Опитвам се да кажа нещо, но само се разплаквам още по-силно. Желанието да си излея душата и да споделя угризенията си само подчертава колко невероятно егоистично съм мислила.

— Ела! Нека ти направя чаша чай! – утешава ме Кати, като вдига закръгленото си тяло от пода на стаята, после ме дръпва за ръката и ме насърчава да се изправя. Едва успявам да го сторя и тя ме сгушва под ръката си и ме повежда надолу към кухнята.

Подава ми кърпичка от джоба на престилката си, после се заема да прави чай. Гледам я мълчаливо и в кухнята не се чува нищо друго освен странните вибриращи вдишвания, когато се опитвам да установя контрол върху треперещото си тяло. Опитвам се с всички сили да не го правя, но е неизбежно – мисля за всички ситуации, в които го карах да откачи до лудост, само че сега той изглеждаше наистина зле. Този път направих нещо непростимо.

Кати поставя чайника на кухненския плот и налива две чаши. Слага няколко бучки захар в моята, въпреки че не е питала, нито пък аз съм й казвала.

— Нужна ти е енергия – заявява, докато разбърква, после вдига чашата и я поставя между дланите ми. – Пий, скъпа! Няма нищо, което чаят да не може да излекува. – Взима своя и духа отгоре. Парата се понася във въздуха и изчезва пред мен. Взирам се в парата, докато изчезва, и оставам да зяпам с празен поглед в нищото. – Сега ми кажи какво докара моето момче до този ужасен вид и теб до такова състояние?

— Мислех да правя аборт – казвам на въздуха. Не искам да виждам ужасеното изражение, което несъмнено ще се появи на лицето на сладката, невинна и разумна

икономка на Джеси.

Мълчанието й и чашата чай, която застива пред устните й, само потвърждават мислите ми. Тя е шокирана и след като съм чула думите на глас, аз – също. И съм засрамена.

— О! – казва тя просто. Какво друго може да каже?

Знам какво би трябвало да кажа. Би трябвало да обясня причините, но освен че имам чувството, че съм предала Джеси и съм унищожила щастието му, искам и да го защитя. Не желая Кати да го съди, ако й кажа защо се оказах бременна, което е нелепо. Това е единствената причина да обмислям прекъсването на бременността. Мислех също, че не съм готова, но последните няколко дни ми доказаха, че греша. Джеси разкри в мен едно дълбоко чувство на надежда, щастие и любов за това бебе, което расте в мен – част от мен и част от него, съчетани в едно, за да създадат живот. Нашето бебе. Сега мисълта да го махна от тялото си ми е абсолютно противна. Отвратена съм от себе си.

Обръщам се към Кати.

— Никога нямаше да го направя. Бързо осъзнах, че е глупаво. Но просто бях шокирана. Не знам как е разбрал. – След като вече съм се успокоила малко, започвам да се чудя наистина как е разбрал.

Онзи документ. Писмото.

— Ава, той очевидно е шокиран. Дай му време да го осъзнае! Ти все още си бременна и само това има значение. Той ще прогледне скоро.

Усмихвам се, но думите на Кати не ме карат да се чувствам по-добре. Тя не знае какво се случи последния път, когато той ме изостави.

— Благодаря за чая, Кати – казвам и се смъквам от стола. – По-добре да се приготвям за работа.

Набръчканите й вежди се сключват и тя поглежда чашата ми.

— Но ти едва си го докоснала!

— О! – Бързо го грабвам и отпивам няколко горещи глътки, като вероятно си изгарям небцето, но в главната спалня на пода лежи парче хартия, което ме мами да го прочета. Целувам Кати бързо по бузата и тя разтрива ръката ми с привързаност, после изчезвам от кухнята.

Тичам нагоре бързо и грабвам писмото. Пред мен се озовават купчина брошури, закачени за някакъв лист. Оказва се, че това е съобщение с час за ултразвук. Брошурите предоставят информация за аборт. Бързо осъзнавам какво държа в ръцете си и когато вдигам поглед към горната част на писмото, забелязвам моето име и адрес. Не, не моят адрес. Това е адресът на Мат.

Ахвам и смачквам хартията, после я хвърлям към стената с ядосан вик. Толкова съм тъпа! Не съм сменила адреса си в болницата. Не съм сменила адреса си никъде. Цялата ми поща е отивала при Мат и явно шибаното копеле я е отваряло. Сигурно е бил в стихията си да открие това. Какво му има, по дяволите? Гаден, шибан боклук! Не мога да определя емоциите си. Аз съм тъжна, наранена и съм бясна.

Не искам да рискувам да си го изкарам на вратата или на стената, или на нещо друго, което мога да докопам, затова се хвърлям под душа.

* * *

Все още треперя от яд, когато излизам във фоайето пред апартамента половин час по-късно. Вече съм закъсняла, но работата, за първи път в живота ми, е последният ми приоритет. И много добре, защото стоя и се взирам празно в клавиатурата без никаква представа кои цифри да натисна. Поглеждам обратно към вратата и обмислям дали да не се върна обратно и да питам Кати, но решавам да не го правя. Вместо това набирам яростно кода на противопожарния изход и излизам. Трябва да изразходвам част от тази ярост, преди да се озова в близост до хора. Може да откъсна главата на някого, а искам да си спестя гнева, причинен ми от Мат.

— Добро утро, госпожо Уорд! – Дружелюбният глас на Кейси е първото, което чувам, щом излизам от стълбището задъхана от изтощение вместо от яд.

— Кейси! – изпухтявам и надявам отново токчетата си.

Той ме оглежда от горе до долу. Бог знае как изглеждам. Не си бях направила труда да използвам огледало, вместо това бях издухала косата си и бях набола фиби там, където сметнах, че трябва да са.

— Добре ли сте? – пита той.

— Да.

— Честито! – казва. Поглеждам го разтревожено. Джеси не би споделил добрата ни новина с новия портиер. Не го харесва. – За сватбата – добавя Кейси. – Не знаех.

Мръщя се. Дали Джеси му е казал? Вероятно. Вероятно просто е трябвало да маркира собствеността си.

— Благодаря! – Минавам покрай него и слагам очилата си, преди да изляза на слънчева светлина, като се надявам, че огромните стъкла ще скрият по-голямата част от изтормозеното ми лице. Джон е тук. Свива рамене, а аз поклащам глава.

— Няма да дойда с теб, Джон. – Натискам копчето на моето „Мини” и тръгвам през паркинга.

— Хайде, момиче! Да не насилваме нещата! – Гласът му е нисък тътен, въпреки че ме моли.

— Джон, съжалявам, но днес аз ще карам сама – настоявам с най-твърдия тон, който мога да импровизирам. Искам отново да се разплача. Той ми е бесен, но все пак е изпратил Джон да ме откара на работа. Както обикновено, не може да се удържи. Спирам и се обръщам с лице към големия дружелюбен гигант. Той стои до капака на своя „Рейндж Ровър” и протяга към мен ръце умолително. – Той добре ли е? – питам.

— Не. Той е откачил, момиче. Какво става?

— Нищо – казвам тихо. Благодарна съм, че Джон няма представа защо Джеси е откачил. Вероятно е прекалено възмутен от мен, за да го сподели с някого, и има право.

— Нищо ли? – смее се, но изведнъж страшното му лице става адски сериозно. – И няма нищо общо с онова датско копеле?

— Не – поклащам глава. Мисля, че Микаел може да е нещо друго, заради което Джеси да загуби контрол.

— Добре ли си? – Очилата му са все още плътно на лицето, но знам, че гледа към корема ми. Мисли, че нещо е станало с бебето.

Кимвам. Ръката ми сама се плъзга по синята ми разкроена рокличка и към пъпа.

— Добре съм, Джон.

— Ава, момиче, нека те откарам до работата, за да мога поне да се върна в имението и да му кажа, че си стигнала безопасно! – Махва с ръка към купчината от блестящ черен метал.

Трудно ми е да откажа на Джон. Той мисли за Джеси и знам, че е загрижен за мен. При друго обстоятелство щях да го оставя да ме закара, но сега имам бивш, с когото да се разправям, и нямам търпение да го разкъсам на парчета.

— Съжалявам, Джон! – Скачам в колата си и набирам Кейси, за да ми отвори. Не знам кода, нямам и устройство за портите. Всеки би си помислил, че Джеси се опитва да ме държи като затворничка. Оставям явно вбесения Джон на паркинга на „Луссо” и тръгвам за работа.

* * *

Погледът, който хвърлям към колегите си в мига, в който влизам в офиса, кара всички предпазливо да наведат глави към бюрата си. Глупавите приказки и престореното щастие са неща, с които не мога да се занимавам днес. Трябва да се съсредоточа да изкарам деня възможно най-бързо и тихо. Общуването с някого е риск, който не мога да поема. Може да избухна, а тогава целият ми гняв ще бъде разпилян напразно.

Оставят ме да работя на спокойствие. Единственото ми разсейване е моето препускащо въображение, което се мята от това какво би правил Джеси сега до това, което ще направя с Мат. Оцелявам добре до мига, в който Патрик кацва на ръба на новото ми бюро. Виждам го, преди да го чуя, което не се е случвало абсолютно никога. Скърцането, което обикновено ме предупреждава, липсва и това ме обърква леко. Бях се привързала към познатия звук, въпреки че той ме караше за задържам дъх и да се моля бюрото ми е да е здраво укрепено.

— Цвете, кажи ми как върви работата! Не сме говорили от няколко дни. Вината е моя, знам.

Нямам нужда от това. В главата ми препускат всякакви мисли, само не и за работа, а се боя и от въпрос за Микаел. В момента изчаквам да мине работното време, но няма как да му го обясня сега.

— Няма много за разказване. – Продължавам да пиша имейла, по който работя през последния един час. Написала съм само два реда, а това е елементарно – искане на мостри от един производител.

— Тогава всичко е наред, така ли?

— Да, всичко. – Тонът ми е малко рязък и отсечен, въпреки че се опитвам с всички сили да не е.

— Добре ли си, цвете? – Тревогата на шефа ми е явна, а би трябвало да ми каже да се стегна и да му отговоря както трябва.

Спирам да пиша и се обръщам с лице към работодателя си.

— Съжалявам. Да, добре съм, но имам купчина задачи, които искам да свърша до края на деня. – Умствено се аплодирам, задето съм успяла да изрека тази малка реч. Наистина изглеждам добре и сякаш нямам търпение да продължа работата си – нещо, на което Патрик никога не би се противопоставил.