Затварям очи, за да се успокоя.

— Защо ми причиняваш това? – питам.

— Те трябва да знаят. – Хваща ръката ми и ме издърпва.

— Не, ти просто нямаш търпение да кажеш на моята четиридесет и седем годишна майка, че ще става баба.

— Не е вярно! – защитава се, но аз го познавам. Обожава да я дразни. Държи ръката ми, докато ме води по алеята към къщата на родителите ми.

— Откъде знаеше къде да дойдеш? – Това едва сега ми хрумва. Никога не е идвал тук. Или е?

— Обадих се и попитах за адреса, а вярвам, че това е колата на баща ти – посочва мерцедеса на татко. – Прав ли съм?

— Да – мърморя. Родителите ми очевидно ни очакват.

Докато приближаваме входната врата, Джеси вдига ръката ми, целува я нежно и ми намига. Усмихвам се на вбесяващия мошеник. И тогава той щраква чифт белезници около китките ни.

— Какво правиш? – дръпвам, но е късно. Добре е закопчал белезниците. – Джеси!

Входната врата се отваря и мама застава там. Изглежда прекрасно в чифт три

четвърти дънки и лек кремав пуловер.

— Моето момиче е у дома!

— Здрасти, мамо! – чурулика Джеси, вдига закопчаните ни ръце и махва ухилен. Знаех, че ще го направи, и въпреки че горката ми майка се олюлява от шок, не мога да не се усмихвам. Той е в игриво настроение и това ми харесва.

Мама е разтревожена и бързо оглежда зад нас, после сграбчва Джеси и го завлича в коридора.

— Свали тези белезници от дъщеря ми, напаст такава!

Джеси се смее и ги сваля веднага, което бързо връща доброто настроение на Елизабет.

— Доволна ли си? – пита.

— Да. – Тя тупва рамото му, после идва и ме стиска до гърдите си. – Толкова се радвам да те видя, скъпа. Приготвила съм ви стаята за гости.

— Ще оставаме ли? – питам, приела прегръдката й.

— Излитаме на сутринта – съобщава Джеси. – Реших да дойдем, преди майка ти да започне да мисли, че те държа далеч от нея.

Мама ме пуска и поема Джеси в обятията си.

— Благодаря ти, че я доведе – казва и го стиска много здраво.

Усмихвам се, докато гледам как приема прегръдката й, като извърта очи над рамото й към мен. Той не прави това заради себе си. Знам, че би предпочел да бъда до него всеки ден от седмицата, но наистина се опитва и аз го обичам още повече за това.

— Възползвай се максимално, защото я отвличам на сутринта!

— Да, да, знам. – Мама го пуска. – Джоузеф! Те са тук! Ще направя чай.

Следваме я до кухнята. Зяпам наоколо и попивам съвършената чистота и подреденост на дома на родителите ми. Не съм израснала тук, но мама се е постарала много, за да направи копие на дома от детството ми, дори накара да съборят една стена, за да съедини кухнята с трапезарията и да се получи огромна семейна стая.

Татко седи на кухненската маса и чете вестник.

— Здрасти, тате! – Навеждам се през рамото му и го целувам по бузата. Той се напряга при тази публична проява на привързаност.

— Ава, как си? – Затваря вестника и протяга ръка на Джеси, който се е настанил удобно на стола до него. – Тя държи ли те на палци?

— Разбира се! – Джеси ми хвърля поглед, а аз се мръщя.

След като посещавам тоалетната, се настанявам на масата при татко и Джеси и гледам тихо как бъбрят свободно, докато мама прави чай и се включва в разговора от време на време. Чудесен знак. Ако някой ми беше казал, че това е възможно, когато за първи път се запознах с моя господар на секс имението, щях да му се изсмея в лицето. Никога нямаше дори да го сънувам. Толкова съм щастлива.

— Мислех, че може да отидем до вятърната мелница за вечеря – казва мама и поставя чая на масата. – Ще се разходим до там. Ще бъде прекрасна вечер.

Татко изсумтява в знак на съгласие. Несъмнено чака с нетърпение да обърне няколко бири.

— Това звучи като план – съгласява се.

— Идеално. – Джеси поставя ръка на коляното ми и стиска.

Да, идеално.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Първо дамите! – Джеси задържа вратата отворена и двете с мама се промушваме. – Джоузеф.

— Благодаря, Джеси! – Татко тръгва напред и ни повежда към една маса до камината, която е осветена от редица свещи вместо обичайните дънери и пламъци, които пукат през зимните месеци.

— Питиета? – пита Джеси. Дръпва един стол за мен, но скоро ме спира да положа задника си, когато забелязва, че е от твърдо дърво и няма никакви възглавници. Оставя ме да стоя и бързо го разменя за близкия стол с висок гръб и подлакътници, тапициран в кралско зелено кадифе.

— Аз ще пия чаша бяло вино – казва мама и кацва деликатно на стола си и сваля очилата, за да прочете менюто.

— Халба „Карлсберг” за мен, моля! – казва татко.

— А за моето красиво момиче? – пита Джеси и ме бутва да седна на мекия стол.

— Вода, моля! – давам поръчката си, без да се замисля, а главата на мама подскача от менюто.

— Не искаш ли вино? – Гледа ме с учудване, докато гледа през очилата си към мен.

Размърдвам се на стола и усещам как Джеси се мотае зад мен, докато ме намества по-близо до масата.

— Не, трябва да ставаме рано утре – обяснявам небрежно и взимам менюто. Много рязко ми е напомнено защо сме тук. Наистина не чакам с нетърпение това.

— О! – Все още изглежда изненадана, но не задълбава в темата, вместо това посочва специалитетите в менюто.

Усещам дъха на Джеси в ухото ми. Разбира се, потрепвам. Все още не съм се успокоила от авантюрата ни в астън мартина.

— Обичам те. – Той целува бузата ми и аз вдигам ръка, за да докосна брадясалата му буза.

— Знам.

Оставя ни на масата, за да поръча питиетата, и гледам как мама чете всичко в менюто на татко, а после рецитира специалитетите на деня от различните дъски, закачени около нея.

— Чували ли сте Дан? – питам.

— Да, той се обади по-рано, скъпа – казва ми мама. – Каза, че сте се видели за обяд вчера. Колко хубаво! Казах му, че ще дойдете, преди да заминете на почивка, но той не знаеше. Изненадана съм, че Джеси не се е сетил да му каже.

Аз не съм изненадана, но мама изглежда блажено в неведение за враждебността между брат ми и съпруга ми.

— Стана в последната минута. – Поклащам глава. – Джеси вероятно е забравил – казвам го с чувство на вина. Изобщо не ми хрумна да кажа на Дан, че няма да съм в Лондон известно време.

Спасена съм от по-нататъшно разпитване, когато на масата е поставена табла. Всеки взима питието си, а родителите ми въздъхват благодарно. Поглеждам към моята изпълнена с бистра течност чаша с толкова ентусиазъм, колкото чувствам, а после към чашата с вино на мама и въздишам.

— Какво ще поръчате? – пита мама. – Мисля да си взема плато с морски дарове. Навеждам се към Джеси и чета неговото меню, и спускам ръката си върху коляното му. Той я вдига и разсеяно я целува, без да сваля очи от менюто.

— Какво да бъде, бебче?

— Не съм сигурна.

— Аз искам миди в чесън – заявява татко и посочва дъската, на която са изобразени подбрани ястия от морски дарове. – Адски вкусни – млясва с устни и отпива от халбата си.

Разкъсана съм. Морската храна е задължителна, особено толкова близо до морето, но какво да поръчам? Плато морски дарове, пълно с различни видове миди, раци и кралски скариди или миди, потопени в чесново масло с топъл, прясно опечен хляб. Стомахът ми изръмжава, напомняйки ми да побързам да го напълня.

— Не мога да реша.

— Кажи ми какво мислиш и ще ти помогна! – Поглежда към мен и чака да го осветля относно колебанието си.

— Миди или плато морски дарове – размишлявам.

Очите му проблясват.

— Нито едно от двете! – изтърсва и привлича вниманието на родителите ми, които застиват с вдигнати към устните им питиета.

— Защо? – възпротивявам се и се обръщам намръщена към него, но бързо осъзнавам точно защо. Чел е нещо в онази скапана книга. – О, стига, Джеси!

Той поклаща глава.

— Няма начин, жено. Никакъв шанс. Има някакъв живак, който може да увреди нервната система на едно неродено бебе. Дори не се опитвай да ми противоречиш за това!

— Ще ми позволиш ли изобщо да ям нещо? – Челото ми е напълно смръщено. Обичам морска храна.

— Да. Пиле, пържола. И двете са с високо съдържание на протеин, което е добре за нашите бебета.

Изпъшквам в знак на разочарование и грабвам свирепо водата си. Ще подлудея.

Докато бебетата се появят, вече ще бъда на прозак*.

Толкова съм заета да се цупя наум, че ми отнема няколко мига, за да отбележа зашеметените лица на родителите ми от другата страна на масата.

[* Прозак – търговско наименование на флуоксетин хидрохлорид – лекарствен продукт, използван като антидепресант. – Б.пр.]

„О, мамка му!”

— Направи го със стил, Ава! – прошепва Джеси и оставя менюто на масата. Поглеждам го невярващо. Аз ли?

— Бременна ли си? – изтърсва мама. Очевидно информацията е регистрирана.

— Ава? – обръща се към мен татко, но аз оставам загледана в Джеси, който чете менюто, което току-що е оставил.

Поемам дълбоко въздух и захапвам дулото. Вече не мога да избягам, не че съм допускала, че Джеси ще ме остави да напусна Нюкий, без да им кажа.

— Изненада – прошепвам като кекав кръшкач.

— Но вие сте женени от пет минути! – ахва мама. – Пет минути!

Гледам как татко поставя успокоително ръка върху нейната, но това няма да я спре. Усещам как се задава проповед, а в този случай усещам също да се задава и прегазване в стила на Джеси. Не мога да си представя, че той ще приеме критичната реч на майка ми добре. Но тя е права. Ние сме женени едва от няколко седмици. Не точно от пет минути, но почти. Не смея да й кажа в коя седмица съм. Тя достатъчно бързо ще съпостави календарите и ще изчисли колко скоро, след като съм срещнала този мъж, той ми е надул корема. Беше достатъчно трудно да приеме факта, че съм се запознала с него и сме се оженили толкова бързо, въпреки че Джеси ги прегази съвсем нежно и получи одобрението на баща ми.