Влизам в големия черен „Рейндж Ровър” без въздишка, без запъване и без оплакване.

— Здравей, Джон!

— Момиче – включва се в движението, – как беше денят ти?

— Градивен. Твоят?

— Великолепен – буботи.

Имам чувството, че е циничен.

— Къде отиваме? – Отпускам се в седалката си и се надявам да каже „Луссо”, но притаявам дъх. Джеси лично щеше да ме вземе, ако се прибирахме у дома.

— В имението, момиче. Как мина с шефа ти? – Хвърля ми поглед през очилата и лицето му изглежда любопитно.

— Не мина. Той не дойде днес.

— Това ще зарадва откаченото копеле – смее се.

Усмихвам се в знак на съгласие. Знам, но няма как да говоря с Патрик, ако него го няма. Не мога да бъда обвинена в това, но поне мога да кажа, че съм съобщила на Микаел. Това ще покаже, че имам намерение да се справя с проблема.

Изскачам в мига, в който Джон спира, и бързо изкачвам стълбите. Отключвам и влизам през вратата.

— Той каза да го чакаш в бара, момиче – обажда се Джон, но аз се преструвам, че не съм го чула. Няма да чакам в бара. След като съм имала Джеси само за себе си три дни, първият ми работен ден беше най-дългият. Бързам покрай стълбището към задната част на имението и през лятната стая, преди Джон да може да ме хване. Обичайната сбирка на членове е тук, но аз не се задържам, за да преценя каква е реакцията им към присъствието ми.

Втурвам се право в кабинета на Джеси, без да чукам и без да спра да помисля, че нахлуването ми може да прекъсва делова среща. Имах някои неприятни изненади преди, когато съм правила това.

Шокирана съм и сега.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Дан? – казвам предпазливо и се взирам в гърба на брат ми. Той седи срещу Джеси на бюрото и се обръща, щом чува името си. – Какво правиш тук? – внезапните астрономически последици от посещението му ме цапардосват здраво.

— Здрасти, хлапе! – Изправя се усмихнат и идва при мен. Навежда се и ме прегръща. – Честито!

— Може да искам да кажа на някого сама – ръмжа и хвърлям на Джеси укорителен поглед през рамото на брат ми. Джеси свива глуповато рамене и се цупи. Оформя с устни „обичам те” и дръпва сакото и ризата си, сякаш ми напомня, че е облечен както поисках, затова да карам полека с него.

— И какво правиш тук? – повтарям и накланям глава към Джеси, но той само отново свива рамене и запазва мълчание. Това е новост.

— Извинявам се – Дан ме пуска и прокарва ръка през тъмната си коса. – Не исках да си замина, без да съм оправил това.

— О? – Поглеждам към Джеси, но проклет да е, той отново свива рамене. – Значи сте приятели?

— Нещо такова. Все едно, трябва да бягам. Ще се виждам с Харви – обръща се към Джеси. – Благодаря.

— Няма проблем – кимва Джеси, но се старае да е учтив и става, за да изпрати Дан. Това, както и равнодушните свивания на рамене ме правят много подозрителна.

— Кога си тръгваш? – питам Дан, който отново е с лице към мен.

— Не съм сигурен. Зависи от полетите. Ще ти се обадя. – Целува бузата ми и тръгва покрай мен. На вратата го среща Голямото момче. Джон поклаща заплашителната си глава към мен, после отвежда брат ми от кабинета на Джеси. Какво прави той тук все пак?

Насочвам подозрителността си към Джеси и съм сигурна, че знае какво мисля, защото отказва да ме погледне.

— Какво става тук?

— Моля?

Отивам до дивана и пускам чантата си, после заемам стола, който брат ми току-що освободи.

— Погледни ме! – настоявам. Тези две думи винаги въздействат, но не защото Джеси ми се подчинява. А защото винаги е шокиран да ги чуе. Не ми пука. Може да ме гледа смаяно, колкото си иска. – Защо Дан беше тук?

Изправя се и взима телефона си от бюрото.

— Извини се.

Смея се в лицето му. Дан никога не би се извинил, не и на Джеси. Познавам го цял живот и знам, че е прекалено горд, за да даде на заден, особено пред мъж като Джеси. Дан се чувства по-низш, както повечето мъже. Тестостеронът, който се излъчва от тях, не изчезва само защото ми е брат.

— Не ти вярвам.

— Това ме натъжава, бебче. – Слага маска на сериозно изражение на лицето си, което само ме прави още по-подозрителна. – Кажи ми сега! Какво каза Патрик?

Знам, че изражението на лицето ми вече не е намръщено подозрително, а виновно и този път аз отбягвам очите на Джеси.

— Не си му казала, нали? – пита и в гласа му почти се усеща гняв. – Ава?

— Не беше в офиса – изтърсвам бързо. – Но ще дойде утре, така че ще говоря с него тогава.

— Късно е, жено. Ти вече имаше възможност. За кой ли път.

— Това не е честно! – споря. – Казах на Микаел, че няма повече да работя с него, така че не можеш да кажеш, че не се опитвам да разреша проблема. – Разбирам веднага, че съм направила страшна грешка, защото раменете му се вдървяват, а зелените му очи се разширяват.

— Какво си направила?

— Не мисля, че той ме е упоил, Джеси. Той каза, че ме иска, така че няма защо да ме наранява? – Трябва да млъкна, по дяволите. Устата му е увиснала отворена от чутото.

— Защо, по дяволите, си говорила с него? – Подпира юмруци на бюрото като мъжка горила, готова да нападне. Това ме кара да седна обратно на стола си.

— Той знае, че ти си… – започвам неистово да почуквам предния си зъб с нокът – забавлявал други жени, докато бяхме заедно. – Задържам дъх, знам, че увеличавам натрупващата се ярост.

— Съгласихме се повече никога да не говорим за това. – Той направо смила думите през зъби, а челюстта му е стисната до счупване.

— Трудно е, когато хората продължават да ми го напомнят. – Вече се навеждам напред, открила у себе си моментен порив на смелост. Няма да ме накара да се чувствам досадна по тази тема. – Откъде знае? – Разбирам отговора, преди да може да отрече, че знае. Сдъвканата устна и още няколко неща ме водят до бързо заключение. Бившата жена на Микаел. – Тя е била една от тях, нали? – питам. Очите му се затварят, а аз се изправям и се навеждам през бюрото в отражение на заплашителната му поза. Няма нужда да отговаря. – Ти каза месеци. Каза, че не си бил с нея от месеци, че не разбираш защо внезапно е започнала да души наоколо. И си спал с нея повече от веднъж!

— Не исках да те разстроя. – Все още е враждебен. Очебиен защитен механизъм.

— Кажи ми! Ти ли ги викаше и ги караше да се редят на опашка пред вратата ти?

— Не. Чуха, че съм се запил, и бяха като мухи на лайно.

— Мразя те.

— Не, не ме мразиш.

— Напротив, мразя те.

— Не разбивай сърцето ми, Ава! Има ли значение коя е била?

— Не. Има значение, че ме излъга.

— Предпазвах те.

— И е ужасно смешно, че всеки път, когато правиш това, накрая ме нараняваш.

— Знам.

— А научи ли си урока?

— Уча го всеки шибан ден! – Хваща агресивно брадичката ми, но казва нежно: – Съжалявам.

— Добре – кимвам. Внезапно отбелязвам, че лицата ни се докосват, както сме се навели над бюрото. Изгаряме се с гневни погледи, изпълнени с тонове страст. – Как се случи това? – Осъзнавам, че задавам въпроса на глас, въпреки че не смятах да го направя.

— Защото, мое красиво момиче, сме създадени да бъдем заедно. Постоянен контакт. Целуни ме!

— Приех, че си задник, така че няма нужда да ме подчиняваш на докосването си. – Но ще го целуна.

— Липсваше ми, бебче.

Покатервам се на бюрото и се приближавам на колене, озовавам се в скута на Джеси и устните ми са притиснати в неговите. Глупаво, но и на мен ми липсваше. Един работен ден след Рая и се чувствам жестоко измамена. Страдах от отсъствието на Джеси и сега най-сетне мога да го притискам в обятията си.

— Иска ми се да беше чист и недокоснат – мърморя. Прокарвам устни по всеки сантиметър от лицето му. Това ми се иска най-много от всичко – никоя да не е била преди мен или дори докато е бил с мен. Простила съм му наистина, но се мъча да забравя.

— Аз съм. – Сяда на кожения си стол и ме дръпва, докато не се предавам и не го оставям да ме настани в скута си. – Най-важната част от мен е недокосната. – Хваща ръката ми и върти пръстените ми замислено няколко мига, после поставя дланта ми върху гърдите си. – Или беше, преди ти да стъпиш в кабинета ми. Сега целият съм завладян и се пръскам от любов по теб.

Усмихвам се.

— Обичам да усещам как бие. – Отварям сакото му и притискам ухо към ризата му. – Обичам и да го слушам – това е едно от най-успокоителните неща на света.

Ръката му ме обгръща и ме придърпва по-близо.

— Как беше денят ти?

— Гаден. Искам Рая.

Смее се и целува върха на главата ми.

— Аз съм в рая, когато съм с теб. Нямаш нужда от вила.

— Ти беше по-отпуснат там – казвам истината. Знам, че връщането ни в Лондон бавно ще извади невротичния властен маниак отново на повърхността.

— Сега съм отпуснат.

— Да, защото седя в скута ти и си ме обгърнал – отговарям язвително, с което си спечелвам леко ръчкане в хълбоците ми. Смея се и се обръщам в скута ми с лице към бюрото. – Как беше твоят ден?

Ръцете му се плъзват около корема ми и брадичката му се настанява върху рамото му. Устата му се пълни с косата ми. Изплюва я и я отмята настрани.

— Дълъг. Как са фъстъците ми?

— Добре. – Бележникът му хваща окото ми. – Защо името на брат ми е записано тук? – Пресягам се, за да го дръпна по-близо, но съм прекалено бавна. Джеси го измъква изпод носа ми и го бутва в горното чекмедже на бюрото си. Дръпвам ръката си шокирана от бързото му движение. – Даниел Джоузеф О’Ший? – Мръщя се на себе си. Мисля, че определено видях цифри на листа и не бяха от телефонен номер. – Защо имаш номера на банковата сметка на Дан?

— Нямам я – бързо отхвърля въпроса ми и е напрегнат. По дяволите, изобщо не се е научил.

Ставам от скута му и заставам до него. Наказвам го с поглед, равен на неговия кръвнишки „не насилвай късмета си”.