— Ще й кажа, че не става. Не мога да те гледам нещастна.

Разпадам се вътрешно. Той е готов да живее с възможността за още кръв по ръцете си, въпреки че не е виновен, само за да съм щастлива аз? Поклащам глава.

— Не. Повече ми се иска да бъдеш с мен по-дълго време, отколкото тя да изчезне от живота ни.

— Така ли? – изглежда изненадан.

— Разбира се, но трябва да ми обещаеш нещо.

— Всичко, знаеш това – целува челото ми.

Това не е съвсем вярно, защото ако той беше на мое място, не би искал да живея с вината. Изобщо не се чувствам великодушна към Сара, но е трудно да пренебрегна жена, която се е опитала да се самоубие, защото съпругът ми не я иска.

— Когато дойдат бебетата, няма да бъдеш в имението ден и нощ. Ще бъдеш с мен толкова често, колкото е възможно. Не знам дали съм в състояние да се справя. – Идеята да съм сама с близнаците ме плаши. Не ме интересува, че току-що го признах. Бях достатъчно уплашена от идеята за едно бебе. А две? Ужасена съм и той трябва да го разбере.

Устните му се извиват в краищата. Смешна ли му се струва моята паника?

— Ава, ще трябва да ме заровиш на два метра под земята, преди да направя нещо друго. Ти можеш да се справиш, защото имаш мен. – Обгръща ме с ръце и ме дръпва от плота, така че не ми остава друг избор, освен да се притисна към него с крака около голите му хълбоци и с ръце около раменете му. – Всичко ще бъде наред.

— Знам – признавам. Чувствам се емоционално уязвима, сякаш търся постоянни уверения. Той винаги ми ги дава, но трябва да е леко загрижен за моята тревожност. Едва ли показвам майчински инстинкти. Не трябва ли жената да чете книги и да купува фолиева киселина?

— Да не се караме! Сърцето ми се къса от болка, а не искам ти да се напрягаш. Трябва да внимаваме за кръвното ти налягане. – Започва да крачи обратно към спалнята.

Сплитам пръсти на тила му и се отдръпвам, за да го видя.

— Конфискувам тази книга.

Той ми се ухилва.

— Книгата е моя и ще я задържа.

— Трябва да се сприятелим. – Изправям гръб и повдигам тялото си, така че зърното ми е до устата му. – Прочете ли онази част от книгата, където пише, че съпругът трябва да обслужва всички искания на жена си?

Захапва нежно и завърта език възхитително бавно, което изтръгва стон от мен и усмивка от него.

— Да, но самолетът ни ще излети след два часа. Трябва ми повече време, затова ще те обслужа във ваната, щом се приберем. Става ли?

— Не става – отвръщам и отново бутвам гърдите си към устата му. – Искам да остана в Рая.

— Ти си непоправима и това ми харесва. – Когато ме пуска на леглото, сумтя възмутено. – Но трябва да хванем самолета.

— Нуждая се от теб – хващам пениса му леко и го дразня, но Джеси отскача.

— Ава, когато се любим, искам да имам достатъчно време. – Целува ме леко по устните. – Събирай багажа!

Пльосвам се на леглото в пълно раздразнение, подхранено от бременността. Времето ми в Рая е свършило.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Едва се раздвижвам, когато паркираме пред „Луссо”. Спала съм през целия път, но още съм като пребита. Дори не правя опит да изляза от колата, когато Джеси изключва двигателя и разкопчава колана ми. Оставам потънала в кожената седалка, докато той не ме изважда. Едва успявам да отворя очи в асансьора, за да освежа спомена за красотата на Джеси. Той се справя с ключалките, отваря и затваря вратата и ме отнася горе по стълбите. Очите ми са още затворени, но разпознавам меката повърхност на спалнята, когато ме поставя върху нея.

— Ще напълня ваната и ще донеса куфарите. Ти добре ли си така?

— Ммм… – Обръщам се настрани. Не мога да се размърдам, дори за да си взема вана с Джеси, а това е безпрецедентно. Чувам как се засмива леко, а после долавям и звука на водата в банята и той отново ме вдига. – Мислех, че ще донесеш куфарите – мърморя.

— Вече ги донесох, Ава. Ти пак се унесе. – Оставя ме да стъпя и ме съблича, после съблича и себе си с една ръка, докато ме държи с другата, сякаш смята, че мога да се срина. Мисля, че наистина бих могла. Нямам никаква енергия.

Вдига ме и ме потапя във ваната заедно със себе си, а аз изобщо не му помагам. Оставям го да ме настани в скута си, а лицето ми е сгушено в рамото му. Топлата вода не прави нищо, за да ме събуди.

— Това ми липсваше – казва тихо. – Знам, че си уморена, но искам само няколко минути.

— Добре – съгласявам се. Стига да ме изсуши и да ме сложи в леглото, може да прави каквото иска с мен.

— И трябва да те обслужа – добавя. Сънливите ми очи се отварят в миг, а похотливият ми мозък бързо се задвижва. Определено мога да събера сили за това. Опитвам се да се обърна, но Джеси ме задържа със смях. – Боже, Ава! Би го направила, нали?

— Винаги.

— Трогнат съм, но ми харесва жена ми да е в съзнание, когато я чукам.

— Не казвай думата „чукам”! – оплаквам се. – Това само ще ме накара да те искам повече.

— Възможно ли е това? – пита сериозно.

— Вероятно не. – Не си правя труда да се присмивам на безочието му. Той е прав. – Искам да те видя – оплаквам се и се гърча в желязната му хватка. Повдигам изтощеното си тяло, сядам в скута му и протягам ръка, за да докосна почти двудневната му брада. – Няма да се бръснеш утре.

— Така ли?

— Да. Ден втори ми е любимият. – Навеждам се, за да прокарам буза по неговата. – И искам да облечеш сивия костюм с черната риза.

— Със или без вратовръзка?

— Със. Сивата, хлабаво завързана. – Целувам устните му и пъхвам нежно език между тях.

Той отвръща на целувката ми нежно, сладко и любящо.

— Ако ти решаваш какво да нося, тогава е честно аз да решавам какво да носиш ти.

— И без това го правиш.

— Не, защото не ми позволяваш. – Обхваща тила ми с ръце и ме придърпват по-близо.

— Какво искаш да облека? – направо изстенвам думите до устните му.

— Черната рокля.

— Тази до коленете с три четвъртите ръкави ли?

— Същата. Харесвам всяка рокля, която носиш, но тази наистина ми е любима. – Захапва устната ми и я прокарва между зъбите си. – Не – прошепва.

Отново ще бъда пренебрегната. Усещам го по решителността на възхитителното му лице. Вероятно е прав да ми отказва, но това няма да спре напъпилото желание, което ме напада. Винаги съм била алчна за него, но напоследък съм неумолима.

— Каза, че не можеш да ми отказваш – потривам похотливо слабините си в неговите. Нямам никакъв срам.

— Мога, когато едва държиш очите си отворени, жено. Отговорът е „не”, край. – С големите си ръце хваща хълбоците ми предупредително и аз подскачам леко. Обръща ме, за да може да прокара гъбата по гърба ми. – Бременността обърква хормоните ти.

— Само ако продължаваш да ми отказваш. Създаваш ми комплекс, а още дори не съм дебела.

— Ава! – сопва се той. – Бременността също така влияе на разума ти. Престани!

Въздишам. Отпускам глава между свитите си колене и придърпвам косата през

рамо, за да му дам достъп до целия ми гръб. От ритмичните ласки очите ми отново натежават и аз се предавам на умората си, като оставям Джеси да прави каквото иска. В мига, в който ми откаже, а аз не съм умствено и физически изтощена, адът ще се отприщи.

— Благодаря ти, че ме заведе в Рая – мърморя тихо.

Целува рамото ми и докосва с уста ухото ми.

— Бебче, ти ме водиш в рая всеки ден.

* * *

Не съм щастлива. Той се е събудил, излязъл е да тича, изкъпал се е и се е облякъл без мен, но ми е оставил джинджифилова бисквита и фолиева киселина до леглото. Стоя пред голямото огледало по дантела и си суша косата, когато виждам в отражението му той да влиза в спалнята. Трябва да му благодаря, че не е обръснат и носи сивия костюм, черната риза и вратовръзката, както поисках, но това не оправя настроението ми, въпреки че изглежда невероятно.

— Добро утро! – чурулика щастлив и буден.

Поглеждам го намръщено и хвърлям сешоара на пода, после отивам в гардероба, за да намеря нещо да облека. Знам какво трябва да сваля от закачалката, но в пристъп на чиста детинщина избирам нещо друго, надявам го и го закопчавам бързо. Излизам и пъхвам крака в черните си високи велурени обувки, после се отправям отново към банята. Наясно съм, че едрото му тяло е до мен и че следи всяко мое движение. Хвърлям бърз поглед, докато минавам, и виждам ръцете му в джобовете на панталоните и развеселеното изражение на лицето му. Не му угаждам с весели приказки, вместо това се отправям към огледалото в банята и бързо се гримирам.

Джеси влиза и застава зад мен. Свежата му прелест ме удря в носа.

— Какво мислиш, че правиш? – пита, все още с весело изражение на лицето.

Спирам насред нанасянето на спиралата и се отдръпвам от огледалото.

— Слагам си грим – отговарям. Знам много добре, че няма това предвид.

— Нека перифразирам! Какво мислиш, че си облякла?

— Рокля.

Веждите му се извиват нагоре.

— Да не започваме деня зле, жено! – подава ми черната рокля. – Облечи тази!

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, и се обръщам да взема роклята, после излизам от банята без нито дума. Ще облека роклята, но само защото съм достатъчно ядосана. Не само че бях изтръгната от рая, но както предрекох, бях изхвърлена от Седмото небе на Джеси. Лондон не се отразява добре на връзката ни. Не, ще го перифразирам. Пребиваването на Джеси в Лондон не се отразява добре на връзката ни.

Старая се с всички сили да му покажа какво неудобство ми причинява, но той не се трогва. Стои търпеливо и наблюдава как свалям роклята и я заменям с тази, която той е избрал. Пресягам се назад, хващам ципа и дръпвам нагоре по гърба ми, но някъде към средата изпускам малкото парче метал. Бързо го откривам отново, но се случва същото.

Затварям очи. Мразя да моля самодоволния задник за помощ.