— Давам ти три секунди, Уорд.

Устните му се свиват в права, раздразнена черта.

— Обратното броене е моя привилегия – заявява детински.

— Три – дори вдигам три пръста по възможно най-провокативния начин. Аз съм толкова лоша, колкото е и той. – Две – свивам пръст, но не стигам до нула, защото всичко ми става ясно. – Ти му даваш пари!

— Не – поклаща глава по възможно най-неубедителния начин и премества краката си, както седи. Става толкова лош в лъжите, колкото съм и аз. Много се радвам.

— Ти също си лош лъжец, Уорд. – Завъртам се на пети и побягвам главно за да хвана брат ми, преди да си отиде, но също и за да избягам от Джеси, преди да ме хване.

— Ава!

Не обръщам внимание на заплашителното извикване на името ми както обикновено и хуквам с пълна скорост, щом стигам до лятната стая. Знам, че ме гони, и то не само от стъпките му, които отекват зад мен. Подминавам кухнята, бара и ресторанта и се хлъзвам, когато откривам Дан да стои до огромната кръгла маса във фоайето. Не прави нищо, нито говори с някого. Джон също е тук и знам защо. Причината е същата, поради която Джон ме придружаваше навсякъде в началото. Гледам с опасение как Дан се оглежда наоколо, а Джон се опитва да го изведе навън, но брат ми не помръдва въпреки подканванията от страна на Голямото момче.

Гърдите на Джеси се удрят в гърба ми. Той ме вдига и ме обръща в ръцете си. Не е щастлив.

— Мамка му, жено! Ще увредиш мозъците на бебетата. Никакво тичане!

Ако не бях толкова разтревожена от местонахождението и поведението на брат ми, щях да се изсмея на откачения идиот, който ме държи здраво в ръцете си.

— Я се стегни! – Измъквам се на свобода и се извъртам. Дан ни гледа. Челото му е смръщено, а Джон изглежда на ръба на нервен срив.

Дан лениво оглежда фоайето отново. После любопитните му очи се спират на Джеси.

— Ако това е хотел, тогава къде е рецепцията?

— Какво? – Тонът на Джеси е нетърпелив, почти отбранителен и ми се иска да не беше. Издава се и се моля бързо да измисли нещо.

— Къде гостите ти взимат ключовете за стаите си? Ами местните атракции? Не е ли обичайно да има щендери с купчина брошури, които да казват на хората къде да отидат? – поглежда към Джон. – И защо тази горила трябва да ме придружава навсякъде?

Аз се присвивам, Джеси се напряга, а Джон ръмжи. Брат ми схваща по-бързо от мен. Аз не обмислих нито едно от тези неща с изключение на Джон. Напъвам празния си мозък за нещо, каквото й да е, но не ми хрумва. Аз или по-скоро ние бяхме хванати напълно неподготвени. И тогава чувам глас – единствения глас на света, който ми се иска да не чувам точно сега.

Кейт.

Видимо клюмвам и усещам ръката на Джеси на кръста ми. Защо той не казва нищо? Гледам и слушам ужасена как Кейт и Сам танцуват надолу по стълбите, кикотят се, опипват се и, общо взето, изглеждат възбудени. Това е бедствие. Смушквам с лакът Джеси в ребрата с тиха молба да каже нещо. Боже, моля те, кажи нещо!

Кейт и Сам изобщо не забелязват тихата група, която ги чака в основата на стълбището, докато те се галят и милват, и говорят неподходящи неща, едно от които е думата „дилдо”. Аз съм в ада, а още никой не е казал нищо освен виновната ми най-добра приятелка и нейния дързък приятел. Но те не са наясно… все още. Очаквам всичко това да се промени скоро и не ми изглежда вероятно Джеси да е този, който ще проговори. Той мълчи зад мен, вероятно също толкова сащисан, колкото съм аз. Аз съм в преддверието на ада. Все едно гледам влакова катастрофа на забавен каданс. Дан и имението, Дан и Кейт, Дан и Сам, Дан и Джеси. Скоро ще се размирише.

— О! – Доволният писък на Кейт отеква из фоайето, последван от възбуденото ръмжене на Сам. После се приземяват в основата на стълбището със сплетени ръце и притиснати устни. Трябвало е да си останат в апартамента, защото изобщо не са свършили. – Сам! – Тя се смее и се обляга на ръката му. Поглежда ме и се ухилва още по-широко, докато не забелязва брат ми. Вече не се смее. Всъщност изглежда близо до припадък. Изправя се и избутва недоволния Сам, после приглажда дивата си червена коса и дръпва размъкнатите си дрехи. Но не казва нищо. Сам също мълчи и просто оглежда всички.

Дан нарушава крещящата тишина.

— Хотел ли? – Пробива дупки в Кейт и Сам на равни интервали, после се обръща към Джеси и пита: – Често ли позволяваш на приятелите си да се държат така в твоето заведение?

— Дан – пристъпвам напред, но не стигам далеч. Джеси застава пред мен.

— Мисля, че трябва да се върнеш в кабинета ми, Дан – Гласът на Джеси е заплашителен, както и езикът на тялото му.

— Не, благодаря. – Дан почти се смее и не откъсва очи от Кейт. Никога не съм я виждала да се чувства толкова неудобно, а Сам сигурно се чуди какво става. – Ти си курва в бардак?

— Какво, по дяволите? – извиква Сам. – На кого мислиш, че говориш, мамка му? – Тръгва напред, но Кейт хваща ръката му и го дръпва назад.

— Това не е бардак и аз не съм курва – казва тя треперливо и неуверено, докато се държи за Сам. Искам да скоча в нейна защита, но никакви думи не ми идват. Джеси ми спестява грижата.

Приближава Дан, увива длан около тила на брат ми и се навежда, за да прошепне нещо в ухото му. Това е възможно най-заплашителното действие и дори не искам да мисля какво му е казал, особено след като Дан показва готовност да последва Джеси без повече убеждения. Аз също тръгвам след тях – искам да разбера какво става, но съм спряна. Знаех си, че ще стане така.

— Чакай ме в бара, бебче! – опитва се да ме обърне, но аз съм малко непокорна. Не съм сигурна, че съм щастлива, че Джеси отвежда Дан в кабинета си.

— Искам да дойда – казвам не много уверено. Познавам този поглед. Може да ме е нарекъл „бебче”, за да смекчи заповедта, но никой не се заблуждава, че това е заповед. Няма да отида в кабинета му. Не, аз съм на път към бара и не вървя. Поставена съм на стола си, Марио е призован, а аз получавам погледа „не настоявай”.

— Ще стоиш мирна! – Целува бузата ми, сякаш това ще ме усмири. С поглед мятам ками по гърба му, докато се отдалечава от бара с дълги и равни крачки.

— Ах! – Щастливата въздишка на Марио привлича вниманието ми от изчезващия гръб на съпруга ми. – Виж се! Цялата… как го казвате? Като цвете. Цъфтиш! – Целува бузата ми през бара и ми подава бутилка вода. – Без повече „Гордостта на Марио” за теб!

Изсумтявам, но се усмихвам и отпивам дълга глътка от ледената вода. Оставям Марио да обслужва другите членове. Сам влиза. Изглежда весел и с трапчинката на обичайното й място. Объркана съм.

— Хей, мамче! – Нахално потрива корема ми. – Как се чувстваш?

— Добре… – Думата се измъква бавно от устата ми. – Къде е Кейт?

— В тоалетната – отговаря бързо и махва на Марио за бира.

Поглеждам покрай него и се чудя дали не трябва да отида при нея.

— Тя добре ли е?

— Да, добре е. – Не ме поглежда, но имам чувството, че е наясно с объркването ми и с това, че цялото ми внимание е насочено към него. Поглежда ме с ъгълчето на окото си и сяда с въздишка. – Знам, че всички мислите така, но аз не съм глупав.

Изправям гръб.

— Аз не мисля, че си глупав – защитавам се. Малко е разсеян може би, но не е глупав.

Усмихва се.

— Разбрах за Кейт и Дан. Разбрах за него още първия път, в който срещнах Кейт. Името му беше споменато тогава. Знам защо тя скъса с мен и знам, че нещо е станало на сватбата ти.

Знам, че изглеждам виновна, и се чудя дали Кейт е наясно с това.

— Защо си мълча?

— Не знам. – Допира бутилката до устните си, явно и той размишлява за това. Аз знам защо, но дали трябва да го споменавам? – Тя е страхотно момиче – свива той рамене.

Кимвам замислено и се усмихвам вътрешно. Бих могла с радост да им ударя главите една в друга. Бих могла и да плача за Сам. Нещо ми подсказва, че никога не е споделял с някоя жена, че е сирак, но Кейт знае. И докато и двамата се държат толкова небрежно и безгрижно, аз знам, че тук има много чувства, които никой от тях, изглежда, не признава и за които никой не прави нищо. Толкова е обезсърчаващо.

— Мисля да потърся Кейт. – Ставам и потривам рамото на Сам в тих жест на разбиране, на което той отговаря с дръзка усмивка, след което се навежда и прошепва някакви сантиментални глупости на пъпа ми.

Оставям болния от любов Сам на бара и отивам да намеря тъпата си приятелка в тоалетните. Има двама други, на които трябва да натрапя вниманието си, но избирам Кейт. Никой от тях не ме чака с отворени обятия, обаче аз се доверявам на Джеси да се справи с това. Не мога изобщо да си представя какво се говори в кабинета му. Надявам се само каквото и да стане, Дан да не реши да доносничи пред родителите ми, но съм напълно сигурна, че съпругът ми ще предотврати това.

Отварям вратата и намирам Кейт да стои облегната на мивката. Червената й коса напълно скрива лицето й.

— Хей! – започвам внимателно, защото не искам да мине в защита.

Тя вдига глава с усилие и ми показва ясни сини очи, пълни с отчаяние.

— Мислиш ли, че съм курва?

— Не! – шокирана съм, че дори пита. Малко безразсъдна може би, но не и курва. Сложила съм точно този етикет на жените тук, а истината е, че Кейт е дръзнала да опитва същите подвизи като всички тях, така че с какво е по-различна? Залята съм от угризения заради тези си мисли. Тя е различна, защото е моя приятелка и я познавам. Тя го прави само заради Сам или мисли, че трябва да го прави заради Сам. Внезапно започвам да виждам дамите в имението в различна светлина. Знам със сигурност, че много от тях са тук с една-единствена цел и тази цел е висок, мускулест бог, който вече не е на разположение. Той вече има съпруга и очаква близнаци, което вбесява и шокира тези жени. За доказателство вече има отказани членства, а някои от по-непреклонните стигат и по-далеч – упояват ме, опитват се да ме избутат от пътя или ми пращат заплашителни бележки. Мисълта, че всяка от тези жени може да стои зад това, внезапно става много плашещо. Разбрал ли е нещо Джеси?