— Тогава ми кажи защо Амалия се опита да се свърже с мен? Защо не го направи ти?

— Мислех, че ще отговориш на сестра си – отговаря тя бързо. – Надявах се да отговориш на обажданията на сестра си.

— Е, сгрешила си – изревава през рамото ми и аз трепвам. – Не можеш да правиш това с мен. Вече не, мамо. Влиянието ти вече провали живота ми и сега аз го оправям сам.

Тя трепва, но не се оправдава. Зелените й очи, които са същите като на Джеси, са замъглени и отчаяни. Толкова много мисли препускат в ума ми, но моята първа грижа е Джеси и очевидното му страдание. Майка му също страда, но вече не я харесвам, затова тя не е моя грижа.

— Близнаци – прошепва тя и протяга напред ръката си.

Замръзвам. Не мога да помръдна. Очите й изучават корема ми и виждам болката, гравирана по набръчканото й лице. Джеси ме дръпва и едва избягвам допира на ръката й. Това ме изтръгва от зашеметеното ми състояние и ме кара да преоценя ситуацията. Не ми отнема много време. Трябва да измъкна Джеси.

— Ава – изрича нежно в ухото ми. – Моля те, измъкни ме оттук!

Сърцето ми се къса на две.

— Моля ви учтиво – поглеждам към майка му, чиито очи все още са насочени към корема ми. – Махнете се!

— Това е още един шанс, Джеси! – Тя вече хлипа, но изобщо не изпитвам симпатия към нея. Джеси не говори. Остава неподвижен и тих зад мен. Мисля, че може да е изпаднал в транс и изобщо не съм изненадана. Тези няколко думи само подсилиха моята решителност и вместо със сълзи очите ми се изпълниха с гняв. Но не мога да си го изкарам на майка му.

Обръщам се и плъзвам длан под ръката на Джеси.

— Хайде! – казвам тихо и дръпвам ръката му. Той ме оставя да го поведа. За първи път го водя и го правя бързо. Решена съм да изведа съпруга си от тази ситуация, която го наскърбява. Виждала съм го такъв едва няколко пъти, но всеки път е свършвал с душевна мъка. Не съм подготвена да подложа него или себе си на още трудности във връзката ни.

Отварям пътническата врата и нежно го насочвам вътре, а той се гледа безцелно пред себе си. Облекчена съм, когато виждам майката на Джеси да минава пред колата, защото това значи, че мога да избързам и да скоча на шофьорската седалка. Първото, което правя, е да открия ключалката и да натисна копчето, а после претърсвам Джеси за ключовете. Никога не съм карала от противоположната страна на пътя, т.е. от лявата страна на колата, но сега не е времето да изпадам в паника за нещо толкова незначително. Паля DBS-а и едва поглеждам назад, когато давам на задна, после включвам на първа и тръгвам напред малко по-внимателно. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане и забелязвам един мъж да поема майката на Джеси в обятията си. Баща му.

Оглеждам пътя напред и забелязвам портите, но нямам време да изпадна в паника как да намеря картата, която ще ги отвори. Те сами се преместват и аз се отдалечавам от родителите на Джеси все повече. Поглеждам към него и не харесвам това, което виждам – смутен мъж, който се взира с празен поглед през прозореца и не показва никаква емоция. Щях да се чувствам по-добре, ако беше ядосан, но той не е. Единственото познато нещо са бръчката през челото му и зъбните колела на сложния му ум, които се въртят диво и неконтролируемо. Странно, тези дребни подробности ми предлагат някаква утеха. Но не и това, за което може би мисли.

Още един шанс ли? Това каза тя. Не мога да обвиня Джеси за този срив, не и когато майка му предположи, че всичко може да се оправи с раждането на неговите собствени близнаци. Това е жестоко и егоистично и никога няма да заличи годините тъга и предателство, които е преживял.

Тези бебета и аз сме единственият шанс на Джеси за щастие, а не възможност за родителите му да оправят грешките си. Ако тя смята да използва бебетата ми като някаква семейна терапия, трябва да помисли отново.

Нямам представа къде отивам, но успявам да накарам Джеси да ме упъти. Познатият аромат на Рая най-после ме кара да се отпусна напълно, докато карам по павираната алея към вилата. Джеси излиза от колата, тръгва към верандата и ме оставя да го следвам неуверено. Не знам какво да правя. Знам, че няма да говорим, затова трябва да направя това, което ми подсказва инстинктът, тоест просто да бъда до Джеси. Не да измъквам информация, за да успокоя любопитния си ум, нито да тропам с крак и да настоявам за отговори. Вече знам какво трябва да направя и знам, че родителите му са повлияли на живота му прекалено много. Сега той го оправя съвсем сам, точно както каза, и аз трябва да му позволя да го направи.

Следвам го във вилата и го намирам да стои в средата на стаята. Приближавам тихо зад него, но той не трепва, когато пъхвам ръка в неговата. Знае, че съм близо, както винаги. Повеждам го към спалнята и започвам да разкопчавам ризата му. Между нас не прескача сексуално напрежение, нито споделяме тежко, отчаяно дишане. Аз просто се грижа за него.

Главата му е отпусната и той е напълно унил, но ми позволява да го съблека и накрая застава пред мен гол и мълчалив. Опитвам се да го отведа до леглото, но той стои твърдо и ме обръща с гръб към себе си, после разкопчава роклята и я измъква през главата ми, като ме кара да вдигна ръце. Оставям го да го направи, за да го измъкна от меланхолията му, затова стоя тихо, докато разкопчава сутиена, а после коленичи и смъква бикините ми. Повдига ме към тялото си. Обкрачвам хълбоците му с крака и той се намества на леглото с гръб, опрян на таблата, така че седя в скута му и се притискам към гърдите му. Не е готов да остави място между двама ни, което ми харесва. Обгръщаме с ръце, като ме притиска към себе си, носът му е в косата ми, а пулсът му е бавен и стабилен под ухото ми. Това е единственото, което мога да направя, и ако е нужно, ще го правя до деня, в който умра.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Тази сутрин се чувствам различно. Лежа по гръб, но не съм изтегната върху леглото и лекият бриз не гъделичка кожата ми, и не мога да се протегна. Отнема ми няколко секунди, за да осъзная защо. Защото съм свита под Джеси, който лежи наполовина върху мен, за да не притиска корема ми. Лицето му е сгушено в мястото между брадичката и рамото ми, дланта му е върху корема ми, а горещият му ментов дъх топли врата ми. Защо не е излязъл да тича? Моят пробуждащ се мозък е малко объркан, но не задълго. Бързо включва на скорост и ми напомня за събитията от снощи, за болката, за скръбта и за шока. Раят се е обърнал с главата надолу. Малкият ни пашкул щастие е срязан. Родителите на Джеси вече знаят за мен и след малката му прегазваща мисия в ресторанта знаят също, че е женен и че чака близнаци.

Плъзвам пръсти в косата му и масажирам нежно, докато гледам в тавана. Не искам да мисля за това. Не искам да дълбая повече и наистина не мисля, че има нужда. Беше достатъчно да го видя толкова смутен, за да получа потвърждение какво изпитва към родителите си. Трябва само да бъда до него, да го изслушам, когато пожелае да говори, и да го държа, когато има нужда от утеха. Болезненият вид на лицето му върна всички спомени за нас от черното ни минало – момента, в който стояхме в дневната на Кейт и той ме умоляваше да не го напускам, когато го оставих пиян в „Луссо” и когато го открих в кабинета му с размахалата бич Сара. Всички тези инциденти доведоха до още мъчителна болка и аз трябва да избягвам повторение на всяка цена. И ще го направя. Този мъж е имал много проблеми, но аз ще залича цялата болка и страдание. Нищо чудно, че иска да ме държи далеч от всичко това. Аз съм неговото късче рай и никога няма да му позволя да се върне към адското си празно минало.

Докато лежа и размишлявам, усещам, че е буден. Усещам лекото пърхане на дългите му мигли до шията ми, но не показвам, че знам. Оставам тиха и му оставям време да помисли, и продължавам нежно да усуквам косата му и да масажирам главата му. Той би разбрал, че съм будна, дори да не помръдвам.

— Никога нямаше да те доведа тук, ако знаех – дрезгавият му глас нарушава тишината след толкова дълго мълчание, че съм загубила представа за времето. – Никога не съм искал животът ми с теб да бъде опетнен от миналото ми.

Нашият живот бе почернен по много начини и аз знам, че той не е искал миналото му да ни засегне. Но това се случи. А може да се случи отново, ако му позволи.

— Случилото се не ни е засегнало – уверявам го. – Моля те, не му позволявай да го направи!

— Те нямат място в живота ми, Ава. Не са имали досега, още по-малко ще имат за в бъдеще. – Ръцете му започват бавно да се движат по корема ми.

Знам защо го казва. Бебетата му няма да заменят Джейк. Няма да облекчат вината на родителите му. И знам със сигурност, че няма да са повод за помиряване. Някои неща са непростими. И едно от тях е родителите ти да не те обичат и подкрепят. Баща ми винаги е твърдял, че никога няма да ми нарежда какво да правя, а само ще

ме съветва. Че няма да ме принуждава за нещо, ако знае, че то би ме направило нещастна. Че винаги ще ме подкрепя, независимо дали изборите, които правя, са правилни или грешни, и че би оправил нещата, ако съм сбъркала. И го е правил. Много пъти. Не в толкова тежки ситуации като тези, които е предизвикал изборът на Джеси, но принципът е същият. Това правят родителите. Те не влияят на децата си за собствена изгода. Състраданието ми е свирепо. Джеси винаги е казвал, че аз съм всичко, от което се нуждае. Знам, че го казва от цялото си сърце. И това е напълно разбираемо, като се има предвид какво е преживял този мъж – не само жените и пиенето, а и родителите му, и в това е коренът на всичко.

— Няма нужда да ми обясняваш каквото и да било. Ти и аз – повтарям думите, за да подсиля моите собствени.

Той се превърта на гръб и ме дръпва, за да се покатеря на гърдите му. Настанявам се и започвам леко и бавно да проследявам белега му.

— Това място беше на Кармайкъл – казва тихо. – Беше част от имуществото му, както и лодката.