— Чудесно! – Той се смее. – Тогава ще те оставя. Ще бъда в кабинета си. – Става от бюрото ми и за първи път от четири години то не изскърцва, но аз все пак трепвам.

— Ава, извинявай, че те притеснявам. – Загриженият глас на Сал почти ме кара да се чувствам виновна.

— Какво има, Сал? – Поглеждам към нашето обикновено момиче, превърнало се в сирена, и се насилвам да се усмихна, докато не виждам карирана пола. Черна е, а аз бях толкова заета да хвърлям предупредителни погледи към всички, когато пристигнах сутринта, че не съм забелязала. Също така не съм забелязала липсата на лакирани нокти и на широко деколте. Или лицето, което изглежда така, сякаш току-що е получило най-ужасната новина. Сал е била зарязана.

— Патрик ме помоли да проверя всички фактури, които трябва да се платят. Това е списъкът. – Подава ми разпечатка на клиенти. – Всички подчертани секции подлежат на плащане до седмица и Патрик иска внимателно да напомним на клиентите си, така че да получим плащанията навреме.

Мръщя се и хвърлям поглед по листа.

— Дори не им е дошъл срокът за плащане. Не мога да им напомням, щом дори не са забравили. – Достатъчно срамно е да преследваме просрочените фактури.

Сал свива рамене.

— Аз съм просто приносителят на съобщението.

— Никога не е искал от нас да правим това.

— Аз съм просто приносителят! – сопва се тя и аз се свивам в стола си. После се разплаква. Би трябвало да скоча и да я утеша, но просто седя на мястото си и гледам как ридае на бюрото ми. Тя пухти и сумти, което привлича вниманието на всички, включително на Патрик, който се подава от кабинета си, за да види за какво е врявата, но се връща бързо, щом забелязва разплаканата Сал. Том и Виктория тупат с моливите си и никой от двамата не идва да ми помогне в бедата. А аз съм в беда. Не знам какво да правя със Сал, но след като никой не изявява желание, от мен зависи да я стегна. Оставям листа на бюрото си и ставам. Хващам Сал за лакътя и я повеждам към тоалетните, където натъпквам хартия в ръцете й и чакам тихо да се оправи.

След около пет минути тя най-после проговаря.

— Мразя мъжете! – е всичко, което казва.

Това ме кара да се усмихна. Мисля, че всяка жена на планетата е казвала това изречение в някакъв етап от живота си.

— Нещата не вървят много добре между теб и…

— Не казвай името му! – изтърсва тя. – Повече не искам да го чувам.

Много добре, защото не мога да си го спомня.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не – изсъсква тя, докато разтрива бузите си. По хартията не остава грим. Тя изцяло се е върнала към скучната Сал. – Никога! – добавя с мръсен поглед.

Облекчена съм. Мозъкът ми не би поел информацията, дори да ми беше казала. Щях да слушам, но не и да участвам.

— Добре. – Разтривам ръката й. Жестът трябва да подскаже, че разбирам, но всъщност съм по-скоро облекчена.

— Тук е, после го няма. Обажда се, после изчезва. Какво значи това? – Поглежда ме очакващо, сякаш може да знам отговора.

— Имаш предвид, че те мотае? – включвам се.

— На повикване съм, когато той поиска, така че, да. Седя и чакам да ми се обади, а когато наистина иска да ме види, е прекрасно, но тогава той иска да говорим само за мен. За приятелите ми, за работата ми – подсмърча отново. – Кога ще поиска да правим секс?

Започвам да кашлям от смях.

— Тревожиш се, защото още не се е опитал да те вкара в леглото ли? – Това е рядкост. Трябва да е доволна.

— Да! – Срива се на стената. – Не знам още колко можем да говорим.

— Хубаво е, че иска да те опознае, Сал. Прекалено много мъже преследват само това. – Тя да не е сексуално объркана? Или няма никаква представа от секса? Изобщо правила ли е секс? Не мога да си го представя и ако съдя по увеличаващата се червенина по бузите й, може би имам отговор. Сал е девствена. По дяволите! На колко години е все пак?

Внезапно съм повече от готова да се включа в разговора, но главата на Виктория се подава през вратата и осуетява добре замислената ми тактика за разпит.

— Ава, телефонът ти звъни на пожар. – Не може да устои да не се огледа бързо в огледалото, преди да излезе.

— Сал, по-добре да отговоря. – Може да е Джеси, а той ще е извън себе си. – Ще се оправиш ли?

Тя кимва, подсмърча и духа носа си, после обръща насълзените си очи към мен.

— Ти по-добре ли се чувстваш? – пита.

— Да. – Мръщя се. Забравила съм скорошното си отсъствие от работа. Още не съм готова да споделя новината.

— Не изглеждаш добре. Какво има все пак?

Мисля трескаво да измъкна приемлива причина за постоянното ми тичане до тоалетната и за настроенията.

— Летен вирус. – Това е най-доброто, което ми хрумва.

— А брачният живот? Добре ли е? Меден месец?

Стоя безмълвно няколко мига и се чудя как стана така, че разговорът се обърна към мен.

— Всичко е страхотно – лъжа. – Може би ще отидем на почивка скоро. Джеси е зает – отново лъжа, но Сал е един от малкото хора в живота ми, които не са разкрили лошия ми навик, затова съм уверена, че не е разбрала. Оставям я, преди да прояви още любопитство, и бързам към бюрото си, като се надявам да открия куп пропуснати обаждания от Джеси. Горчиво съм разочарована. Рут Куин е. Не съм говорила с нея, откакто си тръгнах от дома й, и не съм сигурна, че искам, но телефонът отново започва да вие в ръката ми. Няма нужда да й се обаждам. Тя ще ми звъни, докато не отговоря, а не мога да я избягвам вечно.

— Здравей, Рут! – звуча достатъчно нормално.

— Ава, как си? – Тя също звучи нормално.

— Добре, благодаря.

— Очаквах да се обадиш. Забрави ли за мен? – смее се.

Всъщност забравих. Лесбийското й увлечение отстъпи на други, по-важни неща.

— Не, Рут. Щях да ти се обадя по-късно – не спирам да лъжа.

— Е, тогава съм те изпреварила. Може ли да се срещнем утре?

Потъвам в стола си. Умът ми свисти през милиони извинения, но знам, че трябва да се изправя срещу това. Мога да бъда професионалист.

— Разбира се. Около един?

— Идеално. Чакам с нетърпение. Дочуване! – Тя затваря, а аз отпускам глава. Обзалагам се, че чака с нетърпение. Утре ще нося панталони и изобщо няма да влагам старание.

Том смъква модерните си очила до края на носа си.

— Зарязана? – пита. Няма нужда да искам обяснение за тази една дума.

— Сложно е – отрязвам го и започвам да отбелязвам някакви скици, но нещо привлича вниманието ми извън офиса.

Брат ми. Стои на тротоара и гледа през стъклото. Едва след като сме се взирали един в друг сякаш цяла вечност, той бута вратата и влиза.

— Здравей! – усмихва се.

Вдигам ръка и помахвам.

— Здравей! – прошепвам. Отново сме в това неловко положение.

— Обяд? – пита той с надежда.

Усмихвам се и събирам чантата си. Настигам го при вратата на офиса. Къкрещият ми гняв се е охладил, но ще го подклаждам по-късно. Точно сега искам да оправя отношенията си с Дан, да ги върна в състоянието, в което бяха, преди да се е върнал в Австралия. Той беше истински задник, но не мога да му се сърдя, не и на брат ми.

— Том, ще се върна след час.

— Ммм – отговаря той. Поглеждам към него и виждам, че зяпа замечтано Дан. – Довиждане, брат на Ава! – припява той, махва с мека китка и трепка с мигли. Свивам устни и поклащам глава, особено когато очите на Дан се разширяват тревожно и той тръгва назад.

— Ъ, да – кашля и изправя рамене в очевиден опит да изглежда по-мъжествен. – Доскоро! – гласът му също е станал по-дълбок.

Смея се.

— Хайде! – Бутам Дан през вратата. – Имаш обожател.

— Супер! – отговаря саркастично. – Не че съм хомофоб или нещо такова. Каквото гъделичка вкуса ти.

— Мисля, че Том иска да гъделичка твоя вкус.

— Ава! – поглежда ме с ужас, но после се ухилва. – Очевидно има добър вкус.

— Не искам да смачквам самочувствието ти, но той се държи така с повечето мъже. Ти не си нищо специално.

Тръгваме рамо до рамо по Бъртън Стрийт към „Старбъкс”.

— Благодаря – смее се Дан и смушква рамото ми.

Аз също го смушквам и му се усмихвам. Всичко ще се оправи.

* * *

Дан поставя кафетата и своя сандвич и аз веднага изсипвам три пакетчета захар в моята чаша. Абсолютно не осъзнавам, че това, което правя, е напълно необичайно, докато не вдигам поглед. Веждите на Дан са събрани, докато ме гледа как го разбърквам.

— Откога слагаш захар в кафето?

Замръзвам насред разбъркването. Отчаяно търся приемливо извинение. Все още не сме говорили, но се чувстваме удобно. Ако сега му кажа, че съм бременна, помежду ни отново ще се настани неудобното мълчание, затова ще се държа като достойна за презрение кучка и ще го изчакам да се върне в Австралия. Тогава ще накарам мама да му каже.

— Преуморена съм. Нуждая се от захар. – Това е най-доброто, което успявам да измисля.

— Изглеждаш уморена. – Сяда и ме оглежда подозрително.

— Наистина съм уморена – признавам. Няма нужда да си усуквам косата.

— Защо?

— Стрес от работата. – Това е полуистина, но вече потискам желанието си да усуквам кичур около пръста си. – Е, ти добре ли си?

— Кейт ми каза да се махам, но съм сигурен, че вече знаеш. – Развива сандвича си и отхапва.

Да, знам, но няма смисъл да потвърждавам.

— Не трябваше да стигаш дотам и наистина не трябваше да стигаш дотам на сватбата ми.

— Да, не бях прав. Съжалявам. – Протяга ръка и я слага върху моята. – Никога не сме си разменяли лоши думи.

— Знам. Беше ужасно.

— Вината беше моя.

— Беше. – Усмихвам се. Дан топва пръст в пяната на кафето ми и я плясва на носа ми.

— Хей!

— Честито все пак! – усмихва се.

— За какво? – изтърсвам.

— Така и не те поздравих в деня на сватбата. Бях прекалено зает да съм задник.