да се получи – тонът му е примесен с гняв, но след малкото ми изпълнение не мога да съм сигурна дали е заради мен или заради Корал. – Трябва да се махнеш и да си намериш друг, когото да дебнеш.

Поздравявам го наум, въпреки че съм сигурна, че ще си го получа, когато тя отстъпи и се махне. Сигурно изглеждам нелепо в ризата на Джеси, с дива купчина от шоколадови къдрици, вчерашен грим и държана назад от буквално голия ми съпруг.

Очите на Корал прескачат от Джеси към мен няколко пъти, после тя спира самодоволния си втренчен поглед отново върху моя бог. Този поглед не ми харесва. Нахален е и съм сигурна, че следващите думи също ще бъдат такива. Тя няма да иде никъде, докато не каже това, за което е дошла, и аз съм болезнено любопитна какво е то.

— Така да бъде! – Свива рамене равнодушно и подава къс хартия на Джеси.

— Какво е това, мамка му? – излайва той нетърпеливо.

— Сам виж! – Развява хартията, за да насърчи Джеси да я вземе. Не мога да се спра – издължавам врат в опит да видя сама, но ръката на Джеси ме бутва отново назад.

Той грабва хартията и аз гледам как навежда глава, за да види, после поглеждам към Корал, чието лице е озарено от най-добрата лукава самодоволна усмивка, която някога съм имала удоволствието да видя. Каква игра играе? Очите ми са върху гърба на Джеси, който е твърд като дъска, а изпъкналите мускули показват напрежението му.

Искам да знам какво държи и искам да знам какво е предизвикало заслужаващата шамар презрителна физиономия на лицето на Корал, но в същото време наистина не искам.