— Трябва да ми позволиш да направя всичко за теб, Ава. Трябва да ми позволиш да се грижа за теб винаги.

Чувам тихото хлипане на мама и не мога да спра моето. Не и в този момент. Преди той ме парализираше с докосването си. Сега вече ме парализира и с думите си. Обречена съм да живея парализирана от удоволствие, разтопена от нежност и залята от спиращи сърцето емоции. Той ще съсипва емоционалното ми равновесие навсякъде и по всяко време.

— Да – прошепвам.

Той кимва и изпуска дълга въздишка, после се изправя и ме придърпва към тялото си. Обгръща ме със свободната си ръка и стиска силно. Лицето ми попада право във врата му и аз вдишвам. Свежият му ментов аромат ме кара да затворя очи с доволна въздишка. Трябва да се стегна и да започна да мисля как ще се справя с това. Проблемът няма да си отиде, независимо колко силно ми се иска.

Тихата стая вече не е тиха. Когато се отдръпвам от Джеси, виждам, че хората са се изправили и из стаята отекват почтителни ръкопляскания. Трябва да съм засрамена, но не съм. Джеси току-що говори така, сякаш сме сами, и доказа, че наистина не му пука къде е и кой е около него. Когато и където иска, както винаги е било и както винаги ще бъде.

Мама се приближава и обгръща с ръце Джеси.

— Джеси Уорд, обичам те – казва тя в ухото му, докато той я държи с една ръка, – но, моля те, махни тези белезници от дъщеря ми!

— Няма да стане, Елизабет.

Тя го пуска и го тупва по рамото. После се приближава Кейт.

— Боже мой! Искам да целуна краката ти.

Извъртам очи. Ръката ми за малко да бъде изтръгната, докато хората поздравяват моя невротичен бивш плейбой за малката му реч. Това е нашата сватба, а аз не искам да съм тук. Всички тези хора, включително Кейт и майка ми, стоят на пътя ми. Искам Джеси само за себе си, но гостите за вечерното парти пристигат, така че няма да ходим никъде.

След като съм целуната по бузата милион пъти и Джеси е стиснал ръката на всеки, тръгваме към изхода на лятната стая.

— Ава?

Обръщам се и виждам брат ми зад нас. Почти ми се иска да не беше идвал. Това е мъчително за него и ме боли да го гледам. Свеждам очи към китката си и започвам да се чудя как да убедя Джеси да ме освободи. Той не го направи за майка ми и се съмнявам, че ще го направи за брат ми. Знам, че Дан е резервиран към съпруга ми и той е наясно с това. Обръщам очи към Джеси и виждам, че ме наблюдава. Знае какво искам и съм сигурна, че не е доволен, но все пак бърка в джоба си и вади малък ключ.

Без да каже и дума, ме освобождава от белезниците и ги оставя да висят на неговата китка.

— Върви! – казва тихо и хвърля заплашителен поглед към Дан.

Брат ми му отправя също толкова предупредителен свиреп поглед. Нямам нужда от това, не и от двамата най-важни мъже в живота ми. Знам защо Дан е предпазлив, въпреки че не знае цялата история, и знам адски добре защо Джеси е. Дан е заплаха. Той е мой брат, но все пак е заплаха. Или поне в очите на Джеси.

Навеждам се и го целувам по бузата. Усещам как ръката му се плъзва около хълбока ми и приглажда дупето ми. Джеси откъсва поглед от Дан и се втренчва в устните ми.

— Не се бави! – казва. Пуска ме и тръгва към бара.

— Хайде! – Протягам ръка към Дан. Той я поема и ме оставя да го поведа към градините.

Мълчим в началото, докато се скитаме по застланата с чакъл пътека покрай тенис кортовете, и се озоваваме сред дърветата. Ниското вечерно слънце се бори с короните на дърветата и пръска светли лъчи по земята пред нас. И двамата имаме какво да кажем, но никой не прави първия ход, затова насочвам вниманието си към петната светлина, които танцуват в краката ми. Никога не сме изживявали това преди. Между нас никога не е имало неудобство, но сега то си наваксва за пропуснатите години. Сега наистина се чувстваме неудобно.

Пускам ръката на Дан и повдигам роклята си, за да прескоча голям клон, но закачам токчето си и се олюлявам леко.

— Ох!

— Внимавай! – Дан сграбчва лакътя ми, за да ме задържи. – Не мисля, че тези обувки са създадени за разходки – казва остроумно с лека усмивка.

Отпускам се.

— Не. – Смея се и се изправям.

— Ава… – започва и млъква.

Поглеждам го уморено.

— Просто го кажи, Дан! Просто кажи това, което си умираш да кажеш, откакто срещна Джеси!

— Добре. Не го харесвам.

Присвивам се леко. Почти не го познава.

— Добре. – Смея се с неудобство. – Не мислех, че ще си толкова прям.

Той свива рамене.

— Какво искаш да кажа?

— Ти дори не го познаваш. Единственият ти опит да говориш с него и да го опознаеш беше, когато се опита да го заплашиш – обвинявам го и съм права. Мама може да прекъсна речта му, но той все пак я започна, а потрепващата челюст на Джеси и очевидното му усилие да се сдържи бяха явен знак какво мисли за предупреждението на Дан.

— Тогава ми обясни проблема с пиенето! – предизвиква ме той.

Очите ми се разширяват.

— За какво говориш? – Не ми харесва укорителното изражение на лицето му, изобщо.

— Говоря за проблема с пиенето, за който Мат ни осветли. Проблем с пиенето, който оттогава не е бил споменат. Фактът, че той не докосна алкохол цял ден, не мина незабелязан, Ава. Поне не от моя страна. Мама вероятно е твърде увлечена в задълженията си на майка на булката, за да види.

Знаех, че е прекалено хубаво. След като Джеси спечели родителите ми с хитрия си номер да ги докара в Лондон, те се влюбиха в него и проблемът с пиенето повече не беше споменат. Отдадоха го на злобата на Мат, не им трябваше моята помощ, за да стигнат до това заключение. Не желая Дан да изравя проблем, който всъщност не е проблем. Джеси не е пил, откакто го намерих в „Луссо”. Няма нужда от пиене, щом има мен, а той определено ме има.

— И къде е семейството му? – пита Дан.

— Казах ти. Той не говори с тях.

— Да – смее се. – Колко удобно! И като си помислиш, че не харесвах Мат.

Този малък коментар наистина ме дразни. Стоим и се взираме един в друг, но аз дори не изпитвам нужда да защитавам Джеси. Няма какво да защитавам, въпреки че собственият ми брат настоява за отговори.

— Изведнъж стана адвокат на Мат, така ли? – нападам го гадно. Насочвам пръст в лицето му. Чувствам се истински бясна, а никога не съм била бясна на Дан. – Няма проблем. Той няма семейство, така че престани! Да поговорим за това, което наистина те яде! Да поговорим за Кейт!

Сега неговите очи се разширяват. Да, току-що посочих истинския проблем. Няма да го оставя да развали деня ми с преценките си. Те не са валидни и не искам да ги чувам.

— Нищо не ме яде – крещи той. Тонът му само потвърждава, че съм улучила оголен нерв. – Изобщо не ми пука за Кейт.

— Разбира се – смея се. – Затова почти не откъсна очи от нея цял ден. Не прави това, Дан!

— Кой, по дяволите, е този Сам?

Ахвам. Знаех си. Може да не съм въодушевена от посоката, която е поел животът на Кейт напоследък, но предпочитам тя да продължи връзката си със Сам, отколкото да се отправи към гарантирано бедствие с Дан. Последния път свърши със сълзи и отново ще стане така.

— Той е точно като за нея – изплювам. Не мога да повярвам, че казах това. Дан би умрял на мига, ако знаеше подробности за връзката на Кейт и Сам. Дори аз не знам цялата истина, но имам сравнително добра представа. – Трябва да оставиш връзката ви в миналото. – Събирам роклята си, готова да се върна, но Дан хваща ръката ми.

— Ами ако не искам?

— Махни си шибаните ръце от нея! – бързо извъртам глава, щом чувам познатия яростен глас. Откривам, че Джеси стои наблизо. Гърдите му се повдигат и на лицето му има убийствено изражение.

— Няма нищо. Свършихме – казвам и издърпвам ръката си. Трябва да отведа Джеси, преди да е прегазил брат ми. Защото това няма да е само словесно прегазване.

Дан пристъпва напред.

— Тя е моя сестра.

Джеси намалява разстоянието с потъмнели очи.

— Тя. Е. Моя. Съпруга.

Брат ми се засмива леко, което не е добре, ако съдя по внезапно ужасяващия свиреп поглед на Джеси. Трябва да се намеся, но мисълта да застана между двамата гневни мъже не ме блазни. В този момент виждам как юмрукът на Джеси се свива и знам, че трябва да го отведа веднага.

Поставям ръка на рамото му и той трепва. Прекалено е съсредоточен върху Дан, за да осъзнае, че съм аз, но щом успява, престава да гледа кръвнишки Дан, обръща се към мен и погледът му се смекчава веднага.

— Да вървим! – казвам тихо и плъзгам длан по ръката му, за да хвана неговата.

Джеси кимва и се обръща с мен, без да погледне повече Дан. Благодарна съм му.

Дан очевидно не е в добро настроение и знам колко упорит може да бъде в защита. Кейт не го прави нарочно, но отново размътва ума му и Дан се опитва да се справи, като съсредоточава вниманието си върху мен.

Тръгваме към имението и го оставяме зад нас.

— Дай ми ръката си! – нарежда Джеси и посяга надолу. Оставям го да я хване и да закопчае отново белезниците. – Повече не ме моли да ги свалям!

— Няма – мърморя. Иска ми се изобщо да не ме беше пускал. Тогава може би нямаше да кипна от очевидния проблем на Дан с Кейт и от любопитството му към проблема на Джеси. – Изхвърли ключа!

Веждите му се вдигат.

— Иска ти се да беше останала прикована към мен?

— Да – признавам. – Повече не ме освобождавай!

— Добре – съгласява се. – Искаш ли питие?

Продължаваме към къщата, отново закопчани с белезници и свързани.

— Умирам за едно. – Пила съм едва глътка за целия ден и съм малко изненадана, че ми предлага.

— Хайде! – Дърпа ме вътре и целува челото ми. – Няма да го търпя, Ава. Независимо че е твой брат.

— Знам – съгласявам се тихо. Приятно съм изненадана от самоконтрола му. За Джеси няма значение кого премахва, а Дан не помага особено. Той просто се опита да ме задържи, а това беше най-лошото нещо, което можеше да направи. Не искам съпругът ми и брат ми да се бият, но знам, че Джеси никога няма да отстъпи, щом става дума за мен, а Дан никога няма да се посрами. Това е проблем.