— Здравей, Ава – веселият тон на Кейси бързо връща усмивката на намръщеното ми лице.

— Госпожо Уорд! – излайва Джеси насред разговора си с Джон, докато минаваме покрай бюрото на портиера.

Пренебрегвам го.

— Добро утро, Кейси. Как си?

— Много добре, благодаря. Прекрасен ден! – Той кима с глава към входа и аз виждам как слънцето грее. – Приятен ден, Ава!

— Благодаря – казвам сънливо, докато излизам в тежкия въздух, но веднага забелязвам, че сватбеният ми подарък чудодейно се е върнал в Луссо, но белият „Рейндж Роувър” е напълно забравен, когато виждам един „Астън Мартин”.

— Да, благодаря, голямо момче! – Джеси затваря и се отправя към странната кола, като натоварва куфара в нея.

— Какво е това? – питам, сочейки DBS-а.

Той затваря багажника и стисва брадясалата си челюст замислено.

— Мисля, че може би е кола.

— Сарказмът не ти отива, Боже. Имам предвид откъде се появи?

— Дойде от гаража, за да замести моята. – Той подхваща лакътя ми и ме насочва да вляза.

— Все още ли не са намерили твоята?

— Не – отговаря той бързо с очевидно нежелание да продължава по темата, но това не ме спира.

— Какво ще прави Стив? – питам. Той се отдръпва и внезапно спира насред крачка.

— Нищо – лъже ме и аз повдигам вежди подозрително, за да му покажа, че съм наясно. – Той проверява някои неща за мен – пъшка Джеси и се протяга, за да ме закопчае.

Отблъсквам ръцете му, когато прехвърля колана през стомаха ми.

— Би ли спрял? – Избутвам го и хлопвам вратата, като го оставям от другата страна на стъклото да ме гледа безмълвно. Вече ми се иска да ме заведе при мама. Не знам дали ще мога да издържа повече, а дори не съм се опитвала да се убеждавам, че той може да спре. Две бебета изглеждат като двойно глезене. Глезене от Джеси. И знам много добре какво търси Стив, а също така знам, че фактът, че Стив е незасегнат, е в резултат от това, че разследва случая с дрогирането ми, а сега и с катастрофата. Отпускам глава назад към облегалката и се извръщам, за да видя как Джеси се настанява на шофьорското място и как премества седалката назад, за да има място за дългите му крака.

— Защо не взехме моята кола? – питам, като кимвам към моята блестяща снежнобяла машина.

Той замръзва и поглежда към мен с ъгъла на очите си.

— Не може да караш много далеч.

Вътрешно ликувам.

— Не, но ти можеш! – Би трябвало да го атакувам с истерия и да го накарам да кара проклетия танк. Няма да се изненадам, ако се окаже, че нещото е бронирано.

— Да, бих могъл, но имам тази сега. – Той ме докосва леко и пали двигателя, като го форсира шумно с доволна усмивка. – Чуй това! – той въздиша, вкарва на скорост и потегля.

Завистливо се възхищавам на дълбокото ръмжене на DBS-а и докато отпускам главата си на облегалката, продължавам да се наслаждавам на невероятния профил на Джеси.

— Къде ме караш? – питам, докато вадя телефона от чантата си.

— Казах ти, при майка ти.

Извъртам очи драматично. Знам, че по-скоро сам би си отрязал главата, отколкото да види майка ми доброволно.

— Добре – въздишам и набирам Кейт.

— Дай ми телефона! – Ръката му се насочва към мен, а пръстите му сграбчват въздуха помежду ни. – Никакъв телефон.

— Трябва да се обадя на Кейт.

Той хваща телефона ми и го изключва.

— Обадих се на всички, които трябва да знаят, че заминаваме, включително и на Кейт. Успокой се, Ава!

Не се опитвам да променям нещо. Нямам желание.

* * *

— Ава, бебче, събуди се!

Отварям очи и се протягам, а ръцете ми опират в нещо. Объркана, поглеждам нагоре и виждам покрива на колата. Тогава обръщам глава настрани и се оказвам лице в лице с моя властен маниак. Той ми се усмихва широко.

— Къде сме? – потърквам очи.

— В Корнуол – отговаря бързо.

Все още спящият ми мозък регистрира потребността ми да пишкам.

— Спри – казвам. Прозвучава като хленчене. – Трябва да пишкам! – Извъртам се на седалката и хващам дръжката, за да сляза, като междувременно оглеждам околността. Позната ми е – ниска стена, която огражда неголям двор, малка барака, през която може да минеш по ветровития път надолу към плажа, и смесица от пясък и листа в канала. Това ми изглежда познато. Твърде познато.

Обръщам лице към него.

— Не си се шегувал – казвам недоумяващо и проверявам повторно, но видът на висящия неопрен* в градината оттатък пътя само потвърждава страховете ми. – Решил си да ме захвърлиш при мама? – звуча обидено. Обидена съм. Може би той не е успял да се справи с нелепата си свръхпредпазливост и е стигнал до заключението, че ако родителите ми се грижат за мен по време на бременността, няма да получи удар. Това може също така да спаси брака ни, защото мога да си представя предстоящите месеци на контрол от негова страна и съпротивата от моя – и това докато съм твърде дебела, за да си отмъщавам. Ще стана колкото кит. Огромна. Чудовищна. Дебела и бременна и абсолютно непривлекателна. Бих могла да ревна.

[* Водолазен костюм. – Б.пр.]

Усещам ръката му да се плъзга по врата ми и да извива лицето ми към неговото.

— Не ме заплашвай с Корнуол! – хили се той. И аз започвам да плача като глупава, препълнена с хормони бременна жена. През безсмислените си сълзи виждам как усмивката му изчезва и на нейно място идва тревожно изражение. – Скъпа, шегувам се. Трябва да ме посекат на части, за да те вземат от мен. Знаеш това. – Той ме притегля в скута си и аз заравям глава във врата му, като хлипам глупаво. Постъпвам напълно неразумно, знам го. Той никога не би ме изоставил. Какво ми става? – Ава, погледни ме!

Сумтя в него и колебливо повдигам глава, така че да види белязаното ми от сълзи лице.

— Ще стана дебела. Огромна! Близнаци, Джеси! – Доволството, което изпитвах в болницата, е изчезнало отдавна. Всяка мисъл за това как го тормозя с пищящи бебета и промяна на настроението се е изличила от ума ми. Ще се подуя като балон. Аз съм на двайсет и шест. Не искам отпусната кожа и стрии. Никога повече няма да мога да облека дантела. – Ти няма да… – дори не мога да мисля за това, камо ли да го кажа.

— Да те желая – довършва Джеси вместо мен. Той знае.

Леко поклащам глава, чувствам се виновна, че съм такъв егоист, но онзи поглед, който виждам, когато съм в ръцете му или когато ме погледне… всъщност не знам какво бих правила, ако никога повече не го видя. Имам нужда от него. Той е важна част от нашата връзка.

— Да… – Трябва да бъда честна. Това е страх наред с всички други, които придружават тази бременност.

Джеси се усмихва леко и поставя ръка на бузата ми, а палецът му започва нежно да чертае кръгове.

— Скъпа, това няма да стане никога.

— Няма как да знаеш. Не може да знаеш как ще се чувстваш, когато глезените ми се подуят и започна да ходя все едно имам пъпеш между бедрата си.

Той започва да се смее силно.

— Така ли ще бъде?

— Вероятно.

— Нека ти кажа, жено! Желая те все повече и повече с всеки изминал ден, а вярвам, че вече носиш бебетата ми няколко седмици – разтрива леко корема ми със свободната си ръка.

— Още не съм дебела – мърморя.

— Няма да бъдеш дебела, Ава. Ти си бременна и нека ти кажа – мисълта, че носиш частица от мен и теб на топло и сигурно място, ме прави извънредно щастлив и… – бавно повдига хълбоците си. Твърд е – това ме кара да те желая дори още повече. Сега млъкни и ме целуни, съпруго!

Хвърлям му циничен поглед, а той ме поглежда очакващо, като отново повдига хълбоци нагоре. Това ме завладява напълно и аз направо се отпускам върху него. Точно в този момент решавам, че няма да позволя да надебелея. Ще правя упражнения за тазовото дъно, докато посинея. Ще тичам също така и ще нося

дантела, когато раждам.

— Ммм, това е моето момиче – прошепва, когато го оставям, за да си поема дъх. – Мамка му, Ава, много бих искал да разкъсам тези дантелени бикини и да те чукам до оглупяване на мига, но не искам публика.

— Не ми пука – отново се хвърлям върху него. Нападам устата му с език и дърпам косата му свирепо. Той току-що каза, че иска да ме чука. Не ми пука къде сме.

— Ава – бори се с мен със смях. – Престани или няма да отговарям за действията си.

— Няма да те държа отговорен – не се предавам. Дърпам тениската му и се притискам към ерекцията му.

— По дяволите, жено! – пъшка той.

Почти съм го пипнала, но тогава чувам рязко почукване по прозореца до главата ми. Дръпвам се с ахване и бързо скривам почти неутолимата си похот. Гледаме се няколко секунди. И двамата дишаме тежко. После едновременно извъртаме глави към прозореца.

Там стои полицай. И не изглежда много щастлив. Бързо съм вдигната от скута на Джеси и поставена на седалката си, където приглаждам косата си и се изчервявам в милион оттенъка на червеното. Джеси се ухилва с дяволитата си усмивка и ме гледа, докато се оправям.

— Това ще ти е за урок – спуска стъклото и се обръща към ченгето. – Съжалявам. Бременна е. Хормони. Не може да си държи ръцете далеч от мен – едва удържа смеха си, а аз ахвам и удрям бедрото му. Той се засмива, хваща ръката ми и стиска. – Виждате ли?

Полицаят започва да кашля и самият той се изчервява.

— Да… ами… обществено място – размахва ръка наоколо. – Продължавайте, моля!

— На гости сме. – Джеси вдига прозореца и блокира всякакво следващо запъване и заекване от изчервения полицай, после обръща палавото си лице към мен. Това е сговорчивият Джеси. Не безсрамен като всеки друг път, но очарователен и симпатичен, и дяволит. – Готова ли си?

— Мислех, че ще ме качваш на самолет? – Обичам Нюкий и нямам търпение да се видя с мама и татко, но точно в момента искам Джеси само за себе си.

— Да, но едва след като кажем на моята възхитителна тъща, че ще става баба. – Изскача от колата и ме оставя ужасена и внезапно вече не толкова нетърпелива да видя мама. Тя ще припадне. Вратата до мен се отваря. – Излизай!