— Ще говоря с Патрик.

— Деликатно.

Той се усмихва.

— Нещо такова.

— Не, Уорд. Не нещо такова. Деликатно. Точка!

— Това да ли е? – пита той с надежда. Иде ми да прегърна очарователния трън в задника.

— Да – съгласявам се. Той има нужда от почивка точно толкова, колкото и аз, а може би повече. Вчерашните събития няма да успокоят тревогите му. – Къде ще отидем?

Той се раздвижва и скача от леглото като въодушевено дете в сутринта на Коледа.

— Където и да е. Не ми пука.

— На мен ми пука. Не карам ски. – Сядам рязко в леглото при мисълта да бъда издокарана в ски екип с гигантски парчета дърво, прикрепени на краката ми.

— Не бъди глупава, жено! – Той ме стрелка с очи, изчезва в гардеробното и се появява малко по-късно с куфар. – Ти носиш бебетата ми – сочи корема ми. – Имаш късмет, че не съм те вързал за леглото за остатъка от бременността ти.

— Би могъл, ако искаш. – Притискам ръце към таблата на леглото. – Няма да възразя.

— Ти си изкусителка, госпожо Уорд. Ела да събираме багажа! – Той се връща в гардеробното и ме оставя да седя на леглото. Мърморя достатъчно високо, за да ме чуе, ставам и отивам след него в помещението, което служи за гардероб. Той сваля безразборно дрехи и ги трупа на куп до куфара.

— Къде отиваме?

— Не знам. Ще звънна на няколко места. – Той щастливо събира багажа си, но тогава вдига поглед и вижда, че стоя подпряна на вратата. – Ти няма ли да събираш багаж?

— Аз не знам къде отиваме. На топло, на студено? С кола, със самолет?

— С кола – заявява твърдо и се извръща да свали още тениски. – Не може да летиш.

— Какво имаш предвид с това, че не мога да летя? – пелтеча зад гърба му.

— Не знам. Налягането – той повдига голите си рамене – може да смачка бебетата.

Смея се, защото иначе мога да го фрасна по главата.

— Кажи ми, че се шегуваш!

Той бавно се обръща с лице към мен. Не е впечатлен от чувството ми за хумор. Личи по цялото му красиво лице.

— Не се шегувам, когато става дума за теб, Ава. Би трябвало да знаеш това.

Това е нелепо.

— Налягането в самолета няма да смачка бебетата, Джеси. Ако ще ме водиш някъде, нека да е със самолет. – Едва се сдържам да не тропна с крак в подкрепа на заявлението си.

Той изглежда малко изненадан от моята заповед и се замисля, като дъвче устни. Бавно обмисля казаното.

— Не е безопасно за бременните да летят – казва той тихо. – Четох за това.

— Къде го чете? – питам през смях, ужасена от мисълта, че е възможно Джеси да изрови някакъв наръчник за бременност. Спирам да се смея в мига, в който той вади наръчник за бременност.

— Тук. – Той ми го подава смутено. – Също така трябва да взимаш фолиева киселина.

Зяпам в книгата пред мен с нещо средно между удивление и забавление, докато той започва да прелиства страниците. Някои са подгънати в ъглите и забелязвам, че някои параграфи са подчертани с неонов фулмастер. Той знае какво търси и аз не мога да направя нищо повече от това да се взирам в моя красив невротичен властен маниак.

— Ето, виж! – Той пъха книгата под носа ми и сочи в средата на страницата, където има подчертано в розово. – „Министерството на здравеопазването препоръчва на бременните да приемат дневна доза от четиристотин микрограма фолиева киселина, докато се опитват да забременеят и да продължат да я пият през първите дванайсет седмици на бременността, когато се оформя гръбначният стълб на бебето – той се мръщи. – Ние имаме две бебета, значи може би трябва да взимаш осемстотин микрограма.

Сърцето ми е готово да се пръсне.

— Обичам те – казвам с усмивка.

— Знам. – Той прелиства още няколко страници. – Летенето е малко по-нататък. Само…

Удрям книгата и двамата гледаме как тя лети и се удря в пода. Той ме поглежда с присвити очи, а устните му се опъват в права линия. Това ме кара да се ухиля, на което той се мръщи още повече. Ритвам книгата. Той въздиша.

— Вдигни я! – изръмжава.

— Глупава книга – ритам я отново. Все още се хиля.

— Вдигни книгата, Ава!

— Не – отсичам кисело. Знам точно какво правя. Очите ми се изпълват със задоволство при яростта, която се понася от неговата красива физика.

Той повдига вежди и бръчката му вече е в режим на готовност. Личи, че мисли усърдно по въпроса. Знае какво правя. И тогава изправя три пръста пред лицето ми.

— Три – прошепва.

Усмивката ми се разширява и аз первам ръката му настрани.

— Две – противопоставям се.

Той полага всички усилия да сдържи собствената си усмивка.

— Едно.

— Нула, бебче – приключвам вместо него и се сгърчвам от удоволствие, когато ме мята през рамо със засилка, но все пак внимателно, и ме понася към спалнята. Смея се силно, когато ме полага на леглото с прекалено много внимание, след това ме ляга върху мен и отмества косата от лицето ми.

— Кога ще се научиш? – пита той, подхваща тила ми и надига главата ми, така че носът ми опира в неговия.

— Никога – признавам.

Той се усмихва с тази усмивка, която е предназначена само за мен.

— Надявам се. Целуни ме!

— Ами ако не го направя? – питам. Но ще го направя. И той го знае.

Пресяга се надолу и отпуска върха на пръста си в сгъвката над хълбока ми. Задържам дъха си.

— И двамата знаем, че ще ме целунеш, Ава. – Устните му гъделичкат моите. – Да не губим ценно време, през което бих могъл да се загубя в теб! Целуни ме сега!

Езикът ми се плъзга по долната му устна и сега аз започвам да го дразня, като го докосвам едва-едва, но после той ме атакува с езика си, като прави нежни кръгове около моя. Накрая Джеси изстенва и напада устата ми с груба сила. Мислено си отбелязвам точка. За него е невъзможно да ми устои.

— Мммм – въздишам и отвръщам на решителните набези на езика му. Имаме нужда от това. Имаме нужда от няколко дни, в които да бъдем само двамата, да се обичаме и да се подготвяме за бъдещето, в което ще живеем заедно. Бъдеще, в което ще има и две бебета. Имам нужда Джеси да бъде само мой за известно време. Не искам да се разсейвам с нищо освен с него, нито пък да решавам някакви проблеми. Искам да бъдем само двамата.

— Не пише, че не мога да летя, нали? – питам, глупаво или не. Знам, че е невъзможно, защото съм виждала бременни жени по самолетите. Това е просто още едно от неразумните правила на Джеси.

Той напада устните ми и ги засмуква.

— Логично е – казва.

— Не, невротично е – споря. – Бременни жени летят непрестанно, така че ще ме качиш на самолет и ще ме заведеш на някое топло място, и ще ми позволиш да пирувам с теб през цялото време. Постоянен контакт. Искам постоянен контакт. – Знам, че това ще го зарадва, и когато той повдига глава, без да спира да смуче устната ми, усмивката му го потвърждава.

— Нямам търпение. – Той целува носа ми и става. – Хайде тогава! Губим ценно време за пир. – Намига ми, обръща се и ме оставя да се търкалям в белите чаршафи. Аз наистина съм на Седмото небе на Джеси.

* * *

Дърпам куфара си надолу по стълбите и той се тътри звучно.

— Хей! – викът ме кара да подскоча насред път и аз стисвам парапета, за да се успокоя. Крясъкът е последван от оглушителни стъпки нагоре по стълбите. Аз съм сграбчена и задържана неподвижно. – Какво правиш, по дяволите, жено?

Страхът ми се превръща в гняв.

— По дяволите, Джеси, ти си виновен, мамка му! – Веднага осъзнавам грешката си, ръмженето, което идва от Джеси, потвърждава, че току-що съм говорила като пиян моряк. Два пъти в едно изречение. Упреквам се наум и треперейки, притварям очи.

— Ще внимаваш ли с шибания ЕЗИК! – Той взима куфара. – Чакай тук! – излайва и аз заставам неподвижно, преди всичко защото съм като закована на едно място, онемяла от вика му. Той буквално захвърля куфара ми, когато достига до основата на стълбището, като мърмори и сипе ругатни под нос, а след това се връща при мен и ме взима на ръце. – Ще си счупиш шибания врат, глупава жено.

— Носех куфар. Ти ме накара да подскоча! – Не се съпротивлявам и не се опитвам да се освободя.

— Не трябва да носиш нищо друго освен моите бебета.

— Нашите бебета.

— Точно това казах. – Той ме оставя да стъпя. – Не прави глупости, жено!

Приглаждам блузата си, като пуфтя, докато го правя.

— Защо носенето на куфар да е глупост?

— Защото си бременна.

Не мога да понеса това.

— По-добре се обуздай, Уорд – заплашвам го и насочвам пръст към лицето му. – Корнуол.

Той започва да се смее, което само засилва раздразнението ми с няколко нива. Би трябвало да се тревожи, не да се смее.

— Колко пъти ще ме заплашваш с шибания Корнуол? – пита той наперено, все едно знае, че никога няма да изпълня заканата си. Може и да го направя. Не съм във възторг от идеята да прекарам цялата си бременност с родителите ми, но всичко би било по-добре от това.

— Тръгвам сега – крещя в лицето му.

— Хайде тогава! Ще те заведа. – Той взима куфара ми и тръгва към вратата, като поглежда през рамо и вижда, че стоя на едно място. Какво иска да каже с това „ще те заведа”? – Идваш ли? – пита.

Успява да ме заблуди.

— Обади ли се на Патрик? – питам, докато вървя след него. Няма начин Джеси доброволно да ме отведе при майка ми.

— Да – отговаря той кратко и рязко. – Трябва да си на работа във вторник. – Затваря вратата след мен и вика асансьора.

— Не мога да повярвам, че използваш обратното броене като код – мърморя, но той не ми обръща внимание.

Слизаме в мълчание – аз наблюдавам отражението му в огледалните врати, докато той звъни на Джон. Все още не ми обръща внимание.

Вратите се отварят и той кимва към тях, докато продължава да обяснява на Джон, че трябва да се свърже със Стив и че ще ме заведе при родителите ми. Не ми се вярва. И да се свърже със Стив за какво?