— Да, имам. Ще трябва да почакате.

— Сър, искам да ви задам няколко въпроса – полицаят вече не пита учтиво.

Джеси се обръща изцяло към него. В позата му ясно личи заплаха. Ще прегази ченгето.

— Жена ми и детето ми са в задната част на тази линейка и единственият начин да ме спрете да се погрижа за тях е, ако съм мъртъв. – Отстъпва назад и вдига ръце настрани. – Така че, застреляй ме, мамка му!

Полицаят ме поглежда и аз се усмихвам извинително. Последното, от което имам нужда, е да арестуват Джеси. Не знам дали е заради силните емоции, но ченгето кимва и прави жест на Джеси да дойде при мен. Заплашителното изражение на моя господар все още е на лицето му, щом се обръща към мен, но скоро изчезва. Главата му е на нивото на корема ми, но очите му са насочени към голите ми крака.

Протяга ръка и докосва с пръст вътрешната страна на прасеца ми.

— Бебче, порязана си.

Поглеждам надолу.

— Къде? – Не усещам нищо. Дръпвам роклята си нагоре, но не виждам никакъв признак за порязване. Дръпвам още нагоре, но няма порязано, само още кръв. Поглеждам към Джеси объркано, но той е замръзнал и гледа как търся източника на кръвта. Очите му се вдигат към моите. Широко отворени и неспокойни. Това не е добре. Започвам да клатя глава, докато той пристъпва напред и вдига роклята ми колкото може по-нагоре.

Няма порязано.

Кръвта идва от бикините ми.

— Не! – изкрещявам. Това, което осъзнавам, ме връхлита като торнадо.

— Господи! – Джеси дръпва ръба на роклята ми обратно, скача в линейката и ме обгръща с ръцете си. – Мамка му, не!

— Сър?

— В болницата! ВЕДНАГА!

Поставя ме на носилката и чувам затръшването на метална врата, което ме кара да подскоча. Обръщам се към гърдите му, стискам тениската му и крия лицето си от него.

— Съжалявам.

— Млъкни, Ава! – Хваща косата ми на тила и ме дръпва. Очите му са зелени облаци. – Моля те, просто млъкни! – Прокарва палец под окото ми и обърсва сълзите ми. – Обичам те.

Това е моето наказание. Това е наказанието ми за моите отровни мисли. Аз го заслужавам, но Джеси не. Той заслужава щастието, което знам, че това бебе щеше да му даде. То е продължение на мен, а аз знам, че той не може да ми се насити. Унищожих неговата мечта. Трябваше по-рано да се осъзная. Трябваше да сменя адреса си в болницата. Трябваше да оставя Джон да ме откара на работа. Не трябваше да ходя до офиса на Мат. Има толкова много неща, които е трябвало да направя или да не правя, които можеха да променят изхода на нещата.

Срамът ме разяжда и ще продължи да ме унищожава до края на живота ми. Не се случи така, както глупаво мислех в началото, но резултатът е същият. Аз убих бебето ни.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тишината, която ни обкръжава, е болезнена. През целия път в линейката хлипах, а Джеси постоянно ми казваше колко много ме обича. Не мога да не помисля, че просто не знае какво друго да каже. От тези три думи не идва нито утеха, нито уверение. Не е казал, че няма значение, защото знам, че има. Не е казал, че вината не е моя, защото знам, че е. Не е казал и че всичко ще бъде наред между нас и аз не знам дали ще бъде. Точно когато започвах да виждам светлина в края на несвършващия тунел от проблеми, се сблъскахме с най-лошото поражение – вреда, която не може да бъде поправена. Не мисля, че нещо ще поправи това. Нашата любов един към друг ще бъде подложена на изпитание до абсолютните си граници, но болката дълбоко в мен не ме изпълва с надежда. Не съм сигурна, че мога да преживея това. Джеси винаги ще се чувства обиден.

Изнася ме от линейката и отказва инвалидния стол, докаран от една сестра. Мълчаливо следва лекаря по препълнения коридор. През цялото време гледа право напред и отговаря на всеки, който му зададе въпрос. Не чувствам нищо освен препускащия пулс на Джеси под ръката ми, която е върху гърдите му. Всичките ми нервни окончания сякаш са мъртви. Не виждам нищо.

След цяла вечност от нежно подскачане нагоре-надолу в ръцете на Джеси съм положена на огромно болнично легло в частна стая. Джеси е внимателен и всички негови действия са нежни и любящи. Той гали косата ми, подпира главата ми и завива краката ми с тънкия чаршаф, който лежи в края на леглото. Но все още няма думи за утеха или успокоение.

Отвсякъде сме обградени от машини и медицинска техника. Една сестра остава в стаята, но мъжете от линейката напускат, след като набързо дават отчет какво се е случило и какви наблюдения са направили по път за болницата. Сестрата записва, пъха нещо в ухото ми и държи друго на гърдите ми. Задава ми въпроси и аз отговарям тихо, но през цялото време очите ми са върху Джеси, който седи в стол с лице в дланите си.

Сестрата откъсва погледа ми от скърбящия ми съпруг, като ми подава нощница. Усмихва се съчувствено. После напуска стаята. Аз просто държа нощницата, докато минава толкова време, че ми се струва, че вече е следващата седмица или дори следващата година. Искам да е следващата година. Дали до следващата година ще изчезнат парализиращата болка и вината?

Най-накрая се плъзгам до края на леглото с гръб към Джеси и се пресягам да разкопчея роклята. В тишината чувам как той става, сякаш движенията ми внезапно са го изтръгнали от кошмара му и си е спомнил за задълженията си.

Застава пред мен, но парещите ми очи остават приковани към пода.

— Дай на мен! – казва тихо и се заема със свалянето на роклята ми.

— Няма нищо. Мога да се справя – възразявам тихо. Не искам да прави нещо, което не желае.

— Вероятно можеш – дръпва роклята през главата ми, – но това е моя работа и аз искам да ти помагам.

Брадичката ми започва да трепери, докато се боря с упоритите сълзи. Не искам да разпаля някаква вина, която той може би чувства.

— Благодаря – прошепвам. Все още не го поглеждам с пълните си със сълзи очи.

Това е невъзможна задача, особено когато се навежда и притиска лице във врата

ми, принуждавайки ме да вдигна моето към него.

— Не ми благодари, че се грижа за теб, Ава! За това съм пратен на тази Земя. Това ме задържа тук. Никога не ми благодари за това!

— Аз провалих всичко. Изгубих мечтата ти.

Бутва ме на леглото и коленичи пред мен.

— Моята мечта си ти, Ава. Ден и нощ, само ти. – Зрението ми е замъглено и размазано, но ясно виждам сълзите, които се стичат от зелените му очи. – Мога да се справя без всичко, но не и без теб. Никога. Не гледай така, моля те! Не гледай така, сякаш мислиш, че това е краят! Това не е краят за нас. Нищо няма да ни раздели, Ава. Разбираш ли ме?

Кимвам през тихия си плач, неспособна да измисля или да изрека нещо.

Забърсва грубо бузи с опакото на ръката си.

— Оставяме тези хора да кажат, че ще се оправиш, и после си отиваме у дома, за да бъдем заедно.

Кимвам отново.

— Кажи ми, че ме обичаш!

Силно ридание се откъсва от устните ми. Прегръщам го през раменете и го придърпвам към себе си.

— Нуждая се от теб.

— И аз се нуждая от теб – прошепва той. Ръцете му се плъзгат по гърба ми и въпреки че са хладни и малко треперят, ми дават цялата утеха, от която се нуждая. Всичко ще бъде наред между нас. Сърцата ни ще бъдат разбити, но ще бъдем добре.

— Нека те облека в тази нощница!

Дръпва ме от леглото, но остава на колене и започва да отлепва окървавеното бельо от тялото ми. Не мога да гледам. Стискам очи и вместо това усещам как смъква бавно бикините по бедрата ми. Познатото усещане от пръста му, който потупва глезена ми, ме подсеща да вдигна крак, но през цялото време очите ми остават стиснати. Знам, че се е преместил за съвсем кратко, после чувам чешмата да тече и Джеси се връща при мен, за да постави мокра кърпа между бедрата ми. Сърцето ми се свива болезнено в гърдите и преглъщам сълзите начесто.

— Ръцете! – мекото указание на Джеси ме насърчава да отворя очи. Откривам, че държи нощницата пред мен. Ръцете ми се провират през отворите и Джеси ме обръща, за да я закопчае. – Ставай! – нарежда. Ставам, точно когато на вратата се чува почукване. Джеси отговаря.

Същата сестра се е върнала, но този път с нея има лекар в бяла престилка. Той затваря тихо вратата и кимва към Джеси, който внезапно е станал още по-разтревожен и знам защо.

Лекарят се занимава с машината отстрани на мен и после кацва на ръба на леглото.

— Как се чувстваш, Ава? – пита.

— Добре. – Думата, заради която Джеси заплаши да нашари задника ми. Той

въздъхва, но не казва нищо. – Добре съм, благодаря.

— Няма болки, порязвания или натъртвания?

— Не, нищо.

Лекарят се усмихва леко и разгъва чаршафа, който покрива корема ми.

— Да видим какво става! Искаш ли да дръпнеш нощницата, за да опипам корема ти?

Дори сега, когато сме в най-мрачното отчаяно място, усещам напрежението на Джеси от възможността друг мъж да сложи ръце върху мен. Поглеждам към него умолително, но той просто поклаща глава.

— Трябва да изляза – казва тихо и отстъпва към вратата.

— Да не си посмял! – извиквам. – Да не си посмял да ме оставиш! – Знам, че е мъчително за него, и знам, че идеята друг мъж да ме докосва е непоносима за него, въпреки че това е преувеличено и е част от неразумното му чувство за собственост, но той може да го преодолее сега. Той трябва да го преодолее сега.

Лекарят ни гледа малко озадачен и чака Джеси да поеме инициативата и да дойде при мен на леглото. Какво ще правя, ако излезе? Не мисля, че мога да го понеса, но той вдишва дълбоко и овладяно, сякаш събира сили, и идва да седне до мен. Хваща ръката ми и я обхваща със своите две, после ги вдига до гърдите си и отпуска глава върху тях. Не може да гледа.

Обградена съм от двете страни. Единият мъж избутва нощницата ми и опипва корема ми, а другият диша дълбоко и стиска ръката ми. Аз отпускам глава и се взирам в тавана. Иска ми се всичко да свърши, за да може Джеси да ме отведе у дома и да започнем болезнено да приемаме случилото се. Кой беше в DBS-а? Това хвърля изцяло нова светлина върху епизода със загубата ми на съзнание в бара. Със сигурност Микаел не е толкова отмъстителен, че да стигне дотам.