— Благодаря! – Облекчението, което ме обхваща, ме кара да се отпусна на стола, но също толкова бързо се сковавам като дъска. Мат знае, а дотук винаги е успявал да държи родителите ми добре осведомени за моя любовен живот. Това за него ще е като тиня за прасе. Хладната ярост току-що е изкипяла в света на паниката. Бързо отхвърлям възможността да се е обадил на мама и татко, защото, ако беше така, Дан щеше да знае и сега нямаше да седи срещу мен, щастливо дъвчейки рибата тон. Това е лошо. Трябва да стигна до Мат, преди той да информира родителите ми. Или мога да звънна на родителите си и сама да им кажа. Това би било разумно, но искам да бъда заедно с Джеси. Искам да направя това както трябва, което е абсурдно, но след начина, по който разбраха за Джеси и след шока от прибързаната сватба, искам да направя тази част специална.

— Добре ли си? – разтревоженият глас на Дан ме връща към настоящето от още един умствен срив.

— Да. Е, кога заминаваш?

— Ще се върна у Харви и ще проверя какви полети има. – Попива устни със салфетката и се подготвя за истинска извинителна реч.

Прекарвам следващия половин час в слушане, кимане и казване на „да” и „не”, но съм на светлинни години от разговора. Мисля си какво е най-добре да направя. Защо Мат още не им се е обадил?

— Ще те уволнят.

— А? – Поглеждам към ролекса си и виждам, че е два и петнайсет. Вече съм закъсняла, но не изпитвам неотложна нужда да бързам към офиса. Единствената

неотложна нужда, която имам, е да разреша моя малък проблем с Мат веднъж завинаги.

— Да, по-добре да се изстрелвам.

— Хубав часовник – кимва към китката ми.

— Сватбен подарък. – Ставам и оправям роклята си. – Накъде се отправяш сега?

— Към Харви.

— Добре. Ще ми се обадиш ли? Нали няма просто да заминеш?

Очите му грейват и той се изправя, после ме дръпва към себе си и ме гушва.

— Няма да ходя никъде, без да съм се сбогувал с малката си сестричка. – Целува главата ми. – Нека повече не се караме!

— Добре. Но си го дръж в панталоните! И се опитай да си учтив със съпруга ми, ако отново сте в една компания!

— Обещавам – уверява ме. Малко съм изненадана, че не посочва неучтивостта на Джеси, а той наистина беше неучтив. – Грижи се за себе си!

— Ти също. – Оставям Дан, но вместо да се върна в офиса, се обаждам, че отново не съм добре, и отивам да взема колата си. Вървя по тънък лед, но това наистина не може да чака. Мат няма да си е вкъщи, но ще е в офиса, а на мен изобщо не ми пука къде ще го размажа словесно.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Но той не е в офиса си и не е бил там от седмици. След като шофирах през града в ранния следобеден трафик, отбих пред стъклената сграда, която приютява търговския център на фирмата, за която той работи, само за да ми кажат, че Мат е съкратен от работа преди няколко седмици. Спомням си, че ми го спомена. Беше го използвал като извинение за скапаното си поведение, но аз не му обърнах особено внимание.

Но въпреки лошия му късмет не изпитвам съжаление или загриженост. Нищо няма да потуши възмущението и презрението ми. Сядам в колата и вадя телефона от чантата, пълна с решителност. Ще го открия.

Позвънява веднъж.

— Ава!

Очаквах да е изпълнен със самодоволство, затова когато чувам унилия му глас, съм напълно объркана. Нужни са ми няколко мига, за да съставя изречение, и когато успявам, то изобщо не е това, което възнамерявах да кажа.

— Добре ли си?

Мат се смее, но слабо.

— Защо не попиташ съпруга си?

Главата ми удря облегалката на седалката и зяпвам тавана на колата. Трябваше да предвидя това.

— Колко е зле?

— О, само няколко счупени ребра и насинено око. Нищо по-важно. Съпругът ти знае как да свърши една работа добре. Признавам му го.

— Защо го направи?

— Защото искам всичко, което той има с теб. Или исках. Кейт си направи удоволствието да ми каже, че се омъжваш за него, а после това писмо дойде в моята пощенска кутия. Чудех се защо ще искаш аборт, ако си омъжена, затова реших, че той не знае. Рискувах. Защо ще правиш аборт?

— Няма.

— Тогава защо…

— Защото бях шокирана – изкрещявам отбранително. Няма да се оправдавам пред него. По линията настъпва мълчание и никак не се чувствам длъжна да се оправдавам повече. – Мисля, че това е моментът да се откажеш, Мат.

— Няма да се подлагам на още един побой от страна на смахнатия ти съпруг. Дори ти не си заслужаваш болката, която изпитвам сега.

Смея се на себе си и на глупостта си, че изпитвах съжаление към него за момент.

— О – продължава той, – и не се тревожи за Елизабет и Джоузеф! Беше ми показано съвсем ясно какво ще се случи, ако споделя новината ти. Мога ли да ти предложа да си смениш адреса, за да не получавам повече твоите боклуци? – Затваря и аз зяпам невярващо телефона. Не го подредих дори с половината от думите, които подготвях цял ден. Не успях да изплюя омразата си върху него или да зашлевя лицето му. Искаше ми се да го зашлевя. Но аз се хиля се самодоволно. Смехът ми се засилва още повече, когато представата как Джеси налага жалкия задник на Мат изскача в ума ми. Не обичам насилието, но ако Джеси иска да изкара гнева си върху някого, тогава Мат би бил моят избор всеки път. Той заслужава всичко, което е получил, и изобщо не се съмнявам, че повече няма да чуя за него, нито пък моите родители. Това е още едно нещо от списъка ми с проблеми, което вече е решено. Сара се извини и това е добре, но вече я няма и това е най-важното. Корал изчезна. Кейт и Сам са заедно, а Кейт и Дан не са. Отново сме приятели с брат ми, а Мат е бил прегазен. Това отново ме кара да се усмихна. Но това, което трябва да направя сега, е да намеря съпруга си и да се сприятеля с него. Мятам телефона на седалката до мен и се отправям отново към града.

Имам чувството, че съм на почистваща мисия. Решила съм много проблеми – някои случайно, разбира се, но новият ни живот заедно ще бъде свободен от грижи съвсем скоро и точно сега решавам да се заема с последния проблем утре. Микаел. Все още не се е обадил, но той няма какво да каже, не може да ми каже нищо, затова не знам какъв смисъл има от срещата ни. Той не се е върнал от Дания или ако е, не ми се е обадил, но аз ще му се обадя. Ще го изпреваря. Изпълнена съм с решителност да изкореня този последен проблем. Правя това цел на моята мисия. Ще направя всичко.

Докато карам по Лондонския мост, поглеждам в огледалото за задно виждане и забелязвам позната кола. Колата на Джеси. Влиза и излиза от движението в обичайния си рискован стил, засича и главно причинява хаос в трафика по пътя си. За няколко мига хвърлям погледи от пътя напред към огледалото. Силата на това, пред което ще трябва да се изправя, бавно притиска стомаха ми. Той ме следи, което значи, че ме е проследил до офиса на Мат, което значи, че е побеснял. Не се видях с Мат, но имах намерение и няма да се опитвам да се убеждавам, че Джеси не знае къде е работил Мат. Разбира се, че знае. В мен се сблъскват крайна тревога и крайна ярост. Тревожа се по очевидни причини, но в момента яростта ги засенчва. Да ме преследва? Това не трябва да е изненада. Трябва да престана да се учудвам от крайностите, до които този мъж стига – нещата, които прави, реакциите му и крайните емоции, които предизвиква у мен.

Знам, че е той, но това не ме спира да завия вдясно, после пак вдясно и после пак вдясно, което ме връща там, където започнах. И, естествено, DBS-ът все още ме следва няколко коли по-назад. Ще го повъртя малко. Опипвам седалката за телефона и натискам копчетата.

— Да? – изстрелва късо, рязко и сбито. Не е обичайният му изпълнен с удоволствие тон. Слисана съм.

— Приятна разходка? – питам.

— Какво?

— Приятна ли е разходката ти с колата? – повтарям, този път думите са казани през стиснати зъби.

— Ава, за какво говориш, мамка му? И когато пращам Джон да те доведе, се качвай в шибаната кола!

Пренебрегвам последната част и поглеждам в огледалото само за да проверя дали не ми се привижда. Но не.

— Говоря за това, че ме следиш.

— Какво? – крещи той нетърпеливо. – Ава, нямам време за шибани гатанки.

— Не говоря с гатанки, Джеси. Защо, по дяволите, ме следиш?

— Не те следя, Ава.

Поглеждам отново.

— Тогава предполагам, че има стотици „Астън Мартин”, които се движат из Лондон, и един просто случайно ме преследва.

По линията настава мълчание, после чувам тежкото му дишане.

— Караш ли?

— Да! – изпищявам. – Карам наоколо в скапани кръгове, а ти ме следиш. Изобщо не ставаш за детектив.

— Колата ми те следи?

— Да! – Направо удрям волана от яд. Джеси да не мисли, че съм тъпа?

— Ава, бебче, не карам колата си. Аз съм в „Луссо” – вече не звучи нетърпеливо. Звучи разтревожено, което само започва да тревожи мен.

Поглеждам отново в огледалото и откривам, че DBS-ът сега е само една кола зад мен, като се появява и изчезва от зрението ми.

— Но това е твоята кола – казвам тихо.

— Мамка му! – изревава той. Инстинктивно дърпам телефона от ухото си. – Джон!

— Джеси? Какво става? – стомахът ми внезапно се стяга на възел от паника при реакцията му.

— Колата ми беше открадната.

— Открадната? Как може да се открадне „Астън Мартин”? – Със сигурност би било невъзможно.

— Къде си? – пита.

Оглеждам се наоколо като обезумяла и търся нещо познато.

— На крайбрежната улица съм, движа се към града.

— Джон! Крайбрежната към града. Обади й се след две минути! – чувам затварянето на врата на кола. – Бебче, чуй ме! Просто продължавай да караш!

— Добре – съгласявам се. Предишният ми гняв отстъпва на инстинктивен първичен страх.

— Сега трябва да оставя телефона.

— Не искам – мърморя. – Остани на телефона, моля те!

— Ава, трябва да оставя телефона. Джон ще ти се обади, щом затворя. Включи на говорител и остави телефона в скута си, за да можеш да се съсредоточиш! Разбра ли?