Извъртам очи, но не е защото той започна обратното броене. Не. Защото знам, че няма да получа чукане в стил Джеси или прегазване, щом стигне до нулата.

— Две.

Сякаш ми размахва морков, който никога няма да захапя. Глупаво, знам, но потребността ми от Джеси и невероятният му начин да ме подчини с чукане са дълбоко насадени в мен, а бременността, изглежда, само увеличава желанието ми за всичко това.

— Едно.

Издишам уморено и започвам да си играя с вилицата. Отказвам да се подчиня и вероятно с това само скъсявам фитила.

— Нула, бебче. – Грабва ме от стола, преди умът ми да регистрира последната цифра от обратното броене, и се озовавам на пода с китки, приковани над главата ми, и Джеси, възседнал кръста ми. Очите ми са широко отворени, а ресторантът е притихнал. Игла да падне – ще се чуе. Взирам се в Джеси, който изобщо не е засрамен и е напълно равнодушен към обкръжението ни. Проснал ме е на пода в ресторанта. На какво си играе той, по дяволите? Дори не смея да отклоня поглед от него. Усещам милиони шокирани очи, които следят спектакъла, който Джеси е създал. Ужасена съм.

— Джеси, пусни ме! – Бих приела много неща заради него, но това? Това е извън всякакви граници на безсрамието. Мамка му, ами ако някой се опита да го издърпа от мен?

— Предупредих те, бебче. – Лицето му излъчва веселие, докато аз просто съм ужасена. – Където и когато.

— Да, добре – гърча се. – Доказа тезата си.

— Не мисля, че съм – казва небрежно и се настанява удобно, като надвесва лице над моето. – Обичам те.

Искам земята да ме погълне. Да ме грабне и да ме целува, докато почти загубя съзнание насред оживената улица, е едно. Да ме прикове на пода в пълен ресторант е лудост.

— Знам. Пусни ме!

— Няма.

Боже, дори не чувам тракане на ножове и вилици, което значи, че храненето е преустановено.

— Моля те! – умолявам тихо.

— Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те – едва просъсквам думите през стиснати зъби.

— Кажи го така, все едно го чувстваш, Ава! – Той няма да се откаже, не и докато не изпълня глупавата му неразумна заповед както му харесва.

— Обичам те. – Гласът ми е по-нежен, но все още смутен.

Той ме оглежда със съмнение, но какво очаква, по дяволите? Повече от облекчена съм, когато се премества и ме изправя на крака, но остава на колене пред мен. Опитвам се да оправя роклята си само и само да избегна да се изправя пред вечерящите, които несъмнено ни гледат шокирано. След като съм отделила много повече време от необходимото, за да пригладя оправя роклята си, рискувам и поглеждам бързо присъстващите в ресторанта, после ми се иска да умра на място. Изкушена съм да побягна, но забелязвам, че Джеси все още е на колене пред мен.

— Стани! – казвам с приглушен шепот, въпреки че очевидно съм чута. Все още е зловещо тихо.

Тръгва напред на колене, докато не се изравнява с краката ми, плъзва ръце около задника ми и гледа нагоре към мен с очи на кутре.

— Ава Уорд, мое красиво, непокорно момиче. – Лицето ми се сгорещява все повече. – Ти ме правиш най-щастливия мъж на шибаната планета. Ти се омъжи за мен, а сега ме благославяш с близнаци. – Плъзва ръка от задника към корема ми, гали го влюбено и целува центъра. Определено се чуват няколко въздишки от страна на зрителите. – Обичам те толкова много, мамка му. Ти ще бъдеш невероятна майка на моите бебета! – Не мога да направя нищо повече, освен да се взирам в него, докато прави публичното си изявление, объркващият глупак. И чувам още въздишки. Започва да целува тялото ми нагоре, докато стига до шията ми. – Не се опитвай да ме спреш да те обичам! Това ме прави тъжен.

— Тъжен или луд? – питам тихо.

Измъква се от скривалището си във врата ми, събира косата ми и я надипля по гърба ми, после хваща бузите ми в дланите си.

— Тъжен – потвърждава. – Целуни ме, съпруго!

Нямам желание да се излагаме още, затова се подчинявам и му давам това, което иска. Така ще се измъкна по-бързо. Но тогава започват ръкопляскания и Джеси престава да ме целува и театрално се покланя и ме настанява на стола ми. Оставаме ли?

— Обичам я – свива рамене, сякаш това обяснява защо ме повали на пода и настоя за признание в любов, а после обяви на група непознати, че очакваме близнаци.

— Близнаци!

Подскачам при развълнувания развален английски на сервитьора, който размахва пред нас бутилка шампанско.

— Трябва да празнувате! – Отпушва тапата и налива две чаши. Присвивам се. Много е мило, но няма никакъв шанс някой от нас да го пие.

— Благодаря – усмихвам се на сервитьора и се моля да не се задържи близо до нас и да ни гледа как чукваме чашите и отпиваме. – Това е много мило! – Сигурно е чул умствената ми молба или е видял притесненото ми лице, защото се оттегля и ме оставя да преценявам обстановката. Отново в ресторанта настъпва оживление, само някои ни хвърлят по някой поглед, но интересът, изглежда, е отмрял. Онази жена все още ни зяпа обаче. Намръщвам й се, но се разсейвам, когато ръката на Джеси се озовава на коляното ми. Обръщам се и виждам лицето му, изразяващо дяволитост. Да, той е демонстрирал своето виждане силно и ясно, така че всички да видят.

— Не мога да повярвам, че направи това.

— Защо? – избутва чашите с шампанско настрани.

Искам да се аргументирам, но отново усещам върху себе си нечий поглед и знам чий е. Обръщам се бавно и виждам, че тя отново се взира в нас. Седи през няколко маси и помежду ни има доста хора, но малка пролука в тълпата ми дава идеална видимост, а очевидно и на нея, защото тя се възползва максимално.

— Познаваш ли тази жена? – питам и задържам погледа си върху нея, въпреки че тя отново е свела поглед към храната си.

— Каква жена? – пита Джеси и се обляга на мен, за да види накъде е насочен погледът ми.

— Там, жената със светлосинята жилетка – почти посочвам през ресторанта, но бързо смъквам ръката си. – Виждаш ли?

Сякаш изминава цяла вечност, а той все още не ми е отговорил, затова се обръщам и виждам как цветът се оттегля от лицето му и то става пепеляво, а доволството отстъпва място на шок.

— Какво има? – Инстинктивно лепвам ръка на челото му, за да проверя температурата му, и забелязвам само след миг, че е студен като камък. – Джеси? – Той се взира в пълен транс. Притеснена съм. – Джеси, какво не е наред?

Той поклаща глава, сякаш иска да се отърси от мозъчно сътресение, и се обръща към мен, а погледът му подсказва, че нещо го измъчва. Виждам, че се опитва да отклони поглед, но се проваля ужасно. Нещо сериозно не е наред.

— Тръгваме си! – Той се изправя и събаря една чаша, като привлича още внимание. Хвърля купчина банкноти на масата и не губи време, а вдига задника ми от стола и ме повежда навън.

Крачи устремено към колата и буквално ме влачи след себе си.

— Какво ти става? – опитвам отново, но знам, че е напразно. Той е изключил напълно.

Отваря вратата на колата и аз го поглеждам, докато ме насочва вътре, но не получавам отговор. Нито признание, нито изражение, нито обяснение. Забелязвам, че рамото му се напряга и повдига, а гърдите му започват да се издуват. Поглежда около нас и все още се опитва да ме набута в колата.

— Джеси. – Непознатият женски глас откъсва вниманието ми от моя вцепенен съпруг към жената зад мен. Жената. Взирам се в нея объркано и усещам как ръката на Джеси ме стиска по-силно. Вече чувам и дишането му. Напълно съм озадачена, но успявам да я огледам. Прокарвам очи нагоре и надолу по тази непозната, която прекара голяма част от времето си в морския ресторант да гледа мен или Джеси, или нас. Не съм сигурна. Но колкото по-дълго я гледам, толкова по-ясно ми става всичко.

Джеси се опитва да ме премести, за да ме вкара в колата, но аз го отблъсквам, прекалено любопитна кого виждам.

— Ава, бебче, тръгваме. – Той не изисква, нито крещи по мен нетърпеливо въпреки неподчинението ми. От това ми се доплаква.

— Джеси, сине! – Жената пристъпва напред и страховете ми вече са потвърдени.

— Не можеш да ме наричаш така – казва Джеси сковано. – Ава, влизай в колата!

Влизам. Това беше потвърждението, което ми трябваше. Няма нужда да чувам

нищо друго, нито крясъци, нито обяснения. Това е майката на Джеси. Намествам се и гледам как съпругът ми обикаля колата от задната страна. Усещам тревога, когато виждам как майка му бърза, за да го пресрещне. Наблюдавам как поставя ръка на рамото му, а той я отърсва, чувам как го моли за възможност да говорят и после виждам как тя притиска тялото си към вратата на шофьора, за да му попречи да влезе в колата. Той мушва ръце в косата си. Болката по лицето му къса сърцето ми. Той няма да я отстрани със сила, което го оставя уязвим. Не мога да седя и да гледам как се мъчи, затова излизам и отивам при Джеси и майка му. В мен гори единствено решителност.

Заставам пред Джеси като щит и поглеждам майка му право в очите.

— Моля ви, махнете се!

Джеси се навежда през мен.

— Ти не трябваше да си тук. Защо си тук? – Гласът му е съсипан и разтреперан, както и тялото му. Усещам вибрациите да се процеждат в гърба ми. – Сега е сватбеният уикенд на Амалия в Севиля. Защо си тук?

Започва да ми просветва. Не прочетох достатъчно от поканата, за да видя датата и мястото, но Джеси очевидно го е направил. Защо иначе би ме довел тук, освен ако не е бил сигурен, че родителите му няма да са наблизо? Никога не би рискувал. Когато дойдохме, реших, че е странно, но не се задълбочих. Оказва се, че те са тук. И това причинява ужасен смут у Джеси.

— Баща ти – започва тя. – Сватбата беше отложена, защото баща ти получи сърдечен удар. Амалия се опита да се свърже с теб, след като ти не отговори на сватбената й покана.

Гърдите на Джеси се притискат към мен и знам, че ще заговори, което е добре, защото аз не мога да измисля какво да кажа. Зашеметена съм. Това е информационно претоварване.