— Не може да те обвиняват за това. – Усещам как побеснявам.

Той се усмихва и маха косата от лицето ми.

— Обвиняват ме, защото съм виновен. Не трябваше да отклонявам Джейк от неговия перфектен път. Глупавият идиот не трябваше да ме слуша.

— Не изглежда като да си го отклонил – противопоставям се.

— Той нямаше да е мъртъв, Ава. Ами ако…

— Не, Джеси! Не мисли така! Животът е пълен с условности. Ами ако родителите ти не бяха ви задушавали? Ами ако се бяхте опълчили по-рано и бяхте казали „стига толкова”?

— Ами ако аз бях играл футбол? – Лицето му е изопнато. Това е въпрос, който си е задавал многократно и на който не е намерил отговор.

Готова съм да му го дам.

— Никога нямаше да ме срещнеш – усещам как чувствата стягат гласните ми струни. – И аз никога нямаше да те срещна – шептя, а самата мисъл ме довършва. Сълзите започват да се стичат по лицето ми. Това е немислимо. Непоносимо. Всичко се случва с определена причина и ако Джейк все още беше жив, тогава животът на Джеси без съмнение щеше да е поел в друга посока и ние никога нямаше да се срещнем. Казах това, защото глупавата мисъл, заседнала в глупавата му глава, може да облекчи неговото мъчение.

Главата му се отпуска назад и той гледа към корема ми.

— Всичко, което се е случило в живота ми, ме е водило към теб, Ава. Отне ми цяла вечност, но най-накрая открих своето място.

Притискам ръката му към корема си.

— Което е до мен и до тези малки същества.

Очите му обхождат тялото ми и той хваща китката ми с другата си ръка, като ме придърпва надолу.

— До теб и до тези малки същества – потвърждава. – Нашите малки същества.

Реакцията на Джеси към новината е разбираема и колкото повече той говори за родителите си, толкова по-малко ги харесвам. Безсмислената потребност да поддържат положението си е разбила семейството им.

— Ами Амалия? – питам.

— Амалия ще се омъжи добре и ще бъде добра съпруга и майка и аз вярвам, че тя ще изпълни своето задължение. Пишеше доктор Дейвид, нали?

— Да.

— Ето, виждаш ли! – Тонът му е наситен с известна горчивина, каквато изпитвам и самата аз.

Не искам да виждам родителите му. В представите ми се появява картина на недоволен английски джентълмен с джобен часовник, с ловджийска пушка и с карирани панталони, напъхани във високи ботуши. Това е образът на бащата на Джеси. А каква ли е майка му? Вероятно дама, облечена в костюм от две части с наниз перли и с опъната горна устна, която сервира чай само в сервиз от китайски порцелан и само в подходящото време от деня. Обзалагам се, че чаят е „Ърл Грей”. Става ми смешно при мисълта за възмущението им от речника на Джеси.

И от имението. Той наистина им се е противопоставил след смъртта на Джейк. Все едно е искал да го направи в негова чест и по някакъв особен начин е отмъщавал за смъртта му. Той се е отдал на този бунт, за да се справи с липсата на Джейк и за да изпълни това, за което са се разбрали. Въпреки че се надявам, че мечтата на Джеси

не е била да стане хедонистичен* плейбой. Вече разбирам интереса му към моторите.

[* Хедонизъм – етическо учение, според което най-висшата цел на човешкия живот е удоволствието. – Б.пр.]

— Започнал си да прекарваш повече време с Кармайкъл след смъртта на Джейк, така ли?

— Да. Кармайкъл знаеше причините. Самият той беше преживял нещо подобно с дядо. – Плъзва ръце по гърба ми. – Удобно ли ти е?

— Да, добре съм – казвам с успокояващ глас и чакам да продължи.

— Това беше облекчение. Избягах от ежедневното напомняне, че Джейк вече не е до мен, и се разсейвах със задачите, които чичо ми ми даваше в имението. – Той се размърдва леко. – Сигурна ли си, че ти е удобно?

— Чувствам се напълно удобно. – Пощипвам зърното му и той се смее. Това е хубаво. Значи му е леко да споделя с мен.

— Удобно й е – цупи се.

— Удобно й е. И какви задачи вършеше?

— Всякакви. Събирах чашите на бара, косях ливадата. Баща ми подскочи до небето, но аз не му позволих да ме спре. И тогава те обявиха, че ще се местим в Испания.

— А ти отказа да тръгнеш.

— Да. Все още не ме допускаха до стаите в имението по онова време. Все още бях девствен – той се подсмихва, знам, че го прави, – но на осемнайсетия ми рожден ден Кармайкъл ме остави да разпускам в бара. Това беше най-лошото, което можеше да направи. И аз просто се плъзнах по плоскостта. Стана естествено. Прекалено естествено. – Поглеждам към него. Усмивката му е изчезнала. – Пребиваването в имението ме разсейваше от грижите ми, а алкохолното опиянение и сексът ги помитаха напълно.

— Бягство от реалността – шептя. Той е избягал от вината, която родителите му са стоварили върху него, като е започнал да пие и да спи с прекалено много жени. – Какво мислеше Кармайкъл за всичко това?

Той се усмихва.

— Мислеше, че е фаза, която ще отмине. И точно тогава и умря.

— А родителите ти се опитаха да те накарат да продадеш имението. – Вече знам всичко това.

— Да, те веднага се прибраха от Испания при новината за смъртта на чичо ми. Намериха ме – по-младата версия на семейната черна овца, да се изживявам като господар и да преследвам жените. Наслаждавах се на свободата си и не им позволих да ме превърнат в подходящ син. Бях наперен и самоуверен, и изключително богат. – Стисва устни. Той е прекалено обиден. Това не може да се оправи. – Казах им къде да си заврат ултиматума. Имението беше животът на Кармайкъл, а вече беше и моят. Точка по въпроса.

Какво да кажа на това? Мислех, че всичко ми е ясно, но днешният разговор прави всички предишни смешно незначителни. Двама от най-важните хора в живота му са му били отнети преждевременно. И двамата при инциденти с кола. Тогава защо той кара толкова безотговорно? Не знам, но всичко това обяснява неговата прекалена покровителственост.

— Децата ни ще бъдат каквито искат да бъдат. – Хапя го по брадичката. – Стига да не искат да станат плейбои.

Той сграбчва задника ми и стиска силно.

— Сарказмът не ти отива, жено.

— Мисля, че ми отива – отговарям тихо.

— Права си. – Той ме придърпва нагоре и целува зърното ми. – Белегът ми избледнява.

— Поднови го тогава! – Притискам гърди към него като една малка изкусителка, каквато Джеси знае, че съм, и той поема с устни моето набъбнало зърно и смуче нежно. Стена дълго и ниско, дълбоко удовлетворена. Заравям нос в мокрите му кичури и вдишвам прекрасния му аромат.

— Хубаво ли е? – пита той и стисва зърното ми със зъби.

— Мммм… – Чувствам се спокойна.

Устните му обхождат избледняващия белег и той започва да смуче по-силно, така че да изтегли кръвта на повърхността.

— Ава, не знам как ще отстъпя гърдите ти на бебетата. – Той ме пуска и аз сядам върху нещо доста твърдо. Очите му се разширяват и той вдишва рязко. – О, не, не можем. – Той ме премества и сяда. – Няма да го направя, Ава. И да не си посмяла да се правиш на изкусителка.

Мръщя му се.

— Корнуол – заплашвам и Джеси изпада в ужас, но скоро след това също се мръщи, може би дори по-ужасно от мен.

— Няма да ходиш никъде! – продължава да ръмжи той и става, красивият му твърд член е на точното ниво. Сграбчвам го бързо, преди да успее да излезе от ваната, обвивам ръка около него и го придърпвам надолу. – Мамка му, решила си да ме измъчваш.

— Смяташ да избягаш от мен ли? – Прокарвам бавно ръка по цялата му дължина. Колко съм лоша?

Той поклаща глава.

— Ава, няма никакъв шанс да те обладая.

— Седни – кимам към ръба на ваната и плъзвам език по мократа глава на огромния му пенис.

Той съска и поглежда към тавана.

— Ава, ако ме зарежеш, за да отидеш да повръщаш, ще полудея. – Той се тласка нежно напред.

— Няма. – Не съм сигурна, но има и други начини да се справим. – Седни! – Бутам го към ръба на ваната и коленича между бедрата му, но той не ми оставя възможност да измислям нови варианти и сграбчва ръцете ми.

— Ако ще седя на тази страна, тогава ти ще седнеш на срещуположната. – Той ме зашеметява с жадна целувка и ме отблъсква, а очите му се изпълват с копнеж. Нетърпението кара корема ми да се свие. – С широко отворени крака.

Въздишам леко и на мига се проклинам за това. Той ме изкушава да направя нещо, което да може да контролира. Възбужда ме с тези изпълнени с обещания за удоволствия очи и ме предизвиква да откажа. Плъзга длани под ръцете ми, повдига ме да стъпя и нежно ме побутва назад. Аз се отпускам върху края на огромната вана. Усещам твърдия ръб под задника си, но въобще не ме е грижа. Не мога да се съсредоточа върху нищо друго освен върху мъжа, който седи срещу мен твърд и изпълнен с желание. И тогава той прокарва език по долната си устна, а аз се улавям как му отговарям със същото.

— Оближи си пръстите, Ава – заповядва. Това не е нежният подход, от който се страхувах. Джеси е в доминиращ режим. А аз съм на върха на удоволствието. Знам, че няма да има здраво чукане, но този поглед, тази осанка, този заповеден тон…

Поднасям пръсти към устата и ги плъзвам между устните си бавно и внимателно, без да откъсвам очи от неговите. Не бих могла, дори да искам. Обичайното пристрастяване е достатъчно силно, за да ме спре, а когато дългите му мигли се повдигат и пропускат жаждата, която очите му не могат да сдържат, е невъзможно.

— Плъзни ръка от шията си надолу! – казва той грубо. – Бавно!

Аз изпълнявам и мързеливо прокарвам ръка надолу по тялото си, като минавам през зърната и по стомаха.

— Достатъчно бавно ли е за теб?

— Разреших ли ти да говориш? – пита той, без да откъсва очи от моите.

Цупя се, но продължавам пътешествието си надолу и достигам до основата на бедрата си.

— Спри! – Той откъсва поглед от мен, а очите му се спускат бавно надолу и внимателно оглеждат своето притежание, преди да достигнат ръката ми. – Един пръст, бебче. Бавно плъзни един пръст вътре.