Джеси ме оставя и тихо подрежда масата за двама, докато аз довършвам приготвянето на вечерята.

— Заповядай! – Плъзвам чинията му пред него, но преди да успея да дръпна ръката си, той я хваща и ме поглежда с изпълнени със съжаление очи.

— Прекалих.

Вече се чувствам по-добре.

— Не, няма нищо. Не трябваше да съм толкова невнимателна.

Усмихва се.

— Седни! – Избутва стола ми, но още щом сядам, той става. – Липсва ни нещо – уведомява ме. Излиза и ме оставя да се чудя къде е отишъл. Връща се бързо, в едната си ръка държи свещ, а в другата дистанционно. Намира кибрит, пали свещта и я поставя в центъра на масата. После натиска няколко копчета на дистанционното и вилата се изпълва с отчетлив мъжки глас. Разпознавам го веднага.

— Мик Хъкнал*? – питам, леко изненадана.

[* Michael James „Mick” Hucknall – английски поп певец и автор на песни. Познат като вокалист на „Симпли Ред”. – Б. пр.]

— Или бог. Което и да е – усмихва се и заема стола си.

— Готов си да споделиш титлата? – питам и вдигам тъпия си нож и безопасната вилица.

— Той го заслужава – отговаря Джеси небрежно. – Това изглежда добре. Яж!

Виждам кимването му към чинията и се усмихвам леко. Нахвърлям се върху парчето агнешко, като устоявам на порива да размахам отново ножа си към Джеси, когато се навежда, за да погледне месото ми. Проверява колко добре е сготвено. Помагам му, като обръщам чинията към него, за да види центъра на агнешкия ми котлет. Трябва да е доволен. Обичам пържолите малко по-сурови, но агнешкото трябва да е напълно опечено, за да ми хареса.

Набождам едно парче с вилицата и го вдигам към устните си.

— Може ли? – питам напълно сериозна и без следа от усмивка на лицето ми, защото

отразявам изражението на Джеси.

— Може – казва. Реже агнешкото и отхапва първата си хапка. Дъвче, кимва и преглъща. – Ти можеш да готвиш, съпруго.

— Никога не съм казвала, че не мога. Просто не обичам да го правя.

— Дори и за мен?

Поглеждам го, за да преценя изражението му. Точно както се опасявах. Няма и следа от хумор и той не ми се цупи закачливо. Знам накъде води това и въпреки че наистина ми харесва да готвя за Джеси, не искам да го правя всеки ден.

— Нямам нищо против – отговарям хладно.

— Харесва ми да готвиш за мен – размишлява той. – Нормално е.

Замръзвам и оставям ножа долу.

— Нормално ли?

— Да, нормално. Както правят нормалните хора.

— Нормално, като жената да готви, а съпругът да яде ли? Това е шовинистично – смея се, но не и той. Все още е съсредоточен върху внимателно рязане и ядене. Иска да бъда нормална ли? Тогава да се опита да е малко по-нормален и самият той. Но дали аз искам да е нормален? Не, не искам. Нямаше да е Джеси, ако беше нормален. Нямаше да сме ние, ако той беше нормален. Вместо да го нарека пещерняк, захапвам парче агнешко. Ние не сме нормални, не напълно. И се надявам да си останем такива.

Джеси свива рамене, оставя приборите си до чинията и се обляга назад в стола. Бавно вдига очи към моите, докато дъвче преднамерено бавно. Какво става в тази негова глава? Зеленината на погледа му ме завладява и ме кара и аз да дъвча бавно.

— Това не е ли нормално? – пита. Гласът му е нисък и гърлен.

— Имаш предвид да вечеряме заедно ли?

— Да.

Свивам леко рамене.

— Да, това е нормално.

Той кимва кротко.

— Ами ако те просна на тази маса по време на вечеря и те изчукам? Това ще бъде ли нормално?

Очите ми се разширяват леко от изненада. Не знам защо, тъй като това би било напълно нормално за нас.

— Нормално за нас е ти да вземаш каквото искаш, когато искаш. Можеш да се откажеш от ядене, сготвено от жена ти, ако искаш.

— Добре. – Взема ножа и вилицата. – Харесвам това, което е нормално за нас.

Мръщя се към него. Какъв беше смисълът?

— Нещо тревожи ли те? – питам.

— Не – отговаря прекалено бързо.

— Напротив, тревожи те – изстрелвам и мисля, че знам какво е. – Да не би внезапно да си се замислил, че няма да имаме възможност да правим някои неща където и когато искаме с две бебета около нас?

— Изобщо не.

— Погледни ме! – настоявам и той го прави, но ме гледа шокиран. Не му давам възможност да се присмее на заповедта ми или да ме пита на кого мисля, че говоря. – Това е, нали?

Шокиран е и намръщен.

— Където и когато.

— Не и с две бебета около нас. – Сега аз мога да му се смея. Тревожи се. Внезапно е напълно наясно, че няма да има власт над тялото ми, когато си поиска. Връщам се към вечерята си, доволна от откритието. Не мога да повярвам, че още не е мислил за това. – Те ще имат нужда от голямо внимание през повечето време.

Джеси насочва вилицата си към мен. Не ножа, а вилицата.

— Да, основното ти задължение ще бъде да се грижиш за децата ни, но освен това и ще трябва да се грижиш и за моето задоволяване. Където и когато, Ава. Може би ще трябва да контролирам страстта си към теб, но не мисли, че ще пожертвам целта на живота си, която е да те имам. Постоянен контакт. Където и когато. Това няма да се промени само защото имаме бебета. – Набожда парче агнешко и го откъсва от вилицата с уста.

Ако искането му да готвя за него беше крайно, тогава нямам представа как да определя малката му реч.

— Дори ако съм скапана от нощни хранения? – опитвам.

— Прекалено уморена, за да те имам ли? – пита шокиран.

— Да.

— Ще вземем бавачка. – Агнешкото му става жертва на ново свирепо забождане и аз вътрешно се смея до пръсване.

— Но нали имам теб? – напомням му.

Въздъхва и пуска ножа и вилицата до чинията.

— Да. – С пръсти започва да разтрива слепоочията си в успокоителни кръгове. – Ти имаш мен и винаги ще ме имаш. – Протяга ръка и взема моята. – Обещай ми никога да не казваш, че си твърде уморена или че нямаш настроение!

— Ти си този, който ми казва, че съм твърде уморена – направо пищя. – Ти можеш да ме отхвърляш.

— Това е, защото аз командвам – казва той откровено. – Обещай ми! – настоява той.

— Искаш да ти обещая, че ще бъда на твое разположение както и когато ти изнася.

Поглежда встрани съвсем за кратко, после ме поглежда замислено.

— Да – казва просто.

— Ами ако не го направя? – Нахална съм само заради идеята. Никога няма да съм твърде уморена за този мъж, но внезапното му откровение е всъщност доста забавно. Трябваше да е помислил за това, преди да започне да ми крие хапчетата.

Той се засмива и после арогантната свиня се обляга назад и издърпва тениската през главата си, разкривайки се в цялото си изсечено съвършенство. Поглежда към гърдите си, сякаш иска да освежи паметта си точно колко невероятно безупречен е. Гледам го в очите. Макар и да точа лиги над агнешкото си, упорито устоявам на тактиката му. Опивам се от неговата божественост, очите ми се плъзгат по всяка част от твърдото му тяло и си отбелязвам наум да подновя белега си. Избледнява.

— Никога няма да устоиш на това – махва с ръка към торса си.

Поглеждам нагоре към самоуверените му яркозелени очи.

— Свикнала съм с това. – Откъсвам алчния си поглед от съвършенството на лицето му към чинията си. Но очите ми жадуват за още. – Става някак еднообразно след

време – добавям колкото мога по-небрежно.

Той е върху мен след секунда. Дръпва ме от масата и ме мята върху един килим на пода. Нямам и миг, за да разбера какво се случва, докато не се оказвам задъхана и напълно под него.

— Лош лъжец си, бебче.

— Знам – отстъпвам. Не ме бива.

— Да видим колко си свикнала, става ли? – Премества ръцете ми отстрани до тялото ми, възсяда ме и ме приковава на място. Аз съм обездвижена и внезапно започвам да се тревожа от ситуацията. Преди много често бях в подобно състояние и в повечето случаи се превръщах в едно нещастно момиче.

— Джеси, моля те, недей! – умолявам безрезултатно. Знам, че думите няма да ме доведат доникъде. Джеси е в прегазващо настроение. Внезапно е осъзнал, че може да бъде изместен, и това подпалва животинския му инстинкт да заклейми собствеността си и вероятно и да ме маркира. Той е като лъв.

— Какво? – пита, въпреки че знае адски добре какво. – Нали си свикнала.

Напълно наясно е, че се преструвах на равнодушна. Никога няма да свикна и се радвам. Ще го гледам точно така, ще го оценявам точно така и ще разпалва желанието ми точно така до края на дните ми. И не мога да чакам. Страстта кипи във вените ми точно сега. И винаги се разпалва от няколко подходящи думи или докосване. След това преминава в нетърпение и в мъчително удоволствие, водещо до експлозия. Започвам да кипя сега. Мускулите на корема ми се стягат и вероятно Джеси е наясно, защото за разлика от преди сега е върху корема ми. Дали е получил просветление, че няма да нарани бебетата така, както беше просветлен, че вече няма да съм само негова?

Неудобната ми поза и неуморното туптене между бедрата ми не се облекчават, когато Джеси се повдига на колене и започва да разкопчава дънките си. Това ще бъде болезнено. Ако е решил да мине с пълна сила в режим на доминиране, искам да се възползвам максимално, а нямам никаква надежда да докопам инициативата, както съм прикована под него. Усещам как в мен се надига вик на безсилие и независимо колко усилено да се опитвам да откъсна ненаситните си очи от тези коремни мускули, докато разкопчава дънките си, се провалям ужасно. Свикнала ли? Какво нелепо твърдение!

— Джеси, пусни ме! – Не си правя труда да се боря, защото само ще се изморя, а аз пазя силите си за това, което се надявам да последва.

— Не, Ава! – Смъква дънките надолу малко и разкрива тесните бели боксерки „Армани”. Става все по-трудно.

— Моля те!

Зад спуснатите му клепачи проблясва победоносен поглед, въпреки че и двамата знаем, че още не е свършил.