Оставам мълчалива, Джеси също, както и баща ми, но не и майка ми. О, не. Тя едва е започнала. По изопването на пръстите й върху чашата с вино познавам, че поема дълбоко въздух за речта.

И тогава наистина се разтревожвам, защото очите й се разширяват и се обръща към Джеси.

— Било е сватба по принуда, нали? Оженил си се за нея, защото е трябвало!

— Благодаря! – смея се и мисля колко е противно за нея да каже такова нещо. Тя явно не може да мисли в този момент и вече говори глупави неща. Въпреки че прекара с нас сравнително малко време, тя знае какво изпитваме един към друг.

— Елизабет. – Джеси сяда напред. Погледът му е суров, а зъбите му са стиснати. – Ти знаеш много добре – изрича със спокоен глас, но долавям раздразнението и едва ли мога да го обвиня. Той е обиден, аз също.

Мама се муси, но татко се намесва, преди тя да може да отговори.

— Значи не сте знаели на сватбата?

— Не – отговарям бързо и хващам чашата с двете си ръце, за да попреча на рефлекса ми да ме издаде. Да, и двамата знаехме адски добре, въпреки че аз го отричах.

— Разбирам – въздъхва татко.

— Не мога да повярвам! – вайка се мама. – Бременна булка предполага само едно нещо.

— Тогава не казвай на никого! – сопвам се. Чувствам се ужасно ядосана от реакцията й. Не мога да я обвиня. Тя е достатъчно шокирана, въпреки че не знае цялата истина, но как може да повярва, че е възможно да бъда принудена да се омъжа само защото съм бременна? Това ме вбесява страшно, а не знам как се чувства Джеси. Показател може да е потрепващото му напрегнато тяло и когато хваща ръката ми и започва да върти халката ми, знам, че мама ще бъде прегазена.

Навежда се напред, а аз затварям очи.

— Елизабет, аз не съм някой осемнайсетгодишен хлапак, принуден да постъпи правилно, след като си е поиграл с някое момиче! – Не може да се каже, че се зъби на майка ми, но когато отварям очи, за да преценя точно колко е свиреп, веднага забелязвам, че се бори с изопнатата си устна. – Аз съм на трийсет и осем години. Ава е моя съпруга и няма да позволя да бъде ядосвана или тревожена, така че ти можеш да приемеш новината и да ни дадеш благословията си или да продължиш да се държиш по този начин, но тогава аз ще отведа моето момиче у дома. – Все още върти халката ми и въпреки че постави твърдо моята мелодраматична майка на мястото й, и то доста сурово, ми иде да го целуна. И да го зашлевя. Не иска да бъда ядосвана ли? Казано от него, това е адски смешно.

— Нека всички се успокоим малко, става ли? – казва татко, напълно спокойно и тихо. Винаги е бил добър дипломат. Той не само че избягва изблици на привързаност, но изобщо не е склонен към противоречия. Забелязвам, че хвърля предупредителен поглед на майка ми. Това е нещо рядко и той го използва към съпругата си само когато смята, че е крайно необходимо. Точно сега определено е необходимо, защото ако тя не бъде обуздана, Джеси ще я прегази напълно и няма да го направи нежно. Той се държа необичайно търпеливо досега, но пък и мама е доста търпелива към моя предизвикателен съпруг.

— Ава – усмихва се татко през масата към мен. Ръката му е върху ръката на съпругата му като изтънчен намек да млъкне, по дяволите. – Как се чувстваш?

— Добре – отговарям бързо и усещам как Джеси стиска ръката ми. Трябва да намеря заместител на „добре”. – Перфектно. Не мога да съм по-щастлива – отговарям и се усмихвам на татко.

— Ами тогава, те са женени, финансово стабилни – засмива се татко. Забавно е да каже, че Джеси е финансово стабилен. – И са зрели хора, Елизабет. Стегни се! Ти ще бъдеш бабче.

Чувствам се унизена. Човек може да си помисли, че сме двама тийнейджъри. Усмихвам се извинително на Джеси, който поклаща глава напълно раздразнен.

— Няма да съм бабче! – дави се мама. – Аз съм на четиридесет и седем години – набухва косата си. – Но може да съм нана – отбелязва замислено.

— Може да си каквото искаш, Елизабет. – Джеси вдига отново менюто, явно се опитва да не влошава повече положението. Виждам, че му се ще да мачка.

— А ти трябва да внимаваш с езика, Джеси Уорд! – Пресяга се през масата и перва върха на менюто му, но той не се извинява. – Чакайте! – изписква мама.

— Какво? – пита татко.

Очите на мама се стрелкат между мен и Джеси, напред-назад, отново и отново и накрая се спират на Джеси, който е вдигнал вежди и чака тя да ни обясни за какво да чакаме.

— Ти каза бебета – множествено число. Ти каза „нашите бебета”.

— Близнаци. – Джеси се усмихва весело и цялото раздразнение и признаците на прегазване изчезват за част от секундата. Потрива леко корема ми. – Две бебета. Две внучета.

— А, проклет да съм! – смее се татко. – Ето това е нещо много специално. Честито! – Гърдите му се издуват леко от гордост и това ме кара да се усмихна топло.

— Близнаци ли? – включва се мама. – Ава, скъпа! Ще бъдеш изтощена. Какво…

— Не, няма! – Джеси я отрязва напълно, преди да успее да зарови по-дълбоко. – Тя има мен. Край.

Мама сяда назад бдително, а аз се разтопявам на място. Да, имам него.

— Ти имаш и нас, скъпа – казва мама тихо. – Толкова съжалявам. Просто беше голям шок. – Навежда се напред и протяга ръка. Взимам я. – Винаги ще имаш нас.

Усмихвам се, но осъзнавам, че всъщност няма да ги имам. Те живеят на километри от Лондон, а след като семейството на Джеси е извън картинката, няма да мога да се обаждам на баби и дядовци да отскочат и да ме облекчат за един час. Няма да мога

да наминавам да видя мама на чаша чай, за да си побъбрим и тя да види внуците си. Усещам ръката на Джеси да се стяга около моята и да ме извлича от моите неочаквани и нежелани мисли. Поглеждам го, а той се взира право в очите ми.

— Ти имаш мен – потвърждава, сякаш е прочел мислите ми. Вероятно е.

Кимвам и се опитвам да се убедя, че той е всичко, от което се нуждая, но при положение че ще имам две бебета, за които да се грижа, а Джеси по цял ден ще бъде в имението, изглежда, че ще бъда доста самотна. Ще трябва да забравя игрите за възрастни и, честно казано, явно ще ми бъде трудно да отида някъде и ще завися изцяло от помощта на приятелите.

— Решихте ли?

Поглеждам нагоре и виждам сервитьорка, въоръжена с тефтер и химикалка, готова да приеме поръчката ни. Усмихва се широко и се усмихва много сърдечно на Джеси.

— За мен пържола, моля! – казвам. Ръката ми се пъхва върху коляното му инстинктивно и отбелязва началото на моята собствена прегазваща сесия. Сервитьорката не прави опит да запише нещо и не пита как искам пържолата. Просто се носи със звезди и мечти в погледа, а алчните й очи пробягват по тялото на моя бог. – Аз ще взема пържола – повтарям, този път без „моля”. – Средно опечена.

— Моля? – Тя откъсва поглед от Джеси, който крие самодоволната си усмивка, докато се преструва, че чете менюто.

— Пържола. Средно препечена. Искате ли да ви го напиша? – питам сковано. Чувам, че Джеси се хили.

— О, разбира се. – Сервитьорката започва да пише. – А за вас? – пита и поглежда към родителите ми.

— За мен миди – казва татко.

— Плато морски дарове – изпява мама. – И още една чаша вино – вдига чашата си.

Сервитьорката записва всичко, после се обръща отново към Джеси. И отново се усмихва.

— А за вас, сър?

— Какво ще ми препоръчате? – Изхвърля я на няколко метра с усмивката си, запазена само за жени.

Извъртам очи, докато я гледам как дръпва опашката си и се черви обилно.

— Агнешкото е добро.

— За него същото като за мен! – Събирам менютата и ги бутвам към нея. Усмихвам се сладко. – Средно препечена.

— О? – Тя поглежда към Джеси за потвърждение.

— Щом съпругата ми казва така – накланя се към мен и прехвърля ръка през рамото ми, но задържа погледа си върху сервитьорката. – Правя, каквото тя иска, затова изглежда, че ще ям пържола.

Подсмихвам се, мама и татко се хилят, а сервитьорката пребледнява зад тефтера си. Почти със сигурност й се иска да има бог, който прави каквото му се каже. Каква шега! Тя се оттегля и пъхва тефтера и химикалката в предния джоб на престилката си.

— Невъзможен си – казвам тихо, докато родителите ми се усмихват и гледат топло през масата как Джеси се опитва да изяде врата ми. – И откога правиш каквото аз искам?

— Ава, това беше доста грубо – мама ми се кара. – Джеси може сам да избира храната си.

— Няма нищо, Елизабет. – Засмуква врата ми още малко. – Тя знае какво обичам.

— Ти обичаш да си невъзможен – казвам и потривам бузата си в наболата му брада.

— Обичам да гледам как мачкаш хората – прошепва в ухото ми. – Ще ми се да те наведа над масата и да те чукам много здраво.

Не ахвам, нито се присвивам на глупавите думи, изречени без никакво безпокойство, че имаме компания. Те определено бяха само за моите уши. Обръщам се към него и притискам уста към ухото му.

— Спри да казваш думата „чукам”, освен ако няма да ме чукаш!

— Внимавай с езика!

— Няма!

Джеси се засмива и захапва врата ми.

— Дръзка си.

— Да вдигнем тост! – Веселият тон на татко ни изтръгва от интимния ни момент. – За близнаците!

— За близнаците! – припява мама и всички чукваме чаши в признание на факта, че ще стана много дебела.

Наслаждавам се на пържолата си, но не мога да не хвърлям пълни с копнеж погледи през масата към вкусния подбор на морска храна на мама и тате. След като Джеси плаща сметката, тръгваме бавно към къщата на родителите ми. Мама сочи забележителности на Джеси, докато вървим и бъбрим. Щом стигаме у дома, татко заема обичайното си място до прозореца, въоръжен с дистанционното, а мама слага чайника.

— Чай преди лягане? – пита.

Джеси поглежда към мен и вижда, че се прозявам.

— Не. Ще заведа Ава в леглото. – Идва при мен и поставя ръце на раменете ми, за да ме изведе от кухнята. Не възразявам. – Пожелай лека нощ на майка си!