— Ще направиш ли нещо за мен? – питам тихо.

— Всичко. – Топлият му дъх във врата ми ме кара да се извърна към него и това го насърчава да ме погледне. Повдига глава от съкровеното му място. Косата му вече е разрошена. Зелените му очи заковават моите. – Какво искаш, бебче?

— Можеш ли да не говориш с Патрик за Микаел? – Подготвям се за реакцията му. Успях да го задържа далеч от шефа ми за известно време, но след като Патрик и Айрин ще дойдат на вечерния прием, не съм сигурна, че Джеси ще може да се сдържи. Нямах притеснения от страна на Микаел и ми беше позволено да работя, въпреки че Джеси постоянно ми се обажда. Изобщо не бих се изненадала, ако знае, че датският ми клиент е извън страната.

— Съгласих се да не посещавам Патрик, ако ти говориш с него. А не вярвам да си говорила. – Повдига очакващо вежди към мен.

Не, не съм, защото нямам никаква представа как да подходя. Патрик беше достатъчно шокиран да чуе, че се омъжвам за един от клиентите ни само около месец след като съм поела договора. Едва ли мога да го цапардосам с новината, че съм на път да зарежа най-важния клиент на „Рококо Юниън”, който е гаранция за пенсионирането на Патрик – пенсиониране, до което няма да се стигне, ако му сервирам това, защото най-вероятно ще се килне и ще умре от шок.

— Дай ми време до понеделник! – умолявам Джеси. – Ще говоря с него в понеделник.

— Понеделник – потвърждава той. Очите му са леко присвити. – Сериозен съм, Ава. Имаш време до понеделник, а после аз се намесвам.

— Добре.

Изсумтява леко, после отново се заравя във врата ми.

— Понеделник – мърмори отново. – А кога ще те отведа?

— Предупредих те, че ако искаш да се ожениш за мен толкова бързо, няма да има меден месец известно време. Ти прие това, помниш ли?

Повдига глава и ми се мръщи.

— И кога ще получа съпругата си само за себе си? Кога ще мога да я обичам?

— Ти винаги ме обичаш. Когато не работя, съм с теб. А когато съм на работа, ти ми се обаждаш и ми пращаш съобщения достатъчно често, така че технически съм свързана с теб цял ден. – Трябва да подходя внимателно и към този проблем. Джеси е неотстъпчив.

— Искам да напуснеш. – Цупи се и аз поклащам глава както всеки път, когато го предлага. Още не сме стигнали до етапа с настояването, но това не значи, че няма да го достигнем. Всъщност е съвсем сигурно и вероятно това ще стане, когато Микаел надигне грозната си глава. – Отдай се на почивка! – настоява той.

— Как мога да го направя, ако съм постоянно прикована за теб?

Хълбоците му се притискат към слабините ми и така ме кара рязко да поема въздух.

— Добре. Тогава се отдай на удоволствията! – Хили ми се коварният задник и подозирам, че на хоризонта се задава вразумяващо чукане. Бих се радвала да ме обладае силно. Би било приятна промяна след последните няколко седмици нежен Джеси.

— Уорд, няма да ме имаш сега. Все едно, трябва да слезем долу, преди мама да дойде да ни търси.

Поглежда ме и въздъхва.

— Майка ти е истински трън в шибания ми задник.

— Не я дразни тогава! – Смея се.

Той се отмества от мен и ме дръпва към ръба на леглото.

— Тя трябва да разбере кой командва тук – казва откровено и започва отново да ми слага белезниците.

Веселото ми настроение расте.

— Разбира се, че ти командваш. – Опитвам се да освободя ръката си от хватката му, но тракането на метал скоро ми дава да разбера, че вече е успял да ме закопчае. Поглеждам към него. Той ми се усмихва дяволито.

— Съжалявам – разтърсва китките ни и изтръгва още едно дрънкане на белезниците. – Кой командва?

Мръщя му се.

— Може да командваш днес – отмятам косата си през рамо и нагласявам диаманта.

— Държиш се много разумно – казва той тихо. Навежда се и завладява устните ми. Сграбчвам рамото му и поглъщам езика му и усещам как се разлива топлината на голямата му длан, придържаща тила ми. – Хммм… Вкусът ти е възхитителен, госпожо Уорд. Готова ли си?

Отърсвам се.

— Да. – Аз съм задъхана и разгорещена.

Погледът му се спуска към корема ми и ръката му бавно се вдига. Продължава да го прави. Само потвърждава всичко, което вече знам, но ме кара да се чувствам невероятно неудобно. Това е най-голямото ми бреме. Не искам бебе.

Трепвам, когато ръката му ме докосва, и той замръзва, пръстите му се отпускат върху корема ми. Не знам защо се случи това. Той не вдига поглед, просто чака няколко секунди в мълчание, после разперва пръсти и прави големи кръгове по корема ми. Иска ми се да спре да го прави. Никой от нас не е говорил за това, но темата не може да бъде отбягвана още дълго. Сигурно усеща липсата ми на ентусиазъм.

Отдръпвам се и отпуска ръката си.

— Хайде, тогава! – не мога да го погледна. Тръгвам към вратата, но скоро спирам, тъй като Джеси не тръгва след мен. Металът на белезниците се врязва в плътта ми и трепвам леко.

— Ще говорим ли за това, Ава? – пита той рязко.

— За какво да говорим? – Не мога да го направя, не и на сватбата ми. От седмици обикаляме около темата и този път аз отбягвам разговора. Осъзнавам, че отказвам да приема това, но то се стоварва все по-тежко върху мен с всеки изминал ден. Възможно е да съм бременна.

— Знаеш какво.

Задържам погледа си, забит в пода, без да знам какво да кажа. Времето сякаш забавя хода си, неловкото мълчание между нас се увеличава и точно когато го чувам да поема шумно въздух, за да говори, щом като аз явно няма да го направя, вратата се отваря с гръм и майка ми нахлува в стаята. Никога не съм се радвала да я видя повече, но се съмнявам, че това ще подобри търпимостта на Джеси към нея.

— Може ли да попитам – започва тя строго. – Защо вие двамата просто не избягахте някъде, за да се ожените? Имате гости долу, храната е сервирана, а на мен напълно ми писна да тичам и да се опитвам да ви контролирам.

— Идваме – дръпвам белезниците, но Джеси не помръдва.

— Ще дойдем след няколко минути, Елизабет – отвръща Джеси рязко.

— Не, идваме – споря и тихо го умолявам да остави в този момент тази тема. Извръщам умоляващи очи към него и той поклаща глава с въздишка. – Моля те! – казвам тихо.

Ръката му се заравя в косата му от безсилие и челюстта му се стяга свирепо. Не е щастлив, но отстъпва и ми позволява да го издърпам от стаята. Не мога да повярвам, че е избрал днешния ден от всички възможни, за да ме притисне да говорим за това. Днес е сватбата ми!

Тръгваме надолу. Мълчанието между нас остава неловко, но майка ми не забелязва. Чувствам се бясна. Защо днес?

ТРЕТА ГЛАВА

Лятната стая изглежда невероятно. Теса е свършила превъзходна работа само с бяло и зелено. Има бяло навсякъде, прошарено от зелени листа сред купчините кали, украсяващи всяко празно пространство. Столовете са облечени в бяла органза, с големи зелени панделки, вързани на гърба, а по масите са пръснати листа от папрат. Високи стъклени вази, пълни с кристално чиста вода и с високи кали, са разположени по масите.

Семпла, подценена елегантност.

Изкарах три ястия без вино, играх си със салфетката и разговарях с всеки, който се приближи до мен. Направих всичко, за да избегна погледа на Джеси. Джон изнесе мила реч като кум, която наистина беше кратка. В нея нямаше и намек за миналото им като приятели, не се споменаваше чичо Кармайкъл или как са се запознали. Мълчаливият мъж не направи изключение заради ролята си и никой не се присмя на липсата на хумористични забележки или на дължината на речта му. Джон не се шегува, въпреки че сякаш намира отношението на Джеси към мен за много забавно.

И татко. Готова съм да се разплача, докато го гледам как се бори с бележките си. Отдава се на спомени за младостта ми, уведомява всички за всяка моя палава постъпка, а после им разказва за онзи път, когато ме хванаха да крада бонбон в магазина и аз изядох доказателството.

Вдига чаша и се обръща към нас:

— Джеси, късмет! – казва сериозно и предизвиква смях у всички наши гости и огромна усмивка у Джеси, който също вдига чаша, а после се изправя, като държи ръката си надолу, за да не дърпа китката ми. Гостите ръкопляскат на татко, докато той сяда и обръща уискито си, а мама разтрива рамото му с усмивка.

Джеси поставя водата си на масата и се обръща към мен, като пада на колене и поема ръцете ми в своите. Изправям гръб и набързо оглеждам гостите. Забелязвам, че вниманието на всички е насочено към нас. Защо този мъж не може да играе по правилата?

Палците му правят бързи кръгове по дланите ми, а после той се заиграва с пръстените ми, като ги намества внимателно. След това повдига великолепните си зелени очи към мен и аз съм заслепена от трепкащите зелени езера на очите му, които излъчват чисто щастие. Аз го правя щастлив. Но сега се е запънал и иска да говорим за възможността да съм бременна. Толкова дълго се борих, за да накарам този мъж да започне да говори с мен, а сега аз съм тази, която заобикаля темата. Аз бягам от проблема, а това е проблем, който той създаде.

— Ава – казва той тихо, но не се съмнявам, че цялата зала може да го чуе. Тишината е пронизителна. – Моето красиво момиче. – Усмихва се благо. – Цялата моя. – Навежда се и ме целува сладко. – Няма нужда да се изправям и да обявявам на всички тук колко много те обичам. Нямам интерес да задоволявам любопитството на когото и да е било. Освен на теб.

В гърлото ми се оформя буца, а едва е започнал.

Въздъхва.

— Ти напълно ме завладя, бебче. Ти ме погълна и ме удави в своята красота и със своя дух. Знаеш, че не мога да съществувам без теб. Ти превърна моя свят в едно невероятно място. Накара ме да искам живот, който си струва – живот с теб. Нуждая се само от теб, да те гледам, да те слушам и да те усещам. – Пуска ръцете ми и приглажда с длани бедрата ми. – Обичам те.

Съсипана съм. Мама е съсипана. Всички в стаята са съсипани. Със зъби стискам долната си устна, за да спра хлипането. Задушавам се от буцата в гърлото ми и очите ми се пълнят със сълзи, докато гледам надолу към красивото лице на Джеси – моят непредвидим съпруг, който просто продължава да ме опустошава емоционално и физически.