— В какво, по дяволите, се забърках, Ава? – въпросът на Кейт ме изтръгва от тревожните мисли.

— Любов? – изтърсвам, преди да мога да помисля дали е добре да го казвам или не. Широко отворените й сини очи ми казват, че не е. – Ще отречеш отново, нали?

— Не – прошепва. – Мисля, че вече сме подминали тези глупости.

— Така ли? – смея се. – Кейт, ние ги бяхме подминали преди седмици. – Напълно съм вбесена, но съм и толкова облекчена. Сляпата ми приятелка най-после е видяла светлина или признава, че я е видяла отдавна, все едно. Не ми пука, честно казано. – Той е на бара и… – спирам и бързо преглъщам това, което щях да й кажа. Няма да я предупреждавам, че Сам знае за Дан. Те трябва да оправят това помежду си.

— Той какво? – Изглежда паникьосана, което само потвърждава решението ми да не довърша. Тя ще избяга, знам го. Ще допусне най-лошото и ще офейка, без да даде възможност на Сам да изрази мислите си.

— Той те чака – довършвам.

Цялото й тяло се отпуска и около нея сякаш се оформя лека омара от доволство.

— Значи трябва да отида? – пита и ме поглежда в очакване на уверение. Рядко я виждам да се съмнява в себе си и да търси насърчения или указания.

— Трябва да отидеш – потвърждавам с усмивка. – Трябва да рискуваш, Кейт. Мисля, че ще се изненадаш накъде ще те поведе Сам.

— Така ли?

— Наистина. – Усмихвам се, хващам моята обикновено толкова самоуверена приятелка в ръцете си и изстисквам цялата несигурност от нея. – Моля те, иди и говори с него! И му дай възможност и той да говори!

— Добре – съгласява се. – Ще го направя. – Избутва ме и се прави на възмутена. –

Стига с лигавите глупости!

— Разбира се, аз съм виновна. – Обръщам се и заставам до Кейт пред огледалото и двете започваме да трием грима изпод очите си.

— За какво мислиш, че говорят Джеси и Дан? – Въпросът на Кейт ми напомня бързо, че са сами.

— Не знам – казвам намръщена, но подозирам, че знам. – Ще отида да разбера. Добре ли си?

— Направо фантастично! – Целува бързо бузата ми и излиза от тоалетните, като тръгва надясно към бара, а аз се отправям към кабинета на Джеси.

Нахлувам вътре с почти затворени очи, сякаш ги предпазвам да не видят брат ми подпрян до стената за гушата. Но той не е. Двамата са в същата седнала позиция като последния път, когато ги видях – Джеси отпуснат в стола си, а Дан с гръб към мен.

— Защо взимаш пари от Джеси? – питам нападателно в опит да накарам и двамата да видят, че съм сериозна. Определено не бъркам повдигането и напрягането на раменете на Дан. Може и да е разкрил заведението на Джеси, но аз разкрих тази малка спогодба, въпреки че не знам за какво е или дори дали искам да знам. Но това не ми пречи да го притисна. – Ще ми отговориш ли?

Дан не, но Джеси ми отговаря.

— Ава, казах ти да стоиш мирна.

— Не говоря на теб! – контрирам безстрашно, което го предизвиква да се намръщи.

— Е, аз говоря на теб – възразява той.

— Млъкни! – Приближавам бюрото и смушвам Дан в гърба. – Мълчиш. Нищо ли няма да кажеш?

— Виждаш ли с какво си имам работа? – Дланите на Джеси се протягат към небесата безнадеждно. – Шибан трън в задника.

Намръщвам се на Джеси и удрям брат ми по рамото.

— Говори! Какво става?

— Разорен съм – казва Дан тихо. – Без пари, без цент, както искаш го наречи. Джеси се съгласи да ми помогне.

— Ти си го помолил за заем? – изтърсвам невярващо. Това е безочливо, като се има предвид какво беше отношението му към съпруга ми.

— Не, той предложи, и то без да ми поставя никакви условия… Или поне допреди десет минути.

— Ти подкупваш брат ми? – прехвърлям погледа си към Джеси. – Платил си му, за да си мълчи?

— Не. Заех му пари и добавих една малка клауза към договора по-късно.

Ужасена съм, но се чувствам и глупаво облекчена. Джеси каза, че родителите ми няма да разберат, и се грижи да спази обещанието си.

— Ами училището по сърф? И защо не попита мама и татко? Тя щяха да ти заемат пари.

— Не говорим за няколко паунда, Ава. Затънал съм до ушите. Взех огромен заем, за да платя моята част от бизнеса, а партньорът ми избяга с парите. Прецакан съм.

Присвивам се.

— Защо не каза нищо?

— Ти как мислиш? – Изглежда истински унижен. – Бях объркан, Ава. Нищо не ми е останало.

Отново стрелвам поглед към Джеси, който седи съвсем тихо, но ме изучава внимателно.

— Колко? – питам. Въпросът ми кара съпругът ми да изглежда така, сякаш му е изключително неудобно, а Дан се помръдва в стола си до мен, което може да значи само едно. Знам, че не говорим за няколко хиляди. – Пет хиляди? Десет хиляди? Кажи ми!

— Само няколко. – Дан се намесва, преди Джеси да може да ми каже сам. Не му вярвам и за миг.

— Джеси? – притискам и го приковавам на място с решителен свиреп поглед. Трябва да знам колко е закъсал брат ми.

Очите му се откъсват от моите за няколко мига и аз се насочвам към Дан, но Джеси поема дълбоко въздух и започва да разтрива слепоочията си.

— Съжалявам, Дан. Няма да я лъжа. Двеста, бебче – казва с дълга въздишка и продължава да облекчава напрежението си. Мисля, че и на мен ми трябва разтриване на слепоочията. Надявам се, че под двеста той има предвид паунда, но знам, че напразно се надявам. Олюлявам се леко назад шокирана и Джеси веднага се спуска към мен. Изглежда бесен.

— Проклятие, Ава! – Задържа ме на място за раменете. – Добре ли си? Замаяна ли си? Искаш ли да седнеш?

— Двеста хиляди! – крещя. – Що за банка дава в заем двеста хиляди? – Отърсвам се от Джеси и от шока и сега мога да възприема информацията, а неверието ми се превръща в гняв. – Добре съм!

— Не ме избутвай, Ава! – вика ми той, хваща ме за лакътя и ме повежда покрай бюрото, после ме избутва нежно върху масивния офис стол. – Не се тревожи, жено! Не е здравословно.

— Кръвното ми е добре! – сопвам се сприхаво, но подозирам, че вероятно е изхвърчало през покрива. – Двеста хиляди? Никоя банка с всичкия си няма да даде такъв заем за сърф училище! – Австралийските банки би трябвало да работят също като британските. Биха се изсмели в лицето на всеки, който иска такава сума. Колко ли може да струват няколко дъски за сърф?

— Не, права си. – Дан се свива още повече на стола си, сякаш се опитва да изглежда по-дребен. Това е признак как се чувства – дребен и глупав. – Но един лихвар би го направил.

— Боже! – Скривам с длани лицето си. Знам как действат лихварите, не че съм имала удоволствието лично. – Какво си мислил? – Усещам как Джеси ме разтрива с длани по гърба ми, за да се успокоя, но това изобщо не ме успокоява.

— Не мислех, Ава – въздъхва Дан.

Откривам лицето си, за да види разочарованието по него. Мислех, че е умен.

— Това ли е причината да се прибереш у дома?

— Те ме търсят. – Съкрушеното лице на Дан къса сърцето ми. – Не можеш да се измъкнеш и да не платиш нещо такова.

— Ти каза, че се справяш добре – напомням му, но не получавам обяснение, а само свиване на рамене. – Просто остани тук! – Сядам напред в стола. – Не се връщай! – чувам тихия смях на Джеси и виждам леката усмивка на Дан. Двете реакции ми показват, че не взимат решението ми на сериозно. Също така показват, че и двамата намират наивността ми за мила. Но аз не виждам проблем. Австралия е на другия край на планетата.

— Ава – Дан също сяда напред, – ако не се върна, те ще дойдат тук. Вече бях предупреден и им вярвам. Няма да подложа мама, татко или теб на риск, а… – Дан е прекъснат насред изречението от покашляне над рамото ми, при което той поглежда към Джеси. Няма нужда да се обръщам, за да знам какво е изражението на лицето на съпруга ми. Дан продължава: – Тези хора са опасни, Ава.

Главата ме боли, а ръката на Джеси ме разтрива все по-здраво. Отпускам се назад в стола и поглеждам към Джеси.

— Ти не можеш да депозираш толкова много пари в банкова сметка. Това не е ли пране? Не искам да се замесваш в това, Джеси – чувствам се ужасно да го кажа, като се има предвид, че брат ми е в ужасна ситуация и Джеси е единствената му надежда, но имаме достатъчно наши проблеми и без Дан да добавя неговите към тях.

Джеси ми се усмихва.

— Наистина ли мислиш, че бих направил нещо, с което да подложа теб и бебетата ми на риск? – кимва към корема ми. – Прехвърлям достатъчно пари в сметката на Дан, за да се върне в Австралия. Имам данните на офшорна сметка, където ще прехвърля двеста хиляди. Няма да знаят откъде идват парите, бебче. Не бих го направил иначе.

— Наистина ли? – Искам да съм сигурна.

— Наистина – вдига вежди и се навежда да целуне бузата ми. – Има начини. Довери ми се! – Самоувереността му ме кара да се чудя дали не го е правил и друг път. Изобщо няма да се изненадам.

— Добре – отстъпвам и го оставям да ме целуне, но после леко го избутвам. – Благодаря ти.

— Не ми благодари! – предупреждава сериозно.

Поглеждам през бюрото към брат ми, който забележимо се е отпуснал.

— Благодари ли на съпруга ми? – питам. Внезапно се чувствам малко засегната.

— Разбира се – отвръща Дан обиден. – Не съм искал, Ава. Дойдох да се помирим. Съпругът ти беше направил проучване – тонът на Дан не би трябвало да е обвиняващ, като се има предвид, че зависи от помощта на Джеси, за да се измъкне от кашата, но е.

— Така ли? – обръщам очи нагоре. – Направи ли го?

Джеси едва не извърта очи, сякаш ме мисли за глупава, задето сама не съм се сетила, че нещо не е наред.

— Познавам кога един човек се е забъркал в нещо, Ава.

— О! – прошепвам. Това е прекалено. Чувствам се изтощена. – Може ли да се прибираме? – питам.

— Съжалявам – Джеси ме вдига от стола и бързо оглежда тялото и лицето ми. – Пренебрегнах те.

— Добре съм, само съм уморена – въздишам и обръщам изтощеното си тяло към Дан. – Кога заминаваш? – тонът ми е рязък и сърдит, но нищо не мога да направя. Знам точно защо Джеси му помага и то не е, за да накара Дан да мълчи. Това е съществена добавка, когато е нужна. Прави го, първо, защото няма да рискува австралийската мафия да се озове в Лондон и, второ, защото знае, че ще бъда съсипана, ако нещо се случи с Дан, което е много вероятно, ако Джеси не го измъкне от дяволската ситуация, в която идиотът се е забъркал. Няма да се изненадам, ако Джеси не види и пени от парите си отново. Дан не може да изкара тези пари за цял живот, за да му ги върне.