— Ще ме закопчаеш ли, моля?

— Разбира се – изчуруликва и в следващия миг се притиска към гърба ми, а устата му е до ухото ми. – С голямо удоволствие – прошепва, с което предизвиква свирепа вълна от предателски тръпки през мен. Хваща косата ми и я премества отпред, после хваща ципа и дръпва. – Боже!

— Какво? Развален ли е? – Мога да се разсмея. Не защото роклята е повредена, обичам тази рокля, а защото знам, че няма да ме прати на работа със зейнала на гърба дреха.

— Ами… – опитва отново – не, бебче. Мисля, че може би ти е малка.

Ахвам напълно ужасена и се обръщам да видя гърба си в огледалото. Има поне два сантиметра гола плът, а материята не е разтеглива. Клюмвам. Започва се. Всички странични ефекти на бременността ще бъдат удвоени, защото нося два фъстъка, а не един. Насилвам се да не плача, въпреки че съм на ръба. Трябва да приема това. Трябва да бъда ентусиазирана колкото Джеси. За него няма проблем, той все още ще бъде бог в края на моята бременност, а моето тяло вероятно ще бъде обезобразено. Обръщам се към него и откривам загрижено лице и захапана устна. Мисли, че ще се разпадна.

— Може ли вече да облека другата рокля? – питам тихо.

Той видимо се отпуска и дори сам ми донася другата рокля, после ми помага да се измъкна от черната и да облека току-що одобрената.

— Красота – казва. – Трябва да бягам. Кати е долу и ти е приготвила закуска. Моля те, изяж я!

— Ще я изям.

Не може да скрие изненадата си, че съм се съгласила веднага.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш за това, че ям – мърморя. Грабвам чантата си и излизам от спалнята.

— Имам чувството, че трябва да ти благодаря за всичко, което правиш, без да спориш с мен. – Следва ме надолу по стълбите.

— Ако все още ми начукваше разум, щях да споря. – Стигам до долу.

— Да не си ядосана, задето не те обслужих тази сутрин? – пита, а тонът му е явно развеселен.

— Да.

— Така си и мислех. – Грабва ръката ми и ме завърта, така че тялото ми се сблъсква с твърдите му гърди. И тогава ме изяжда жива. Започва да ме целува пламенно и аз не го спирам. Това няма да замести секса, който не правихме тази сутрин, но може да утоли жаждата ми до по-късно.

— Приятен ден, бебче! – Завърта ме отново и шляпва дупето ми, после ме отвежда до арката на кухнята. – Погрижи се жена ми да си изяде закуската, Кати!

— Добре, момчето ми. – Кати махва с бъркалката за яйца над главата си, но не се обръща.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да говориш с Патрик! – Излиза, без да чака потвърждение, че наистина ще говоря с Патрик. Знам, че времето ми за това е изтекло.

— Ава, изглеждаш толкова добре – провиква се към мен Кати от другия край на кухнята. – Цялата сияеш и си свежа.

— Благодаря, Кати! – Усмихвам се на нейната любезност, но се чудя дали просто не се опитва да ме накара да се чувствам по-добре. – Може ли да взема закуската си с мен? Малко закъснявам.

— Разбира се. – Започва да я опакова. – Добре ли прекарахте?

Усмивката ми се разширява и аз приближавам, за да взема закуската си.

— Прекарахме чудесно – казвам, защото наистина е така въпреки последната ужасна вечер.

— Толкова се радвам. И двамата се нуждаехте от почивка. Кажи ми, бисквитите вършат ли работа?

— Да.

— Знаех, че ще подействат. И близнаци! – Напъхва закуската в чантата ми и хваща бузите ми. – Осъзнаваш ли какъв късмет имаш?

— Да – отговарям и наистина го мисля. – Трябва да тръгвам.

— Да, да, върви, скъпа! Аз ще започвам с прането.

Оставям Кати да сортира бели и тъмни дрехи и се качвам на асансьора, след като набирам новия код. Бързо се озовавам във фоайето на „Луссо”, където виждам как Кейси сортира пощата.

— Добро утро, Кейси! – поздравявам, докато подминавам.

— Госпожо Уорд! Върнахте се! – Настига ме, докато се отправям към яркото слънце навън. – Добре ли прекарахте?

— Кейси, няма нужда да ме наричаш „госпожо Уорд”. Ава ще свърши работа. Прекарахме страхотно, благодаря! – Слагам слънчевите си очила и вадя ключовете от чантата си. – Харесва ли ти новата работа?

— Повече, след като се върнахте.

Заковавам на място.

— Моля?

Той се изчервява ужасно и започва да си играе с писмата в ръката му.

— Това прозвуча зле. Съжалявам. Просто… Знаехте ли, че сте единствената жена в сградата?

— Така ли?

— Да. А тези богати бизнесмени не казват и дума. Просто изгрухтяват към мен или отправят искания по телефона. Вие сте единствената, която отделя време да говори. Благодарен съм ви, това е.

— О, добре – усмихвам се на неудобството му. – Имаш предвид богати бизнесмени като съпруга ми ли?

Той се изчервява още повече.

— Добре, сега вече сам си копая гроба – засмива се неудобно. – Просто е хубаво отново да видя весело лице тук.

— Благодаря – усмихвам се и той ми се усмихва, а сините му очи проблясват. – По-добре да вървя.

— Разбира се. Ще се видим по-късно – отдръпва се, после се обръща и се отдалечава небрежно към бюрото си. Трябва да раздвижа задника си. Днес е първият ми ден отново на работа, а ще закъснея. Би било хубаво все пак да съм в списъка с добрите служители на Патрик.

Дори не забавям крачка, когато излизам от „Луссо” и виждам, че Джон ме чака. Той също не свива рамене извинително, както обикновено. Очаквах това.

— Как си, Джон? – Радвам се да го видя отново. Липсваше ми големият дружелюбен мъж.

— Всичко е наред, момиче – избоботва той и тръгва след мен към пътническата седалка. Скачам вътре и закопчавам колана. Гледам намръщено как Джон се настанява до мен. – Няма ли да възразяваш днес? – пита, а гласът му е закачлив.

— Мисля, че бих подписала смъртната си присъда, ако го направя – отговарям сухо.

Джон се смее и намества голямото си тяло на седалката, а после пали рейндж ровъра.

— Радвам се. Имах изрични указания да те пренеса на ръце възможно най-внимателно, ако упорстваш. – Поглежда към мен през черните си очила. – Не исках да се стига до това, момиче.

Ухилвам му се.

— Значи вече си назначен за мой телохранител? – Знам, че ако има някой, на когото Джеси може да ме повери, това е Джон. Шегувам се, разбира се, не е възможно Джон да се радва, че ще ме вози до работа всеки ден.

— Ако това прави копелето щастливо, ще го правя. – Джон се измъква от паркинга. – Ти и бебетата добре ли сте? – Задържа погледа си на пътя.

— Да, но сега вече сме трима, които могат да разстройват Джеси – оплаквам се.

— Откачено копеле! – Той се смее, разкривайки златния си зъб. – Как се чувстваш?

— Имаш предвид като бременна или след инцидента? – Задържам погледа си върху него, за да преценя реакцията му. Искам да знам дали има някакво развитие, след като заминахме.

— И двете, момиче – не казва нищо повече.

— Добре и по двете точки, благодаря. Някакви новини за колата на Джеси? – скачам право на въпроса. Достатъчно удобно се чувствам с Джон, за да изтърся каквото искам.

— Нищо, за което да се тревожиш – отговаря хладно. Може да се чувствам достатъчно добре, като задавам въпроси, но трябва да си напомня, че Джон не се чувства достатъчно добре да ми отговаря. Няма да получа нищо от него. – Как беше в Рая? – пита в очебийна тактика за смяна на темата.

— Райско – замислям се, – докато не се сблъскахме с родителите на Джеси. – Не съм сигурна дали трябва да разгласявам това, но вече го казах и ако съдя по изражението, което проблесна по вечно хладното лице на гиганта, съм го шокирала. Кимвам с глава, за да потвърдя, че е чул правилно, и лъскавото му чело се набръчква над очилата. – Сватбата на Амалия е била отложена, защото бащата на Джеси е получил сърдечен удар – продължавам. Джон сигурно е наясно със сватбата, с поканата и с това, че родителите на Джеси живеят близо до Рая. Той винаги е бил тук според Джеси.

— Хенри е получил сърдечен удар? – пита изненадан. – И какво стана?

— Какво стана ли?

— Да. Говориха ли? Как го прие Джеси? – Джон изглежда много любопитен, което разпалва моето собствено любопитство.

Разказвам всичко.

— Джеси направи публично изявление в ресторанта, където седяхме. Каза на целия скапан свят, че сме женени и очакваме близнаци – спирам и оставям Джон да укроти внезапния си пристъп на смях. – Една жена не спираше да се взира в мен и когато попитах Джеси дали я познава, той започна да се държи странно и ме измъкна от ресторанта. Майка му ни намери при колата и започна да дрънка за близнаци. Джеси е бил близнак. – Гледам как Джон кимва замислено с глава. Какво заключение прави от всичко това?

— Това ли беше?

— Да. Измъкнах го от нея. Той беше толкова разстроен.

— А после не пи ли?

— Не – въздъхвам, – но имам чувството, че щеше, ако не бях там. – Продължавам да виждам като видение лицето му и това как свърши в пиянски гуляй и бичуване. – Ти познаваше ли ги?

— Не всъщност. Не задавам въпроси.

Кимвам на себе си. Знам, че Джон е бил там винаги и е бил най-добрият приятел на Кармайкъл, така че сигурно знае повече, отколкото показва.

— Как е Сара?

Той се премества на седалката и обръща заплашителното си лице към мен.

— По-добре, отколкото беше.

Отпускам се в седалката. Нямам какво повече да кажа, затова млъквам, разопаковам геврека си и оставям Джон да ме откара до офиса в мълчание.

* * *

Звучно въздишам, когато Джон отбива на бордюра.

— Какво има, момиче?

Събирам чантата си и излизам от колата, преди да се опитам да убедя Джон да ме откара в имението.

— Време е да съобщя на шефа си за един определен датски клиент.

— О! – казва Джон бавно. – Късмет!

Мисля, че се оплезвам на саркастичния мръсник. Късмет ли?

— Да, благодаря, Джон – отвръщам саркастично. Чувам как дълбокият баритонен смях затихва, когато тръшвам вратата. Поемам дълбоко въздух, за да си вдъхна смелост, и влизам в офиса. Никога не ме е било страх да се върна на работа, но сега се ужасявам.