Опитва се да остане спокоен, но не успява да скрие тревогата си. Усеща се в дрезгавия му глас и това ме плаши.

— Ава, бебче, кажи ми, че разбираш!

— Разбирам – прошепвам и после чувам отчетливия рев на мотоциклет да гърми по линията. Един от моторите на Джеси. Връзката се разпада.

Сърцето ми подскача диво и се опитва да пробие гърдите ми. Ръката ми видимо трепери на волана, а очите ми се изцъклят от сълзите, причинени от паника. Когато телефонът ми започва да звъни, опипвам непохватно клавиатурата, докато успявам да отговоря.

— Джон?

— Хей, момиче! Ръцете ти свободни ли са?

— Не, чакай! – Бързо прехвърлям на говорител, после пускам телефона в скута си и хващам волана. Стискам го здраво в опит да спра треперенето. – Готово. Направих го.

— Всичко е наред, момиче. – Той е толкова спокоен. – Хвърли бърз поглед и ми кажи колко назад е колата на Джеси!

Правя каквото ми е казано.

— Само една кола зад мен.

Той тананика малко.

— Искам да караш възможно най-бавно, без да изглежда подозрително. Малко под ограничението, разбра ли?

Веднага отпускам педала на газта малко.

— Добре.

— Добро момиче. Сега ми кажи точно къде си!

Поглеждам наляво.

— Приближавам моста „Милениъм”.

— Това е добре – размишлява той. – Съсредоточи се върху пътя сега!

— Добре. Защо си толкова спокоен? – питам. Не се оплаквам, защото спокойствието му сякаш се влива и в мен, сякаш тече по линията и ме отпуска, което е откачено, като се има предвид източникът – гигантски, злобно изглеждащ черен мъж с големи слънчеви очила, който излъчва ужас.

— Едно откачено копеле е достатъчно, не мислиш ли?

Лека усмивка пробива растящия ми страх.

— Да – съгласявам се.

— Сега ми кажи как мина денят ти! – пита, сякаш водим напълно нормален разговор.

— Добре. Мина добре. – Разбира се, не съм искрена, но що за въпрос е това, когато ме преследва кола? Какво следва? Някой откачен с брадва? Боже, откакто срещнах този мъж, минах през истинска преса, но това вече навлиза в света на холивудските продукции. Кой ме следи, по дяволите?

— Той ще бъде изключителен баща, Ава.

Тихо изречените думи, които се процеждат през телефона и сякаш се задържат във въздуха около мен, веднага ме връщат в действителността.

— Знам, че ще бъде. – Не мога да видя Джон, но ако можех, знам, че щях да зърна златен зъб.

— Значи двамата ще престанете да се карате и ще оправите това? – Той звучи като баща и привързаността ми към едрия звяр расте.

— Да – съгласявам се. – Ох! – Внезапно съм тласната напред в седалката. Коланът зацепва и се впива право в ключицата ми, прогаряйки кожата под роклята ми.

— Ава? – Гласът на Джон е далечен и приглушен, а не мога да разбера защо. – Ава, момиче!

— Джон? – Опипвам скута си, но там няма нищо. – Джон!

Бам!

Отново съм запратена напред. Ръцете ми инстинктивно се сключват на волана. Болка се стрелва нагоре към раменете ми.

— Мамка му! – Поглеждам в огледалото и замръзвам, щом виждам, че DBS-ът вече е точно зад мен, но доста назад. – Джон? – крещя. – Джон, чуваш ли ме? – Очите ми се движат непрестанно от пътя пред мен към огледалото и с всеки поглед в огледалото колата на Джеси е все по-близо. Опитвам се да настъпя газта, но сякаш съм парализирана, освен очите ми, които сега гледат с ужас как астън мартинът ме приближава.

Бам!

— Не! – извиквам, докато въртя волана и се опитвам да възстановя управлението над моето „Мини”. Нямам никакъв шанс. Мозъкът ми е залят от милиони различни заповеди, но не мога да събера мислите си, за да реша кое е най-доброто решение. Изправям колата, но веднага отново съм ударена. Вече плача. Емоциите ме завладяват и ми казват, че трябва да плача, че трябва да съм уплашена. И съм. Ужасена съм.

Тряс!

Този път напълно губя управлението. Пищя, когато воланът започва да се върти по своя воля и внезапно започвам да пътувам странично по платното. Тогава отново съм ударена и колата се изправя. Боря се като обезумяла с волана, но той се движи неконтролируемо против волята ми и напълно паникьосана дръпвам ръчната спирачка. Не съм сигурна какво се случва след това, но съм отхвърлена напред и отново назад. Вие ми се свят. Замазани картини се вихрят около прозорците. Сгради, хора и коли се въртят около мен, докато накрая в ушите ми прозвучава силен трясък. Тялото ми подскача силно и очите ми се затварят. Не знам къде съм. Но съм неподвижна. Вече не мърдам.

Раздвижвам вратата си със стон и отварям очи, за да погледна през прозореца. Движението е спряло. Напълно. Хората излизат от колите си и тръгват към мен. Размърдвам крака и ръце и бързо забелязвам, че усещам всичко, после разкопчавам колана и излизам от колата. Хората вървят към мен, но аз тръгвам обратно – тръгвам към DBS-а, който стои на няколко метра и двигателят му още мърка. Би трябвало да тичам в обратната посока, но не го правя. Тичам към него. Отчаяното желание да разбера кой иска да ми причини това внезапно е смазало страха ми. Наркотик, заплахи, а сега това? На коя планета е този човек? Натрупването на злополуки ме зашеметява силно.

Вече съм едва на няколко метра, когато някой форсира двигателя и това е като някаква зловеща извратена заплаха. Но аз не спирам. Това, което ме спира, е звукът на мощна машина, който става все по-силен. Заставам като вкоренена на място, докато гледам как DBS-ът тръгва с пилене на гумите, а рейндж ровърът на Джон се впуска в преследване. Това не се случва с мен. Искам да се ощипя, да се зашлевя през лицето или поне да се събудя. Обръщам се бавно, щом чувам един от супермоторите на съпруга ми. Джеси набива спирачки, захвърля мотора и хуква към мен. Няма кожи, няма шлем, само избелели дънки и обикновена черна тениска предпазват тялото му – дрехите, които измъкна от гардероба, когато ме остави. Не мога да помръдна. Мога само да чакам неподвижно и той скоро идва при мен. Ръцете му започват да галят бързо цялото ми замаяно лице, докато аз се взирам празно в зелените му очи, които са изпълнени с ужас.

— Ава? Боже, бебче! – Дръпва ме към гърдите си. С едната си ръка обгръща тила ми, а с другата обхваща кръста ми, за да ме държи плътно. Искам и аз да го притисна, трябва да го притисна към себе си, но нищо не се случва, стоя като истукана. Чувам телефонът на Джеси да звъни. Джеси отпуска главата ми и бърка в джоба си, за да го извади.

— Джон?

Заровена под брадичката на Джеси, чувам ниското буботене на ядосания глас на Джон и отчетливо чувам как го пита защо, по дяволите, трябва да има толкова бърза кола.

— Къде си? – пита Джеси и ме целува по главата, докато говори.

Този път не чувам отговора. Чувам единствено сирени, които идват от всички посоки. Дръпвам се от гърдите на Джеси и откривам куп полицейски коли и две линейки. Само за мен ли? Но тогава забелязвам смачканата купчина от една кола, която не е моята. Както и друга, усукана около близкия стълб. Оглеждам хаоса от хора и изоставени коли и забелязвам моето „Мини”, смачкано в мантинелите, които отделят пътя от тротоара. Потрепервам.

— Джон, не спирай, докато не откриеш кой е в шибаната ми кола! – Джеси затваря и натъпква телефона си обратно в джоба. Дръпва брадичката ми. – Погледни ме, бебче!

Зяпам го. Не съм сигурна какво да кажа.

— Къде ти е каската?

Джеси поема дълбоко въздух и обгръща бузите ми с длани.

— По дяволите! – Започва да ме целува силно. – Защо не се вслушваш в молбите ми? – Целува носа ми, устните, очите, бузите. – Пратих Джон да те вземе, Ава. Защо не му позволи да те откара до работата?

— Защото исках да разкъсам Мат – признавам. – Но ти ме беше изпреварил.

— Бях толкова ядосан, Ава.

— Никога нямаше да го направя. Нямаше да убия нашето бебе. – Знам, че трябва да кажа поне това.

— Шшшт! – Прокарва устните си по цялото ми лице и ръцете ми най-после се вдигат, за да го прегърнат. Не искам да го пускам никога.

— Извинете, сър! – Непознатият глас привлича вниманието ни настрани, където стои един полицай. – Младата дама добре ли е?

Джеси поглежда към мен и отново започва зрителната оценка.

— Не знам. Добре ли си?

— Добре съм – усмихвам се неловко. – Ами другите шофьори? – поглеждам към двете смазани коли.

— Само няколко порязвания и натъртвания – казва ченгето. – Всички сте имали голям късмет. Да отидем ли да ви прегледат, преди да ви задам няколко въпроса? – Усмихва се любезно и сочи към линейката.

Чувствам се като участник в драма.

— Добре съм, честно.

Джеси изръмжава и ме поглежда свирепо.

— Иде ми да ти нашаря задника с твоето добре.

— Добре съм! – Но колата ми не е. Изглежда ужасно. Настояването на мама да не се разделяме, след като сме разменили лоши думи, никога не ме е впечатлявало толкова. Оценявам го напълно и се заричам никога повече да не се разделяме с Джеси след караница. Никога.

Джеси въздиша тежко и отмята глава назад.

— Ава, не ми противоречи за това, моля те! Няма да има проблем да те натикам в линейката, за да могат да потвърдят, че си добре. Сама ли ще отидеш, или насила да те закарам дотам?

— Ще отида – съгласявам се тихо. Ще направя всичко, което каже. Освобождавам се от гърдите му. – Чантата ми.

— Ще я взема. – Изтичва напред.

— Телефонът ми е на пода – извиквам след него, но той само махва с ръка над главата си, че ме е чул. Връща се след секунди и полицаят ни отвежда до линейката, разбутвайки растящата тълпа от пешеходци.

Един парамедик в задната част протяга ръка към мен, но нямам възможност да я хвана. Вдигната съм и съм поставена в белия ван.

— Благодаря! – Усмихвам се на Джеси и гледам как ченгето вади тефтер и химикалка от джоба си.

— Сър, докато се грижат за нея, имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?