Усмихва се и слага очилата си.

— Не. Продадох я преди много години.

— Значи си имал яхта?

— Да, но нямах представа как се управлява глупавото нещо. – Хваща ръката ми и ме повежда към пътека, на която сме в безопасност от движещите се автомобили.

— Защо изобщо си я купил тогава? – питам. Поглеждам към него, но той подминава въпроса ми и сочи през морето.

— Ето там е Мароко.

Следвам посоката на ръката му, но виждам само открито море. Опитва се да отклони любопитството ми.

— Прелестно – казвам с изобилие от сарказъм, за да знае, че познавам тактиката му. Вадя си мои заключения за Рая и за големите яхти, но както си напомних по-рано, миналото на Джеси е точно това.

— Сарказмът не ти отива, жено. – Дръпва ме под ръката си и захапва ухото ми. – Какво искаш да правиш?

— Нека се пошляя наоколо!

— Да се пошляеш?

— Да, да се шляя – повтарям и гледам развеселеното му изражение. – Като да се мотая, разхождам, шляя.

Усмихва ми се почти очарован.

— Добре. Усещам как се задава нов Камдън.

— Да, точно като Камдън, но без странните секс шопове – довършвам тихо.

Вече се смее.

— О, има много странни секс шопове в страничните улички. Искаш ли да видиш?

— Не, не искам – отказвам. Спомням си танца на пилона на онази побъркана, облечена в кожа господарка. Ахвам тихо. Типът на Сара. Мамка му, тя изглеждаше точно като Сара с тази разлика, че вместо да размахва камшик, играеше на пилон. Сара може и да има пилон, кой знае, но внезапно осъзнавам фактите и това омаловажава приликите между жените. – Това не ти се стори привлекателно, нали? – Няма нужда да уточнявам. Джеси знае за какво говоря.

Хваща брадичката ми и я повдига към себе си.

— Казах ти и преди. Има само едно нещо, което ме възбужда, и аз го обичам в дантела.

— Добре – казвам тихо, защото не знам какво друго да кажа. Вероятно и той е направил връзката със Сара и въпреки че Сара повече или по-малко потвърди нежеланието на Джеси към облечения й с кожа задник, трябваше да го чуя лично от него.

Той целува челото ми и вдишва дълбоко в косата ми.

— Хайде, госпожо Уорд! Да се шляем!

* * *

Докато се върнем до кея, шляенето вече ми е омръзнало и знам, че Джеси ми е угаждал безусловно, като настояваше да купуваме всичко, което пипнех или погледнех, за да намали времето ми за шляене. Това нямаше да ме тревожи толкова, ако не беше типът магазини, в които се шляехме. Това не е Камдън. Да, имаше няколко сергии за дреболии, но бях насочвана главно към безбройните дизайнерски

магазини, от което се чувствах милион пъти по-подозрителна, отколкото в „Хародс”. Тихите малки магазинчета излагаха само няколко ключови тоалета, без да оставят възможност за шляене. Наистина видях една изключителна кафява чанта, която се осмелих да докосна само за да усетя мекотата на кожата, и Джеси, разбира се, прие това малко движение като признак, че я харесвам, и бързо накара да я пакетират. Не се опитах да го спра. Наистина харесвам новата си чанта, затова му благодарих, на което той отговори, като през целия следобед ми купуваше всичко, което погледнех, и ме поглеждаше с очакване, за да ми напомни да му благодаря.

Сега върви, натоварен с торби и, Бог да го благослови, изглежда изтормозен.

— Ще ги оставя в колата. Чакай тук! – Оставя ме отстрани на пешеходната зона да слагам балсам на устните си, а той отива до колата, за да хвърли торбите. Връща се бързо и ме сграбчва. Задушавам писъка си, когато ме вдига в ръцете си и ми се нахвърля. – Боже, липсваше ми! – Притиска току-що навлажнените ми устни с лекота и ме целува така, че всички да видят. Както винаги не знам къде се намирам и кой е наоколо. Оставям го да прави каквото иска с мен. – Ммм, вкусна си. – Отдръпва се и се цупи. Собствените му устни блестят леко от моя балсам.

— Ако искаш да носиш женско червило, прави го както трябва! – Вдигам ръка, за да го намажа, а той не ме спира, дори нацупва устни, за да нанеса балсама по-лесно. – Така е по-добре – решавам с усмивка. – Ти си още по-красив с бляскави устни.

— Вероятно – съгласява се лесно и примлясва. – Ела! Трябва да нахраня моята съпруга и фъстъците. – Връща ме във вертикална позиция и започва да оправя презрамките на малката ми жълта рокля. – Трябва да се стегнат.

Избутвам ръцете му. Тръгвам и намествам презрамките на роклята си, без да обръщам внимание на измърморените протести, които идват иззад мен.

— Къде ще ме храниш? – питам през рамо и продължавам да крача, но не задълго. Джеси ме хваща за кръста, аз се дърпам, но теглото е непоносимо.

— Не се отдалечавай от мен! – направо ръмжи. Завърта ме с лице към себе си. Мръщи се, а аз се усмихвам. – И можеш да изтриеш тази усмивка от лицето си. – Затяга презрамките ми, като мърмори нещо за непоносима жена, която го подлудява. – По-добре. Къде са всички дрехи, които ти купих?

— У дома – отговарям отсечено. Не че някоя от тях беше подходяща за почивка на слънце. Не ми беше дадено време да пазарувам за почивката, затова трябваше да се оправям с гардероба си отпреди няколко години. Тогава бях в началото на двайсетте и той продължава да се оплаква от тези дрехи.

Джеси поема търпеливо дъх.

— Защо продължаваш да си толкова непокорна?

— Защото знам, че това те подлудява. – Вървя по тънък лед, осъзнавам го, но няма да отстъпя. Никога.

— Ти просто се наслаждаваш, когато ме превръщаш в откачен ненормалник.

— Ти сам се превръщаш в откачен ненормалник – смея се. – Нямаш нужда от помощ за това, Джеси. Казах ти и преди – няма да диктуваш гардероба ми.

Очите му горят със зелено недоволство, но аз не се плаша от неговата сила. Наистина съм доста смела.

— Ти ме побъркваш – повтаря, защото не знае какво друго да каже.

— Какво ще направиш? – питам самодоволно. – Ще се разведеш с мен ли?

— Внимавай с шибания език!

— Аз дори не изругах! – вече истински се смея.

— Напротив, направи го, мамка му! Изрече най-лошата дума всъщност. Забранявам ти да я казваш.

Вече наистина започвам да се кикотя.

— Ти ми забраняваш?

Скръства ръце на гърдите си в знак на авторитет, сякаш съм лошо дете.

— Да, забранявам ти.

— Развод – прошепвам.

— Сега се държиш детински – пухти той точно като дете.

— Малко – свивам рамене. – Нахрани ме!

Разсмива се шумно и поклаща глава.

— Трябва да те държа гладна и да те награждавам с храна само когато правиш това, което ти е казано. – Стисва раменете ми, обръща ме и ме повежда към ресторант с изглед към морето. – Ще те нахраня тук.

Един щастлив испанец със зализана черна коса и черни мустаци ни отвежда до маса за двама на външната тераса и ни настанява.

— Питиета? – пита с тежък испански акцент.

— Вода, благодаря. – Джеси ми помага да седна и ме прибутва под масата, а после се настанява срещу мен и ми подава менюто. – Тапас* тук са върховни.

  [* Испанско мезе под формата на малки хапки. – Б.пр.]

— Ти избери – подавам му менюто обратно през масата. – Сигурна съм, че ще направиш подходящия избор. – Веждите ми са вдигнати нахално. Джеси взима менюто от ръката ми замислено, но без присмех или укорителен поглед.

— Благодаря – казва бавно.

— Моля – отвръщам. Наливам по една чаша вода, когато сервитьорът поставя леденостудена кана на масата. Задушно е, а жаждата ми е пламнала при вида на капката, която се стича отстрани на каната. Пресушавам чашата на една глътка и веднага наливам втора.

— Жадна ли си? – Джеси ме гледа учудено как бързо пресушавам втората чаша. – Внимавай! – предупреждава. Мръщя се, но не мога да спра да преглъщам ледената течност. – Може да удавиш бебетата.

Започвам да кашлям през смях и поставям чашата си, за да грабна салфетка.

— Ще спреш ли с това?

— Какво? Просто показвам бащинска загриженост – изглежда засегнат, но аз знам.

— Ти не вярваш, че мога да се грижа за бебетата ни, нали?

— Напротив – отговаря тихо, без никаква убеденост. Наистина не го вярва. Шокирана съм и лицето ми вероятно го показва, въпреки че Джеси нарочно не ме поглежда, за да види изражението ми.

— Какво мислиш, че ще направя, по дяволите? – Съжалявам за въпроса в мига, в който изстрелвам думите, още повече когато Джеси обръща глава и ми отправя скептичен поглед. – Недей! – предупреждавам. Гласът ми се прекършва и сълзи от съжаление започват да парят в очите ми. Опитвам се да не потекат по бузите ми и се самообвинявам заради безсърдечните си мисли. Чувствам се ужасно и сама, без Джеси да подклажда вината.

Гледам навсякъде, само не и към него, защото ако погледна лицето му сега, ще си спомня за мрачното място, което искам да забравя. Не го обвинявам, че се съмнява в способностите ми, аз самата се съмнявам в себе си, но имам него, както продължава да ми напомня.

За миг вече седи до мен и ме придърпва към себе си. Гали гърба ми и заравя уста в косата ми.

— Съжалявам. Не се разстройвай, моля те!

— Добре съм – казвам, за да не е толкова загрижен. Ясно се вижда, че не съм добре, но не мога да изгубя контрол над емоциите си в ресторанта, за да ме видят всички. Една жена през няколко маси вече ме зяпа. Не съм в настроение за любопитни досадници, затова й хвърлям поглед, преди да се отдръпна от гърдите на Джеси. – Казах, че съм добре – сопвам се рязко и вдигам чашата си, за да има какво да правя и да не се разплача.

— Ава – казва Джеси тихо, но не мога да го погледна. Не мога да погледна в очите мъжа, когото обичам, защото знам, че ще видя презрението му. Никога ли няма да забрави? Непреклонна съм и знам, че никога нямаше да го направя, но все пак имах такава глупава идея, а той я прочете черно на бяло. – Погледни ме! – Гласът му е по-суров и по-строг, но аз не се подчинявам. Забелязвам, че проклетата жена все още ме зяпа. Поглеждам я в очите, за да й кажа с поглед „чупката”, което бързо я кара да сведе поглед и да се занимае с вечерята си. – Три.