Писъкът на Том е първото, което чувам.

— Боже мой! Ава!

После чувам Виктория.

— Еха! Ти имаш истински тен!

После виждам Сали, която отново блести.

— Ава, изглеждаш толкова добре.

Тогава забелязвам бюрото си и се заковавам на място. Балони… навсякъде. С бебета по тях. На бюрото ми има и пакет памперси и един наръчник „Как да” за бъдещи майки. Но най-лошото от всичко и аз го вдигам, за да проверя дали виждам правилно, е чифт гигантски дънки за бременни, които лежат върху облегалката на стола ми, или по-скоро покриват стола ми напълно. Все едно случката с роклята, която не ми става, и липсата на секс за разсънване не бяха достатъчно депресиращи, та сега ми се напомня, че ще приличам на кит. Наистина е казал на всички. Ще го убия.

— Знаех си! – Том припка към бюрото ми. – Знаех си, че си бременна. Но близнаци! Боже, толкова е вълнуващо! Ще кръстиш ли едното на мен?

Разкарвам дрехата за бременни и се тръшвам на стола. Тук съм от две минути и вече ми е достатъчно. Две бебета означават двойно вълнение, както и двойно натрупване на тегло и двойна тревожност.

— Не, Том.

Той ахва драматично.

— Какво му има на името Том?

— Нищо – свивам рамене. – Просто няма да кръстя никое от бебетата си така. – Той изсумтява възмутено и се отдалечава, без дори да ме поздрави.

— Честито, Ава! – Сали се навежда и ме прегръща. Знам, че мога да разчитам на Сал. – Кафе?

— Моля те! Три захарчета. – Прегръщам я и страхотните цици на Сал се отриват в лицето ми заради седналата ми позиция. – Как си ти, Сал?

— Удивително! – Тръгва с танцова стъпка към кухнята. Бързо правя заключение, че любовният живот на Сал сигурно отново е на ниво.

— Къде е Патрик? – задавам въпроса, без да се обръщам към никого, защото вече никой не стои при заразеното ми с бебета бюро. Том се цупи в другия край на офиса и очевидно ме пренебрегва, а Виктория се е замечтала, докато ме зяпа. – Ехо! – размахвам ръка към нея.

— О, извинявай! Просто се чудех как би нарекла този нюанс.

— Какво?

— Тенът ти. Бих казала, че е дълбоко бронзово. – Записва нещо и знам, че е „дълбоко бронзово”. – Е, сега бебета, а?

Обиждам се от тона й.

— Да – краткият ми сопнат отговор я кара бързо да повдигне глава от бележника. Отмята дългите руси кичури зад рамото си и се усмихва. Ако се преструва, значи върши страхотна работа.

— Честито, Ава!

— Благодаря – усмихвам се, но не се справям добре. – И благодаря за всичко това – соча балоните, които се носят над главата ми.

— Заслугата е на Том. – Връща се на бюрото си.

— Благодаря, Том. – Хвърлям един молив през офиса и го улучвам отстрани на главата. Моливът накривява очилата му и Том ахва сепнато. – Съжалявам – стискам устни, за да спра смеха си.

— Тормоз на работното място! – изграчва той и аз губя битката. Започвам да се треса в стола си, когато Сали поставя кафето пред мен намръщена, а после се обръща да види на какво се смея. Тя също започва да се смее.

— Къде е Патрик, Сал? – питам, след като не съм получила отговор от Виктория.

— Ще дойде по обед – отговаря Сал. – Не се завърта много тук напоследък.

— Така ли?

Поклаща глава, но не казва нищо повече и се връща към купчината фактури при шкафа с папките.

— Ава – започва Том, като изправя модерните си очила. – Трябва да се обадиш на Рут. Звъня вчера, търсеше те.

Смехът ми бързо стихва. Забравила съм за обожателката си.

— Какво каза тя? – питам небрежно. Започвам да ровя в чантата си за телефона, когато ми хрумва, че все още не е включен. Изключен е от четвъртък сутринта, когато Джеси го прибра.

— Не много. – Том оправя тюркоазената си вратовръзка. – Всичко е наред с работата. Отидох на срещата ти с нея в четвъртък, но тя не беше впечатлена да ме види.

Свивам се в стола си и трепвам, когато телефонът ми се съживява в ръката ми и веднага започва да ме известява за десетки пропуснати обаждания, съобщения и имейли. Пресявам ги и отговарям на съобщението: „Добре дошла у дома!” на Кейт и на майка ми: „Обади ми се, щом се установиш!”, после продължавам с пропуснатите обаждания от Рут. Единайсет са, но въпреки обстрела от обаждания от моята клиентка лесбийка двете пропуснати от Микаел карат сърцето ми да забие по-бързо. Не мога повече да отбягвам това и за първи път сядам и се замислям сериозно кой може да е отговорен за упояването ми и за опита да ме избута от пътя. А после и за мъртвите цветя. Те бяха от жена, не се съмнявам и за миг, което ме води до същото заключение: Микаел не може да е отговорен. Той е бизнесмен, при това уважаван. Да, обаче остава записът от охранителните камери. Може би инцидентите не са свързани. Залагам на Корал или може би на Сара. Но цветята дойдоха след извинението на Сара. Както й преследването с колата. Тя все още ли играе игри? Пускам телефона на бюрото. Мозъкът ми тръпне.

Въртя молива си и обмислям какъв да е следващият ми ход. Не ми отнема много време. Хващам телефона и набирам Микаел. Дори не чувам да звъни, преди спокойният му глас с лек акцент да прозвучи по линията.

— Ава, толкова се радвам да те чуя.

— Сигурна съм – отговарям сухо. – Успяхте ли да уредите развода си? – Целя се право в югуларната му вена и ако съдя по мълчанието, последвало моя въпрос, стратегията ми е успешна.

— Да – отговаря той предпазливо.

— О, добре. Какво мога да направя за вас, Микаел? – Смаяна съм от собствената си увереност. Може би имам работа с откачен, а говоря с него без никакво уважение като клиент или като възможен откачен.

Той се засмива леко.

— Време е да се срещнем, не мислиш ли?

— Не, не мисля – отвръщам енергично. – Мисля, че и двамата знаем, че деловите ни отношения са приключили, господин Ван дер Хаус.

— И защо?

Въпросът му ме изненадва, но бързо се съвземам.

— Казахте, че е много интересно, че се виждам с Джеси от около месец – не се отклонявам от това.

— Да, само че ти вече си омъжена за него и очакваш близнаците му. Сърцето ми е разбито, Ава.

Този път не се съвземам толкова бързо. Откъде знае, по дяволите? Дори не съм сигурна дали е сериозен или саркастичен. Озадачена съм.

— Г осподин Ван дер Хаус. – Опитвам се да говоря тихо и постоянно оглеждам офиса. Не е времето, нито мястото, но вече започнах. Няма да приключа този разговор, докато не кажа това, което трябва да бъде казано. Ставам, избутвайки балоните от пътя си, и отивам в конферентната зала, където затварям вратата зад себе си. – Това да не е заради Джеси и съпругата ви? – Знам, че чувам запъване в дишането му и това увеличава увереността ми. – Защото вече знам, така че си губите времето.

— О, господин Уорд е правил признания?

— Вашата бивша съпруга се появи в дома на Джеси, Микаел. Съжалявам за станалото, но не виждам какво ще постигне с това. – Изобщо не съжалявам, но може би, само може би, мога да го накарам да се осъзнае.

Той се смее и от това бронзовата ми кожа настръхва.

— Ава, изобщо не ми пука за бившата ми жена. Тя е алчна курва. Интересува ме само твоето благополучие. Джеси Уорд не е мъжът за теб.

Трепвам от грубото определение за жена му и подпирам задник на конферентната маса.

— А вие сте, така ли? – запъвам на думите и се виня наум, че показвам колебание. Интересувало го моето благополучие ли?

— Да, аз съм – казва той откровено. – Аз няма да забавлявам други жени зад гърба ти, Ава.

Едва не изпускам телефона. И това ли знае?

— Въпреки всичко – отчаяно се опитвам да си върна увереността – мисля, че прекалено много неща се случиха, за да продължим да работим заедно.

— Прекалено много ли? – пита. – Знаеш какво е правил, когато те напусна, така ли?

— Да – изстисквам през зъби. Чудя се откъде знае, по дяволите. Успях да запазя този проблем в тайна. – Моята връзка с Джеси няма нищо общо с вас, Микаел. Знам какво е правил – гневно отговарям. – Ще говоря с Патрик и ще се оттегля от проекта „Лайф Билдинг”. Можете спокойно да използвате рисунките ми и да намерите друг, който да продължи договора. – Затварям, преди той да може да ми отговори, и въздишам облекчено. Не знам защо се чувствам така, сякаш от плещите ми е паднал товар – все още не съм казала на Патрик, а разговорът с Микаел през последните няколко минути само доведе до допълнителни въпроси. Не съм сигурна дали бих заложила живота си, но не мисля, че той би стигнал до крайности, тоест не би използвал наркотици и не би се опитал да избута колата ми от пътя. Не и щом иска да ме отнеме от Джеси, за да бъда с него. Каква полза би имал да съм мъртва? Засмивам се на малкото си просветление. Някой се опита да ме убие. Това е откачено.

Телефонът започва да танцува в ръката ми и един бърз поглед към екрана ми казва, че денят ми едва е започнал. Но да се справя с Рут Куин в момента не ми изглежда чак толкова тежко.

— Здравей, Рут!

— Ава! – изглежда изненадана. – Ти не каза, че ще заминаваш.

— Беше в последната минута, Рут. Всичко наред ли е?

— Да, наред е, но промених решението си за шкафчетата в кухнята. Може ли да се срещнем, за да ги обсъдим?

— Разбира се – едва успявам да потисна въздишка. – Имам купища документация, с която да се справя. Може ли да го направим утре?

— В дванайсет? – отвръща, без да настоява да е днес, което е приятна изненада.

— Ще се видим тогава, Рут – затварям и се опитвам да си придам незасегнато изражение. Всъщност не е трудно. Изобщо не съм засегната от последните ми два телефонни разговора. Чувствам се силна, сякаш аз поемам контрол над нещата, а не им позволявам те да контролират мен.

Сядам на бюрото си и прекарвам остатъка от вторника в разчистване на натрупалата се бумащина.

Бързо става шест и аз последна напускам офиса. Патрик не се върна на работа, както беше планирано, но се обади да ме увери, че ще дойде утре. Ще говоря с него тогава, но съм разочарована. Искам да се отърва от тази грижа без бавене.