— Знам – усмихвам се. Бях права в моето лично заключение.

— Откъде знаеш?

— Иначе защо да имаш вила толкова близо до мястото, където живеят родителите ти.

Не го виждам, но знам, че се усмихва.

— Моето красиво момиче ме плаши.

— Защо? – питам и мръщя лице.

— Защото обикновено настоява за информация.

Трябва да се съглася, че научих повече, откакто се убедих да си държа устата затворена, отколкото когато тропах с крак и крещях.

— Не може да ми кажеш нищо, което да ме убеди отново да избягам от теб.

— Радвам се, че каза това – отговаря тихо.

Ако можеше да каже нещо, което да ме накара да се вцепеня и да ми се иска да върна думите си назад, е точно това. Не помръдвам, защото, ако погледна към него, само ще го насърча да продължи, а вече знам, че няма да ми хареса това, което ще чуя. Затова оставам точно където съм и очите ми се стрелкат по гърдите му. Иска ми се да се сритам. Защо казах нещо толкова глупаво? Сякаш несъзнателно изтръгвам признания от този мъж.

Невежеството е блаженство. Невежеството е блаженство.

— Ава? – казва той тихо.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо – опитва се да стане, но аз се опитвам да го затрудня максимално. Не че има някакво значение. Отмества ме от гърдите си с минимални усилия и ме обръща по гръб. Възсяда кръста ми, но не се отпуска напълно върху мен. Не че това ще направи бягството ми по-лесно. Няма да ходя никъде. Джеси дъвче устната си няколко мига, докато аз го гледам, а изражението ми е скептично. Знам, че знанието е сила, но като се има предвид с какво ме е дарил Джеси в това отношение, съм уплашена до смърт.

Хваща ръцете ми и ги държи здраво.

— Оставих Сара в имението, докато ме няма.

— КАКВО? – Повдигам глава и гласът ми внезапно пресипва.

— Тя се занимава с нещата, докато ме няма. Джон не може да се справи сам, Ава.

— Но Сара? Ти каза, че вече я няма, край! – разярена съм. Кръвта ми кипва и стопля лицето ми. Всички мисли за изчезнали родители и болезнени истории биват заличени при споменаването на нейното име. – Защо си допуснал това, след всичко, което направи тя? – Измъквам ръцете си от неговите и се опитвам да го избутам. – Махни се!

— Ава, успокой се!

— Защо? Тревожиш се, че може да нараня бебетата ти ли? – изплювам към него.

Тези думи заличават загриженото му изражение и от очите му вече струи неодобрение. Мръщи ми се, но изобщо не ми пука.

— Не говори шибани глупости! – Успява да хване размаханите ми ръце и ги затиска над главата ми.

— Ти го мислиш – крещя в лицето му. – Постоянните ти наставления и прекалено покровителственото ти държание ми казват всичко, което трябва да знам.

— Винаги съм бил прекалено покровителствен, така че не размахвай тази карта!

Прав е, но аз съм бясна и ще използвам всичко срещу него, което ми напомня, че сме се отклонили леко от курса.

— Или тя се маха, или аз!

Той всъщност поглежда встрани. Не го оценявам. Извивам се и той ме пуска, но само защото не иска да нараня бебетата му. Това ме вбесява още повече.

— Ава, бях объркан. Ти отказваш да работиш за мен, а се нуждая от човек, който знае какво прави.

Спирам и се обръщам към него.

— Значи тя отново работи за теб? – Не мога да повярвам. Нейната състрадателна реч в кафенето не значи нищо. Вероятно се радва на това. Джеси става и тръгва към мен. – Спри където си, Уорд! – Насочвам пръст към лицето му. – Не се опитвай да ме успокояваш или да ме убеждаваш, че всичко е наред, защото, мамка му, не е!

— Внимавай с шибания език!

— Няма! Тя те обича. Знаеш ли това? Всичко, което тя направи, е, защото иска да те отнеме от мен, затова дори не помисляй да ме убеждаваш, че идеята ти е добра.

— Знам.

Затварям уста и се отдръпвам леко.

— Как така знаеш?

— Знам, че ме обича.

— Така ли?

— Разбира се, Ава. Не съм глупак.

Присмивам се.

— Очевидно си. Ти би прегазил всеки, който се опита да ме отнеме от теб, но точно под носа ти тя върши страхотни интриги, а ти решаваш да ги пренебрегнеш. – Обръщам се и тръгвам към кухнята. Трябва ми вода, за да облекча гърлото си.

— Напротив, Ава. Говорих с нея, тя призна и съжалява за всичко.

— Разбира се, че съжалява. Тя се провали! Вероятно съжалява, че не се е справила по-добре. – Тръшвам чашата на плота. – Можеше и да не говориш с нея. А предложи ли й погребение или кремация?

Лицето му се изкривява.

— Какво?

— Обичайният избор, който даваш на хората, които ме нараняват. Предложи ли го на Сара?

— Не. Предложих й работа в замяна на нейната дума, че никога повече няма да се намесва. Казах й, че ако ти поискаш, тя ще трябва да напусне.

— Искам! – крещя. – Искам да се махне!

— Но тя не е направила нищо.

Поглеждам с неверие дебелокожия идиот от другата страна на плота.

— Не е направила нищо ли?

Затваря очи и въздиша дълго и уморено.

— Имам предвид, че не е направила нищо, откакто я върнах. А и ти я награди с добър удар по челюстта за нещата, които беше направила преди това.

— Защо ми причиняваш това? Знаеш как се чувствам, Джеси.

— Защото тя е отчаяна, Ава. Тя няма друг живот освен имението.

— Съжаляваш ли я? – питам по-спокойно. Обичам всичко в този мъж освен внезапното му съчувствие към всички тези жени от миналото му, които се опитват да провалят връзката ни. Като се има предвид какво направи с Мат, за Бога.

— Ава, първо искам да се успокоиш, защото не е добре за теб или за бебетата.

— Спокойна съм! – изпищявам. Вдигам чашата с треперещи ръце. Далеч съм от спокойна.

Джеси въздиша и накланя глава, за да изпука врата си, сякаш облекчава някакво напрежение. Нямам представа защо е толкова напрегнат. Да му кажа, че ще продължа да работя за Микаел и да видим каква реакция ще предизвика това! Принципът е същият, почти.

Джеси идва при мен и взима чашата от ръката ми. Вдига ме и ме поставя на плота. Хваща брадичката ми и повдига лицето ми към своето. Все още съм намръщена и го гледам ядосано.

— Сара няма нищо. Изритах я, когато си призна всичко, и повече не мислех за това – поема дълбоко дъх. – Докато Джон не й се обади и тя му наговори всякакви откачени неща. Най-тревожната част от които е, че е казала, че смъртта е по-добър вариант от живота й далеч от мен.

Това веднага ме прави подозрителна и мисля, че това е поредната тактика да го пипне. Не мога да се спра.

— Търси внимание – нападам и все още се мръщя. Миналите й действия са ясен признак докъде би стигнала.

— И аз така мислех, но Джон не беше толкова сигурен, затова я потърси. Беше си срязала китките и беше изпила купчина болкоуспокоителни – вдига вежди, когато се присвивам. – Това не беше вик за помощ, Ава. В постъпката й изобщо нямаше търсене на внимание. Джон едва е успял да я закара навреме в болницата. Тя е искала да умре.

Не мога да разсъждавам. Има много разумни въпроси, които би трябвало да задам, но нищо не ми хрумва. Празна съм.

— Не искам друга смърт на съвестта си, бебче. Живея със смъртта на Джейк всеки ден. Не мога да го направя.

Изпълнена съм от съчувствие.

— Тя дойде да ме види – казвам. Не знам защо го споменавам.

— Тя ми каза. – Погалва с длан бузата ми. – Но съм изненадан, че ти го премълча.

Какво мога да кажа? Че думите на Сара всъщност станаха причина всичко да ми се

изясни? Че тя е причината да се озова в имението в такова състояние?

— Не мислех, че е важно – отговарям вяло. Дали знае кога точно Сара ме посети, защото ако знае, тогава със сигурност знае, че няколко часа по-късно се държах като побъркана в отчаянието си да го видя.

— Сара е казала на Мат за пиенето ми – започва да хапе устната си.

Присвивам се още повече и отмества ръка от лицето ми. Така ли е разбрал Мат?

— И така ти си разбрал, че си събирам вещите от дома на Мат, нали?

Кимва.

— Тя каза, че те е чула да говориш по телефона с някого, че възнамеряваш да си събереш нещата. Бях прекалено бесен, за да съобразя. Действах импулсивно, а едва после започнах да си задавам въпроси.

Значи списъкът с простъпките й е още по-дълъг. Толкова отчаяно искам да я съжалявам.

— Тя каза, че вече не може да работи за теб – напомням му. – Как се оказа така, че работи?

— Аз я помолих. Никога няма да намеря човек за тази работа, което значи, че аз трябва да я върша, а не съм готов да се откажа от времето си с теб. И трябва да знаеш, че тя прие единствено при условие, че ти нямаш нищо против.

Имам ли нещо против? Това ме кара да се чувствам адски гадно. Значи бъдещето на Сара е поставено в моите ръце? Ако кажа, че имам, дали отново ще посегне на себе си? А ако се съглася, дали ще се изправя пред поредния рунд опити й да ни раздели? Това е прекалено голяма отговорност. Защо е трябвало да се опитва да се самоубива, глупава жена!

— Ти не ми даваш особен избор – мърморя. – Ако откажа, тя може отново да среже вените си и тогава и двамата с теб да изпитваме неописуема вина. – Опитвам се да бъда логична, но се провалям. Не искам да губя Джеси заради имението в най-добрите времена, още повече заради купчина документация, която само ще го напряга. Никога няма да го виждам. Но ако приема, тогава приемам това, което тя ни причини, а не мисля, че мога да го направя, дори при положение че се е опитала да се самоубие. Но думите на Джеси продължават да отекват в главата ми.

„Живея със смъртта на Джейк всеки ден. Не мога да го направя.”

И аз не мога да му го причиня само заради моята несигурност. Моите тревоги са обосновани, а вината на Джеси не е, но не мога да го натоваря с още проблеми – той вече има достатъчно на плещите си. Би било жестоко и себично. Прекалено много го обичам.

Отново хваща бузите ми и зелените му очи ме пронизват, пълни с прямота.