— Довечера. – Дан се изправя. – Ще тръгнат насам, ако не се върна до четвъртък, така че предполагам, това е сбогуване за известно време.

— Нямаше ли да ми кажеш, че заминаваш? – питам.

— Щях да се обадя, хлапе – усещам срама му, но от това не се чувствам по-малко засегната. – Аз вече не съм твоят любим мъж – добавя с усмивка. Няма да споря. Не е. Винаги е бил, дори по време на връзките ми с Мат и с Адам, но вече не. Моят любим мъж в момента държи умореното ми тяло и масажира корема ми с успокояващото си докосване.

— Грижи се за себе си! – Насилвам се да се усмихна. Не искам да нарушавам указанието на майка ми никога да не се разделям с любим човек с лоша дума.

— Може ли? – Дан иска разрешение от Джеси с разтворени ръце и пристъпва напред.

— Разбира се. – Джеси неохотно маха ръката си от корема ми, но все още ме държи, докато съм в прегръдката на Дан.

Не искам, но го правя. Оставям няколко сълзи да потекат и да попият в сакото на Дан, докато ме прегръща силно.

— Моля те, бъди внимателен! – умолявам го.

— Хей, всичко ще бъде наред. – Държи ме на една ръка разстояние. – Не мога да повярвам, че съпругът ти държи секс клуб. – Аз се усмихвам, а той изтрива сълзите от бузите ми с палец и целува челото ми. – Грижи се за нея! – Дан протяга ръка на Джеси, който я поема, без дори да изсумти възмутено на обидното искане на брат ми. Просто кимва и ме придърпва към себе си, преди Дан да ме е пуснал напълно.

— Можеш да им кажеш, че парите ще бъдат в сметката им преди края на седмицата. Имаш доказателството. – Пръстите на Джеси нежно минават през косата ми, докато говори рязко. – И без проблеми, когато заминаваш! – предупреждава.

Знам какво значи това, но не знам какво е доказателството. Умореният ми мозък е прекалено изтощен дори да попитам, а и не ми пука. Гледам как Дан кимва за потвърждение и после излиза от кабинета на Джеси, без да погледне назад.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Искам да ти покажа нещо – казва Джеси, докато ме взима от колата пред „Луссо”. – Искаш ли да те нося? – Не знам защо ме пита, след като съм в ръцете му още преди въпросът да се регистрира в безполезния ми мозък.

— Какво искаш да ми покажеш? – питам и отпускам глава на облеченото му в костюм рамо. Това са първите думи, които изричам, откакто видях Дан да излиза от кабинета на Джеси, и не защото никой не е говорил с мен. Не можех да събера сили дори да изръмжа предупредително на Сара, когато я подминахме във фоайето на имението. Тя се усмихна неловко, въздържа се да сложи ръцете си на Джеси и отстъпи почти предпазливо, сякаш очакваше враждебна реакция от мен. Изненадата й беше явна, когато не обърнах внимание на присъствието й, а продължих напред и оставих Джеси да говори по работа с нея. Знам, че това е всичко и винаги ще бъде само това. Работа.

— Ще видиш. – Джеси влиза във фоайето на „Луссо” и аз се усмихвам, щом чувам бодрия глас на Клайв. Не е толкова приятен за окото като новия портиер, но винаги ще предпочета приятното лице на Клайв, покрито с малко патина от възрастта, вместо свежото красиво лице на Кейси.

— Честито! – припява той. Не съм изненадана. Или Джеси наистина е разгласил новината по медиите, или Кати е била развълнувана. – Чудесна новина! – гласът му приближава, докато Джеси ме носи по мрамора към асансьора. – Нека ви помогна, господин Уорд! – Скача пред Джеси и набира кода за асансьора до панорамния апартамент.

— Благодаря, Клайв. – Джеси е също толкова радостен, както винаги щом му напомнят за неговите фъстъци. Докато пътувахме към града, не настояваше да разговаряме, а ме остави тихо да размишлявам за последното ми разкритие – разкритието, че брат ми е глупав, а съпругът ми е олекнал с двеста бона заради него.

— Много се радвам, господин Уорд, много се радвам. Грижи се за себе си, Ава! – наставлението му е строго и аз се усмихвам топло, докато лицето му изчезва, щом вратите се затварят.

— Позволяваш на Клайв да ме нарича Ава – посочвам небрежно.

Джеси ме поглежда с вдигнати предупредително вежди.

— Накъде се целиш?

— Просто казвам. – Откривам сили в себе си, за да се усмихна. Покровителствеността на съпруга ми ми дава нужната сила.

— Не ти обръщам внимание. – Той иска да потисне усмивката си. Излизаме от асансьора, внася ме в апартамента и изритва вратата зад нас.

— Скоро няма да можеш да ме носиш – оплаквам се и стискам много здраво. Това ще ми липсва толкова много, но не виждам как ще ме носи с такава лекота, сякаш съм продължение на тялото му, щом започна да се пукам по шевовете и удвоя размера си.

— Не се тревожи, жено! – Целува челото ми и избутва с гръб вратата към кабинета. – Вече увеличих тежестите, които вдигам, за да се подготвя.

Ахвам и дръпвам косата му.

— Хей! – оставя ме да стъпя, но аз все още държа косата му.

— Ти си дивачка, жено – смее се с наведена глава, за да не го оскубя. – Ще пуснеш ли?

— Кажи, че съжаляваш!

— Съжалявам – все още се смее. – Съжалявам, пусни ме!

Това е нелепо. Можеше да ме спре за един миг, но ми позволява да задържа властта поне засега. Пускам го и изритвам обувките си.

— Краката ме болят – оплаквам се и свивам пръстите си. – Защо сме в кабинета ти?

— Исках да ти покажа нещо.

— Снимка на Джейк ли? – питам с надежда, вероятно и прекалено нетърпеливо. Наистина искам да видя как е изглеждал близнакът на Джеси.

— Ами, не. – Бръчката изскача на челото му.

— Тогава какво? – питам напълно заинтригувана. Внезапно започва да изглежда така, сякаш се чувства несигурен, неудобно и по момчешки. – Какво ти става?

— Обърни се! – нарежда тихо и пъхва ръце в джобовете си.

Не съм сигурна, че искам. Поглеждам го питащо, но той мълчи и бръчката остава на мястото си. Разтревожен е, което тревожи и мен и ме прави много, много любопитна. Извъртам се бавно. Искам да затворя очи, но съм прекалено заинтригувана. Тогава стената бавно навлиза в полезрението ми и спирам да дишам. От зяпналата ми уста излиза възклицание и сигурно съм отстъпила крачка назад, защото гърдите на Джеси се притискат в мен. Може би той е пристъпил напред, за да ме задържи. Не съм сигурна. Дори не мога да обхвана всичко. Очите ми пробягват от едната страна на голямата стена по цялата дължина на кабинета му чак до другата.

Стената е напълно покрита с… мен.

Всеки квадратен сантиметър от нея съм аз. Не снимки в рамки или картини. Това е фототапет, въпреки че никога не бихте се досетили. Всеки детайл е толкова невероятно съвършен, че изглежда като едно голямо произведение на изкуството, като знак на почит към мен, а най-голямата част – централната, съм аз, просната на кръста в стаята ни в имението. Гола съм и очите ми са отпуснати надолу, а устните ми са разтворени. Косата ми е рошава купчина от лъскави вълни, ограждащи изпълненото ми със страст лице, а чувствените вибрации, излъчвани от тялото ми, са осезаеми. Усещам ги така, сякаш стоя там.

Погледът ми започва да блуждае и да поема всичко това. Има твърде много и аз ахвам отново, щом забелязвам снимка на гърба ми, докато бягам надолу по стълбите на имението. Нямаше да е особено странно, но виждам главата на една кала, която се протяга настрани от бягащото ми тяло. И познавам роклята. Това е тясната ми рокля в тъмносиньо. Същата, която носих на първата си среща с господин Джеси Уорд.

— Това е първата, която направих – промърморва той. След това стана нещо като мания – гласът му е тих и несигурен. Извъртам се с все още зейнала уста. Не мога да говоря. Буцата в гърлото ми ме спира. Джеси дъвче устната си и ме наблюдава внимателно. Преглъщам и се обръщам отново към стената.

Стената на Ава.

Аз съм навсякъде. На вечерта на откриването на „Луссо”; седя на пейката на доковете след конфликта ни; под душа, в кухнята, на терасата. В пробните на „Хародс”, седя на стола на бара в имението, екипирана с кожа за мотора, или бягам от него в прекалено голям плетен кремав пуловер. Усмихвам се, щом забелязвам на колко много снимки е хванал гърба ми, когато съм бягала от него, вероятно след като съм получила обратно броене или съм изпаднала в ярост. Г ола съм на безброй други, на трети съм само по дантела. Има ме и с белезници на леглото и друга, на която плувам в басейна на имението. Смея се с Кейт; избутвам косата от лицето си; обядвам в „Барок”; танцувам с приятелите ми и почуквам предните си зъби с нокът. Също така се виждам отпусната на седалката в DBS-а, явно пияна. Тичам към Темза или лежа в тревата в Грийн парк. Бутам количка в супермаркета; преобличам се в торбестите си дрехи и мия зъбите си. Заспала съм в самолета и стоя на верандата в Рая. Разглеждам сергиите на пазара, ритам пясъка на плажа и готвя закуска във вилата. Върнахме се от Испания едва вчера! Как е успял да направи това? Спя в леглото му и в ръцете му – има толкова много снимки как спя в ръцете му. Всяко възможно изражение на лицето и всеки навик, който имам, са показани на тези снимки. Това е животът ми в снимки от деня, в който се запознах с този мъж. Никога не съм била наясно, че ме снима. Наистина е вманиачен по мен и ако знаех за това в ранните дни, когато още упорито ме преследваше, вероятно щях да избягам по-бързо и по-далеч. Но не и сега. Сега това просто ми напомня за любовта на този мъж към мен след един уморителен ден.

Поразена съм и се изненадвам, че съм стигнала до самата стена. Бавно вървя по цялото й продължение, попивам всичко, с всяко трепване на очите откривам снимка, която не съм видяла преди.

— Ето. – Тихият дрезгав глас на Джеси откъсва очите ми от Стената на Ава към черен маркер. Това ме кара да се усмихна. – Искам да се подпишеш.

Взимам маркера и поглеждам към Джеси, несигурна дали си играе или не. Иска да обезобразя Стената на Ава?

— Да се подпиша с името си ли? – питам малко объркана.

— Да, където и да е – махва към снимките.