— Да, всичко, което имаш, е страхотно, но това не значи, че искам всички да го знаят. – Хвърля гащеризона настрана и грабва дълга, черна рокля с тънки презрамки. – То е за моите очи – заявява, – само за моите очи.

— Какво ти има, по дяволите? – Дръпвам роклята от ръцете му. – Нямаше проблем с роклята ми за приема за годишнината и с дънковите ми панталонки.

— Не е вярно. Направих изключение, но видях как те гледат мъжете.

Той занася ли ме?

— Аз виждам как те гледат жените!

— Да, а можеш ли да си представиш как биха ме гледали, ако лудувах наоколо полугол? – кимва към роклята. – Можеш да облечеш това.

— Често си без риза – посочвам. – Но аз не те повалям като ръгбист на пода, за да прикрия тялото ти. Отпусни се!

— Не! – крещи той.

Състезаваме се по мръщене, но той определено води.

— Ти си неразумен – съскам. – Ще нося каквото искам. – Хвърлям черната рокля към него и взимам тъмнорозовата си лятна рокля, влизам в нея и я дръпвам нагоре по тялото си.

Джеси ме гледа как свирепо дърпам роклята.

— Защо ми причиняваш това? – пита нетърпеливо.

— Защото е неразумно да мислиш, че можеш да диктуваш гардероба ми, ето защо. – Връзвам роклята зад врата си и я приглаждам. Не обръщам внимание на ниското ръмжене, което се носи от моя неразумен господар. Никога няма да отстъпя за тази част от нормалната ни връзка. – Не е толкова зле.

— Ти си прекалено красива – мърмори нацупено.

Усмихвам се и пъхвам крака в джапанките си.

— Но съм твоето красиво момиче, Джеси.

— Така е – отговаря тихо. – Ти си моя.

Вдишвам успокояващо и пристъпвам към него.

— Никой няма да ме вземе от теб – не знам колко пъти трябва да му го казвам. Познавам този страх, но също така знам, че проблемът му е в армията жени, които са се перчили около него голи през по-голямата част от живота му. Той не иска мъжете да ме гледат така, както гледат тези жени, както Джеси е гледал тези жени преди мен.

— Знам – въздъхва, – но нужно ли е да избираш най-миниатюрната рокля на шибаната планета?

Целувам бузата му.

— Преувеличаваш.

— Не е така – оплаква се и притиска прясно избръснатата си буза към устните ми. – Може ли да направим компромис?

— Какъв? – питам. Кляка и вдига плетена жилетка. Започвам да клатя глава. – Няма начин, Уорд. Ще припадна от жега.

Джеси демонстрира нелепо преувеличено раздразнението си, пуска жилетката и се изправя.

— Добре, но няма да съм отговорен, ако някой тъпак те погледне особено.

Гледам го леко объркана, докато стои пред мен. Изглежда свеж и привлекателен в сърфистките си шорти и бялата тениска на Ралф Лорън с вдигната яка в стил Джеси.

— Аз трябва да се справям с особените погледи, насочени към теб ежедневно.

Ухилва се.

— Да, но и ти прегазваш всички.

Смея се и излизам от стаята.

— Моят ритуал по прегазването е малко по-нежен от твоя.

Раят става все по-хубав. Беше изкушаващо да накарам Джеси да ме държи заключена във вилата, но исках да разглеждам с него, да се разхождаме, хванати за ръце, да обядваме и да бъдем заедно по други начини. Не се е случвало често, откакто се запознахме, и въпреки че той се цупи малко, знам, че се е насладил на общуването ни днес. Ръката му около раменете ми ме държа сгушена в него, а когато се хранихме в бара на плажа, той ме накара да седна близо до него, за да поддържа контакта.

Вече е тъмно и ние подскачаме по неравния път към вилата. Познатият аромат удря носа ми, докато се плъзгаме през дървената порта и караме по павирания път под балдахина от зелено и бяло.

— Хубав ли беше денят ти? – пита Джеси, изключва двигателя и ме поглежда почти с надежда.

— Да, благодаря. А за теб?

— Това беше най-хубавият ден, бебче. Но сега аз избирам какво да правим до края на вечерта. – Разкопчава колана ми и се навежда през мен, за да отвори вратата. – Вън!

Изпълнявам нареждането му и се изстрелвам от меката кожа.

— Какво ще правим?

— Ще играем игра. – Вече е от моята страна на колата и ме гледа хитро с вдигната вежда.

— Каква игра? – Любопитна съм и е очевидно.

— Ще видиш. – Хваща ръката ми и ме повежда към вилата. – Чакай ме на килима в дневната! – нарежда. Целува озадаченото ми лице и ме оставя като непотребна вещ до вратата.

Къде отива той? Гледам намръщено как изчезва и тръгва към стаята. Нямам какво друго да правя, освен да следвам указанията му, затова пускам чантата си и тръгвам към посочения килим. Отпускам се върху дебелата мека материя. Любопитният ми ум препуска хаотично, но не задълго. Джеси се появява и разбърква тесте карти.

— Карти ли ще играем? – питам. Опитвам се да не звуча разочаровано.

— Да. – Краткият му отговор е знак, че наистина ще играем карти, независимо колко протестирам. Карти?

— Не предпочиташ ли да гуляеш с мен? – опитвам с тактиката на изкусителка, но без особена увереност. Знам кога ще спечеля, а сега случаят не такъв.

Оглежда ме предпазливо, докато се смъква на задника си и подпира гърба си на дивана. Дългите му крака са разтворени пред него.

— Ще играем покер на събличане.

Размърдвам се неловко на мястото си.

— Не знам как се играе покер. – Ще загубя, но дали това е толкова лошо? – Играта няма да е честна, ако не знам как да играя – възразявам и решавам, че ще е лошо. Джеси се усмихва и искам да изтрия това самонадеяно изражение от лицето му. Моята борбена страна току-що е излязла на повърхността.

— Добре – казва той бавно. Разбърква внимателно картите замислен. – Ами

Понтон*? – Може би е зърнал обърканото ми лице, защото се усмихва леко. – Двайсет и едно? Канаста? Вист?

[* Вид хазартна игра, подобна на 21. – Б. пр.]

Поглеждам го празно.

— Не, съжалявам. Нямам представа за какво говориш. – Протягам крака и се облягам назад на ръцете си. – Макао?

Засмива се. Отмята глава назад. Обичам този смях.

— Макао ли?

— Да, много съм добра.

— Ава, да оставим макаото за времето, когато дойдат бебетата – засмива се на себе си и раздава по две карти. – Добре. Аз съм банкерът, а ти трябва да погледнеш картите си.

Свивам рамене и вдигам картите. Имам десетка и шестица.

— Добре.

— Какво имаш?

— Няма да ти кажа!

Джеси извърта очи.

— Това е пробна игра. Кажи ми какво имаш!

Държа картите до гърдите си.

— Десетка и шестица – казвам подозрително.

— Значи шестнайсет?

— Събираш ли ги?

Той ще съжалява. Може би вече съжалява.

— Да, събирам ги.

— Добре. В такъв случай имам шестнайсет – показвам му картите си.

Той кимва.

— Победител е този, който е най-близо до двайсет и едно, когато всички играчи са направили ходовете си.

— Какви ходове? – едва сдържам усмивката си, когато той отмята назад глава и гледа тавана раздразнено.

— Ходовете, които ще обясня, Ава.

— О, добре. Обяснявай!

Отпуска главата си надолу и въздиша уморено. Определено съжалява. Обзалагам се, че вече му се иска да беше избрал гуляя.

— Така. Имаш шестнайсет и трябва да стигнеш възможно най-близо до двайсет и едно, без да изгориш. Да изгориш значи да имаш повече от двайсет и едно. Ясно?

— Ясно.

— Добре. Със сбор от шестнайсет би трябвало да продължиш, което значи да ти раздам още една карта. Ясно?

— Ясно.

Избутва друга карта към мен и аз я вдигам предпазливо, сякаш той вече не знае какво държа в ръка.

— Какво получи? – пита.

— Поп! – Не ме бива, но знам, че с това горя. Хвърлям картите на пода. – Не исках да взимам.

— Не можеш да останеш на шестнайсет, Ава.

— Но поне нямаше да изгоря.

— Нямаше, но е много вероятно да бия твоите шестнайсет, така че по-добре да рискуваш – обръща картите си и разкрива вале и дама.

— Двайсет – потвърждавам бързо.

— Правилно. И ще си остана пас, така че печеля. – Събира картите и започва отново да ги разбърква. – Разбра ли?

— О, ще ти сритам задника, Уорд – потривам ръце и се настанявам удобно.

Джеси се усмихва на състезателния ми дух и вероятно мисли, че съм глупава. Все пак Джеси Уорд е невероятен във всичко.

— Трябва да поговорим за залозите, бебче.

— Не съм гладна*, благодаря. Накара ме да ям достатъчно днес.

[* Игра на думи. В английския език думите steak – пържола, и stake – залог, звучат по един начин. – Б.пр.]

Отмята глава назад и се смее наистина здраво. Опитвам се да запазя сериозно изражение, но толкова обичам, когато се смее.

— Имам предвид на какво ще играем – зелените му очи се спират на мен. – Боже, обичам те, мамка му!

— Знам. На какво ще играем? – Започвам да харесвам тази игра все повече и повече.

— Колко части облекло имаш върху себе си? – очите му пробягват по цялата дължина на тялото ми, сякаш се опитва да разбере.

Играта на карти вече не изглежда толкова зле.

— Три. Рокля, сутиен и бикини. О, и обувки, така че пет – посочвам джапанките си.

— Свали джапанките! – нарежда. – Аз имам две – подръпва тениската и шортите си.

— Ами боксерките ти?

— Те бяха препятствие – подхвърля небрежно и раздава по две карти. Много добре знам накъде отива това. Без препятствия. – Първият, който остане гол, губи – ухилва ми се, – а победителят взема властта.

Ахвам на развеселеното му изражение.

— Какво стана „с където и когато”?

— Просто съм разумен – свива рамене и кимва към картите ми. – Не си насилвай късмета! Винаги мога да оттегля предложението за потенциалната власт.

Вдигам картите си внимателно и ги държа близо до лицето си. Той е самоуверен както винаги, щом ми дава преднина с дрехите.

— Няма нищо разумно в това да се пазариш за властта в нашата връзка. – Поглеждам надолу към картите си и виждам две седмици. – Ще взема още една.