— Затвори очи и се настани удобно, бебче! – нарежда ми нежно и аз го правя. Очите ми бавно се затварят, а последната картина, която виждам, е на моя бог, който нежно масажира краката ми и се опитва да разсее неоправдания ми пристъп на нервност.

Преставам да разсъждавам и се зарейвам в полусъзнателно състояние на блаженство. Не е трудно да го постигна, когато Джеси ме докосва, дори само по краката. Както винаги той сякаш изсмуква от мен всичките ми грижи, независимо дали става дума за оправдани или напълно несъстоятелни и ненужни грижи, като внезапния ми страх от летене. Подсъзнанието ми слабо отбелязва, че независимо какви са грижите, Джеси е техният създател.

И тогава в ума ми започва да изплува всичко, свързано с Джеси, и аз се усмихвам едва забележимо: мисля си за дантелата, за калите, за фъстъченото масло и за укорите, че ругая. Въздъхвам. Различните видове чукане в стила на Джеси, избухливостта, игривостта и нежността. Може би вече наистина се усмихвам. Белезниците, запушената уста, разпятието, гребната машина и Ава еклерът. Пулсът ми се ускорява. Тъмнорусата коса, ясните зелени очи, изваяното съвършенство и наболата от ден или два брада. Начинът, по който изправя яките на тениските си, различните видове усмивки за жени и за мен, а сега и за корема ми. Неговата пламенност, покровителствеността, властното му държане. Начинът, по който върви, и начинът, по който мачка хората. Всички начини, по които ме обича, с неговото безпардонно и сурово обожание. Начинът, по който аз отвръщам на тази любов.

Премествам се в седалката в задрямалото си състояние и чувам смеха на Джеси. Тих, нисък смях. После усещам влажната топлина на езика му върху палеца на крака ми. Усмихвам се, изтръгната от мислите за красивия ми съпруг. Отварям едно око и срещам усмивката, запазена само за мен.

— Сънуваш ли? – пита и захапва малкия ми пръст.

— Теб – въздъхвам. – Кажи ми кога ще излетим, за да сложа глава между краката си!

— Аз ще сложа моята между краката ти. – Засмуква палеца ми и аз потрепервам.

— Само ми кажи!

— Погледни през прозореца, бебче!

Намръщвам се и поглеждам навън, като очаквам да видя писти и самолети, но вместо това виждам облаци.

— О! – За част от секундата се стягам, защото регистрирам, че няма никакво движение. Не се чува почти никакъв звук. Наистина е спокойно. Поглеждам встрани и забелязвам, че чашите ни с вода ни са поставени върху една полирана до блясък маса. После хвърлям поглед по пътеката и виждам идеалната жена да се размотава в другия край на самолета. – Защо не ми каза? – питам и се настанявам назад в седалката.

Джеси целува палеца ми.

— И да пропусна звуците и израженията, които правеше? – Пуска крака ми. – Ела тук! – Не се бавя и секунда. Разкопчавам колана и направо се гмурвам в скута му, като сгушвам глава под брадичката му и обвивам с ръце врата му. – Заспивай отново и ме сънувай, жено!

Няма нужда да моли два пъти. Ранното ни ставане и дългото шофиране си казват думата, а не искам да съм като пребита, когато кацнем, където и да кацаме. Все още не съм попитала, но не ме интересува. Ще бъде топло, слънчево и ще сме само аз и Джеси.

* * *

Събуждам се, все още притисната в тялото на Джеси. Чувам, че говори, но звуците са приглушени. Леко замаяна се повдигам и виждам, че идеалната жена кръжи около нас.

— Добре дошли в Малага, госпожо Уорд! – Поразява ме с неискрена усмивка, която явно е част от работата й.

— Благодаря! – Също се усмихвам, но определено по-искрено. Малага? Като испанската Малага? Малага близо до Марбея?

— Моето красиво момиче се върна. – Джеси целува бузата ми. – Хареса ли ти полетът?

Поглеждам го все още сънена и забелязвам брадясало, неясно, усмихнато лице и разрошена тъмноруса коса.

— Да не ти дърпах косата, докато спах? – изграчвам и се пресягам, за да я пригладя.

— Правиш много неща, докато спиш. Мога да те гледам вечно.

Опитвам се да помръдна, но не постигам абсолютно нищо.

— Трябва да се протегна – оплаквам се и се гърча.

Чувам щракване и внезапно вече съм свободна.

— Трябваше да те закопчея. – Помага ми да се изправя и ме гледа как вдигам ръце, почти докосвайки тавана на самолета. О, това е толкова хубаво!

— Не трябва ли да съм закопчана на моето място за приземяването? – питам. – Не трябва ли седалката да е в изправена позиция, масата прибрана и всичките ми принадлежности да са грижливо прибрани под предната седалка?

Повдига язвително вежда.

— Да. Наложи се почти да прегазя прекрасната дама – изправя се и дръпва блузата ми надолу, която се е покатерила над пъпа ми от протягането. И я държи на място, докато накрая спирам. – Свърши ли?

— Да. – Прозявам се, а той пуска ръба на блузата. Знам, че това вероятно е знак за всичко, което ме очаква през следващите няколко дни, но се надявам Джеси да се отпусне, и то бързо, защото съм си взела банския и ще го нося.

Излизаме на ярката слънчева светлина и аз се усмихвам. Жегата ме удря в лицето и ме стопля до сърцевината ми. Или още повече. Вече усещам прекрасната топлина да преминава през мен и знам, че ще ми става все по-топло през следващите няколко дни. Слизаме по стълбите до пистата, където сме приветствани от някакъв испанец, който подава на Джеси комплект ключове. Тогава забелязвам DBS-а.

— Не може да бъде! – изтърсвам. – Не можеше ли да вземем такси?

Джеси се подсмихва и подписва документите, които са му подадени.

— Аз не използвам обществен транспорт, Ава.

— А трябва. Ще ти спести цяло състояние.

Джеси връща документите и бързо ме настанява от грешната страна на колата, което ме обърква малко. Той ме закопчава, а аз успявам да събера мислите си, отпускам се в познатата, малко по-топла мекота на кожената седалка и се заслушвам в тропота от товаренето на багажа.

Джеси скача вътре и слага очилата си.

— Г отова ли си да гуляеш през следващите три дни?

— Не. Заведи ме у дома! – ухилвам се. Навеждам се и целувам устните му.

— Никакъв шанс, жено. Цялата си моя и ще се възползвам пълноценно – отвръща на целувката ми. Дланта му е на тила ми и ме придърпва по-близо.

— Винаги съм твоя.

— Правилно. Свиквай! – Пуска ме, после бързо включва астън мартина на скорост и изсвистява надалеч от самолета.

— Свикнала съм – отбелязвам. Подпирам лакът на вратата и намествам глава, за да наблюдавам непознатия свят около нас. Известно време всичко е много скучно и бетонно, но след това излизаме от летището и от врявата на централна Малага и поемаме по някакъв крайбрежен път, а гледката на Средиземно море, преливащо в небето, задържа вниманието ми за останалата част от пътя. „Менсън” пеят за широко открито пространство, а миризмата на жега, смесена с вдигнатия прах от стария път, по който се движим, надмогва обичайния свеж аромат на ментова вода и аз негодувам от нашествието в носа ми. Но ако оставим настрана миризмата, всичко останало ми носи блаженство. Пътуваме в приятно мълчание, уредбата ни прави компания, ръката на Джеси е върху коляното ми, а моята я стиска. Хвърлям поглед към профила му и се усмихвам, после затварям очи, отпускам се още повече в кожената седалка и мисля за мирните, безгрижни дни, което ни предстоят.

* * *

Отпуснала съм клепачи, но не спя. Отварям очи, когато настилката под гумите става неравна и колата започва да подскача. Поглеждам напред и първото нещо, което забелязвам, е ужасното състояние, в което е пътят. Има чакъл навсякъде по надупчената му повърхност, което кара Джеси да шофира престижната кола внимателно. Никога не съм го виждала да кара толкова предпазливо, но е очевидно, че ако ускори малко, подът на колата може да се отцепи.

— Къде сме? – питам и се оглеждам наоколо за нещо интересно. Няма нищо, само пуста земя, този ужасен прашен път и няколко къщи. Не, не къщи. Колиби би било по-подходящо определение. Не може в тях да живеят хора.

— Това е раят, бебче – казва Джеси смъртно сериозен. Едва не се разсмивам, но тревогата ме спира. Виждала съм рая предимно на снимки, а няма начин това място да е по-далеч от него. На път съм да започна да настоявам Джеси да обърне обратно, но тогава пред погледа ми се появяват две дървени врати и вниманието ми е привлечено от висока, варосана стена, която се простира в двете посоки от портата. И тогава виждам.

Рай.

Има табела на стената до портата и на нея пише „Рай”. Джеси не може да е сериозен. Рай ли? Това със сигурност не е рай и аз се чудя как е възможно Джеси да избере място за нашата почивка, с толкова евтино име? Рай ли? Тези стени изглежда не са били докосвани с вар от две десетилетия, а на мен започва да ми се гади от подскачането на прекрасната кола. Джеси ме е довел до това бунище? Има ме само за себе си за три дни, а ме е довел тук? Предпочитам да спя в колата. Вече не съм толкова отпусната, а заставам нащрек, след като съм обградена от такъв пейзаж. Да, тихо е, но цялото мъртвило на околността просто я прави зловеща, а не спокойна.

— Джеси… – не съм сигурна какво да кажа. Джеси изобщо не изглежда смутен от гледката, което ме кара да мисля, че е бил тук и преди. Ако е бил, тогава защо се връща? Не ми дава никакво обяснение, той просто натиска едно копче и се усмихва топло, когато дървената порта започва да се отваря. Бил е тук и преди. Решавам да си затварям устата, въпреки че вече съм наясно. Няма да остана тук. Няма начин.

Цупя се наум в седалката, но когато минаваме през портата, изведнъж потъваме в сумрак. Балдахин от най-наситеното зелено, което съм виждала, се простира над нас и над алеята напред. Забелязвам клонки, обсипани с бели цветове тук и там сред зеленината, а в колата се процежда най-могъщият аромат дори през затворените прозорци.

— Тази миризма – вдишвам дълбоко и въздишам.

— Това е нищо. С падането на нощта става по-силна. – Джеси също вдишва дълбоко и мънка от удоволствие, докато издиша. Напълно съм заинтригувана. Той се е отдал на спомени.