Джеси тръгва бавно към нас и оставя татко да разглежда напълно заредения DBS.

— Няма нужда да се грижи за себе си, защото аз го правя. – Дръпва ме от ръцете на мама, в знак че присвоява съпругата си от майка й. – Тя е моя – ухилва се и ме прегръща, за да подсили ефекта.

— Заплаха! – пухти мама и се опитва да не се засмее. – Джоузеф! Да не ти хрумват никакви идеи!

Обръщаме се и виждаме татко да прокарва длан по лъскавия капак на астън мартина. Ако бях достатъчно близо, съм сигурна, че щях да чуя въздишка.

— Само му се възхищавам – казва под нос. – Мислех, че твоята е с черна кожа.

Поглеждам към Джеси и пращам телепатично съобщение да измисли бързо как да обясни защо интериорът е станал от черна кожа на кремава.

— Моята е в сервиз. Дадоха ми тази, докато я оправят – обяснява бързо, без да се запъва. Той е толкова по-добър лъжец от мен, а аз мразя това.

Татко се смее.

— Аз не получавам такива коли от моя сервиз.

Джеси се усмихва и ме повежда към седалката. Избутва ме надолу нежно и закопчава колана ми, после нагласява ремъците върху корема ми. Избутвам ръцете му и си спечелвам ръмжене.

— Способна съм да се справя и сама – мърморя.

— Да, ти си много способна – присвива раздразнено очи към мен – да ме докараш до лудост.

— Ти сам се докарваш до лудост – възразявам. Избутвам го и затварям вратата. Спускам прозореца. – Довиждане! – Пращам въздушна целувка на родителите ми. Джеси стиска ръката на татко и целува мама по бузата, после обикаля колата от предната страна и дълбае дупки с поглед в мен през прозореца.

Влиза вътре и пали двигателя.

— Този уикенд ще бъде много по-приятен, ако правиш каквото ти се казва – мърмори и потегля от алеята пред къщата на родителите ми.

Махвам им за довиждане и се обръщам на седалката към Джеси.

— Мога сама да си сложа колана.

— Но аз искам да го правя лично – настоява той сърдито. – Това е моя работа.

— Да ми слагаш колана ли? – смея се.

— Сарказмът не ти отива, жено. – Започва да натиска копчета по волана. – Моя работа е да се грижа за теб. Няма ли сутрешно гадене днес?

— Не – въздишам. – Ти се грижиш за това, като ми натъпкваш джинджифилова бисквита в устата в мига, в който се събудя – отбелязвам саркастично. Подскачам, когато стереоуредбата се включва и самият мистър Джей Ти* се присъединява към нас. Обръщам към Джеси очи, изпълнени с изненада и веселие. Той знае, че го гледам, но се прави на разсеян. – Накарал си ги да сложат този диск вътре, нали? – Използвам цялата си воля, за да не се усмихна.

[* Джей Ти (J. T.) – в случая са инициалите на Джъстин Тимбърлейк. – Б.пр.]

Той се мръщи, гледайки пътя.

— Не ставай глупава!

— Направил си го. В частта със специални изисквания на формуляра, който си попълнил, си написал: „Моля ви, заредете уредбата с Джъстин!” – правя пауза. – Сложи ли сърчице и целувчици също? – Вече определено се хиля.

Бавно се обръща към мен, но в очите му няма весели нотки.

— Мислиш ли, че си забавна?

— Да. – Пресягам се и усилвам звука. После започвам да танцувам и да пея в седалката си, общо взето, дразня моя фанатизиран по Джей Ти бог. – Хей! – изписквам, когато пръстите му стискат хълбока ми и музиката внезапно отново стихва. – Това ми харесваше.

— И би трябвало. Той е много талантлив мъж – заявява Джеси честно.

— Ти си много талантлив мъж.

— Знам. – Свива рамене. – Имаме много общи неща. Джей Ти е страхотен.

— Срещал ли си го?

— Не, той продължава да ми праща предложения за приятелство, но аз съм прекалено зает – сега вече и Джеси крие усмивката си.

Смея се, а той си слага слънчевите очила, но не преди да ми намигне и да размърда рамене.

Това е отпуснатият Джеси. Боже, обичам този мъж.

Джеси ни повежда на приключение около летището. Завива и обикаля около коли, прави завои в грешната посока и, общо взето, просто сякаш няма никаква представа къде отива. Гледам как знакът за паркинга на летището отплува покрай прозореца ми и се мръщя на себе си. После поглеждам часовника. Единадесет и половина, а се предполага да излетим след половин час. Не сме се чекирали, не сме минали проверка, нищо.

— Мамка му! – изтърсвам и грабвам чантата си от пода.

— Ава, езикът! Какво има? – Завива прекалено рязко и ръката ми се стрелва, за да се закрепя за вратата.

— Ще караш ли по-полека! – сопвам се ядосано. Дали сега не е добър момент да му посоча, че шофира глупаво?

— Ава, няма по-безопасно място за теб от това да си в кола с мен. Какво има? – Не поглежда към мен, затова не може да оцени невярващото изражение на лицето ми, но тогава бързо си припомням защо изобщо изругах.

— Паспортът ми – казвам. Гмурвам се в чантата си и търся напълно напразно, защото знам, че не е там. Не го сложих там и забавям процеса, когато осъзнавам точно къде е паспортът ми. Джеси ще откачи. – Оставих паспорта си в кутията с дреболии – казвам му и наум се проклинам, задето още не съм подредила тази кутия.

Джеси протяга ръка и отваря жабката.

— Не, не си, но си забравила да смениш името си, госпожице О’Ший. – Пуска паспорта в скута ми и ми хвърля укорителен поглед.

— Значи пътувам неомъжена? – питам. Отварям паспорта и се възхищавам на моминското си име.

— Млъкни, Ава! – набива спирачки и изскача. Бързо заобикаля колата, идва от моята страна и отваря вратата. Щях да го направя и сама, но просто зяпам навън през предното стъкло с леко зинала уста. – Хайде!

Вдигам поглед точно когато един облечен с костюм и ботуши мъж приближава заедно с мъж в капитанска униформа. Паспортът ми е измъкнат, някакви документи са подписани и разменени и после багажът ни е изваден от багажника.

— Цял ден ли ще седиш там, жено? – Джеси ми подава ръка, аз автоматично я взимам и му позволявам да ме издърпа от колата.

— Какво е това? – питам и кимвам към подобния на играчка самолет, който стои на няколко метра от нас.

— Това е самолет – отговаря весело. Дръпва ме към самолета, но аз изобщо не се чувствам по-ентусиазирана, когато го приближаваме, защото той не става по-голям. Не се изпълвам с повече увереност и когато Джеси трябва да се свие, за да влезе в проклетото нещо, без да си удари главата. Спирам пред нелепо малкото количество стъпала, които ще ме отведат на борда и щом ръцете ни се опъват, Джеси се обръща, за да види какво ме задържа. – Ава?

— Няма да се кача на това нещо! – Нападната съм от неразумен пристъп на страх. Никога не съм се страхувала да летя, но този малък самолет сякаш изпомпва тревога по вените ми. Имам чувството, че не ми стига въздух.

Джеси се усмихва, но в същото време се мръщи.

— Разбира се, че ще се качиш – дръпва ръката ми нежно и насърчително, но аз не помръдвам. Дори отстъпвам назад. – Ава, никога не си казвала, че те е страх да летиш. – Отново се навежда и застава прав от външната страна на самолета.

— Не ме е страх. Харесвам големите самолети. Защо не се качим на голям самолет? – Поглеждам зад мен и виждам купища големи самолети. – Защо да не отидем с един от тези?

— Защото вероятно не отиват там, където искаме – казва тихо. Усещам как ръката ми се отпуска пред мен, когато Джеси приближава и слага длан на бузата ми. – Напълно безопасно е – уверява ме и извръща лицето ми от големите самолети, на които бих предпочела да се кача. Не ми пука, че не отиват там, където искаме. Ще отида там, където ме отведат.

— Не изглежда безопасен. – Поглеждам край него и виждам идеално изглеждаща жена с идеално подредена коса, идеален грим и идеална усмивка. – Изглежда прекалено малък.

— Ава – нежният му успокоителен глас ме кара да го погледна. Джеси ми се усмихва. – Това съм аз, твоят неразумен, прекалено покровителствен властен маниак. – Целува ме нежно. – Наистина ли мислиш, че доброволно бих те подложил на опасност?

Поклащам глава, напълно наясно, че се държа като дете. Но страхът ми ме изненадва. Би трябвало да съм шокирана, че Джеси е наел частен самолет, но не съм. Фактът, че от мен се очаква да летя на този частен самолет, е по-шокиращ.

— Чувствам се малко нервна – признавам тихо. С тревога регистрирам близостта на целия персонал, включително и на капитана зад мен.

— Отговори на въпроса ми! – притиска ме Джеси.

— Не, не мисля.

— Добре. – Обръща ме и хваща раменете ми, като нежно ме избутва нагоре по стълбите. – Ще ти хареса, довери ми се!

— Добро утро! – Идеалната жена, която стои идеално на място, ни поздравява, като протяга ръка, за да ни посочи накъде да отидем. Не е необходимо. Има само два пътя, а аз няма да пристъпя близо до кабината.

Когато салонът се разкрива пред мен, забелязвам едва няколко седалки, всичките масивни, кожени и наклонени и само в два реда – по един от всяка страна на самолета. Насочват ме към средата, обръщат ме и ме настаняват на меката седалка. Мълча и се боря с порива да скоча, докато Джеси затяга колана ми и сяда срещу мен. Веднага вдига краката ми в скута си.

— Шампанско, сър? – Идеалната дама се е върнала. Забелязвам, че се усмихва щастливо на моя бог, но съм прекалено заета да се занимавам с жалката си тревога, за да я прегазя.

— Само вода – отговаря Джеси кратко без усмивка, без благодарност и без „моля”. Дамата се оттегля набързо. Джеси сваля балетните пантофки от краката ми, пуска ги безгрижно на пода, после се настанява удобно и поставя краката ми така, че да са под добър ъгъл за масаж. – Добре ли е? – пита той.

— Не съвсем. – Нямам представа какво ме прихвана. – Имаше редовни полети, нали? – питам подозрително и бързо хвърлям поглед навън през малкия прозорец.

— Не знам. Не проверих. Ние не пътуваме с граждански полети, Ава.

— Ти не. Аз да – размърдвам пръстите на краката си. – Краката още не са ми се подули.

Палците му правят възхитителни кръгове по свода на стъпалото ми.