Джеси пали двигателя и се носи внимателно по алеята. Едва когато усещам ръката му върху моята, осъзнавам, че съм я положила върху корема си. Не ми трябва потвърждение, че ме гледа, затова продължавам да наблюдавам дърветата, които бавно преминават покрай прозореца ми. Усещам как сплита пръсти с моите и стиска леко.

Усмихвам се на себе си. Това е толкова правилно.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отново чувам познатото бръмчене, когато се събуждам. Сядам и моментално усещам гадене. Отпускам се назад на възглавницата със стон и скоро оценявам грешката си, тъй като стомахът ми отново реагира и ми показва, че нямам време да полежа и да реша точно колко зле се чувствам. Ще повърна.

Скачам от леглото, връхлитам в банята и едва успявам да стигна до прекрасната тоалетна, преди да я украся със снощната си вечеря.

— Не! – хленча на себе си, докато дръпвам рулото тоалетна хартия. Вече нищо не изглежда както трябва. Тялото ми напълно отхвърля доволните мисли. Прегръщам тоалетната чиния цяла вечност. Главата ми е опряна върху ръцете ми, докато се боря с потта и стена жално на празното пространство около мен. – Гадост! – оплаквам се. – Защо ми причиняваш това? – Поглеждам към корема си. – Ти ще бъдеш също толкова предизвикателен, колкото и баща ти, нали?

С дълга, провлечена въздишка се изправям и отивам в спалнята, където дръпвам най-близкото нещо, което по случайност е захвърлената риза на Джеси от снощи. Не си правя труда да оправям вида си, защото искам той да види, че страдам. Слизам долу и го срещам пред фитнеса, великолепен в шортите си, с кърпа върху голите рамене и с разбъркани кичури по лъщящата му от пот глава. От това започва да ми се гади още повече.

— О, бебче! – мърмори той съчувствено. – Зле ли си?

— Ужасно. – Опитвам се да се цупя, но изтощеното ми тяло не ми позволява. Просто стоя безжизнено пред Джеси и ръцете ми висят отстрани на тялото. Изпитвам ужасно самосъжаление.

Джеси ме вдига и ме отнася в кухнята.

— Щях да попитам защо не си гола.

— Не си прави труда! – оплаквам се. – Ще повърна върху теб.

Той се смее и ме поставя да седна на плота, после избутва дивата ми грива от бледото ми лице.

— Красива си.

— Не ме лъжи, Уорд! Приличам на лайно.

— Ава! – гълчи ме той нежно. Не се извинявам главно защото едва събирам сили да говоря. – Трябва да ядеш.

Повдига ми се при самата мисъл да вкарам храна в стомаха си и поклащам глава умоляващо. Знам, че ще загубя битката. Няма да ме остави на мира, докато не закуся нещо.

Чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселите звуци от песента на Кати. Облечена съм единствено с ризата на Джеси, но нямам сила дори да се притеснявам, затова оставам където съм, равнодушна, неразтревожена и се чувствам много зле.

— Добро утро! – изпява тя към нас и поставя огромната си чанта на плота. – О, скъпа! Какво е станало?

Джеси отговаря вместо мен, което е добре, защото аз съм неспособна да говоря.

— Ава не се чувства добре.

Мръщя се на неговото омаловажаване и насочвам чело право към гърдите му. Чувствам се ужасно слаба, направо мъртва.

— О, страшното сутрешно гадене? Ще мине – заявява Кати, сякаш не изглеждам така, все едно ще се катурна. Значи тя също знае.

— Така ли? – мърморя в гърдите на Джеси. – Кога? – Усещам как ръката му гали гърба ми и целува косата ми, но той мълчи. Добър признак е, че той също иска да знае отговора.

— Зависи. Момче, момиче, мама, тате – казва тя и чувам как включва чайника. – Някои жени го имат няколко седмици, но други се мъчат през цялата бременност.

— Боже! – вия. – Не казвай това!

— Шшшт! – Джеси ме утешава и разтрива по-усърдно гърба ми. Държа се по-лошо дори от бебе. Наистина е много зле.

— Джинджифил!

Тази случайна дума ме кара да повдигна лице от потните гърди на Джеси.

— Какво?

— Джинджифил! – повтаря тя и започва да рови в чантата си. Поглеждам към Джеси, но той изглежда също толкова объркан. – Трябва ти джинджифил, скъпа. – Вади пакет джинджифилови бисквити. – Дойдох подготвена. – Избутва Джеси, отваря пакета и ми подава една бисквита. – Яж по една всяка сутрин, щом се събудиш. Вършат чудеса. Яж!

Мъдро решавам, че с Джеси, който се върти отзад, и с Кати, която се държи майчински, няма никакъв смисъл да споря, затова вземам бисквитата и гризвам леко.

— Ще успокои стомаха ти. – Усмихва ми се топло и обгръща бузата ми с дланта си. – Толкова се вълнувам.

Не мога да отговоря на ентусиазма й, не и когато се чувствам така, затова се усмихвам болнаво и оставям Джеси да ме постави нежно на един бар стол.

— Новото момче ми даде тези. – Тя подава на Джеси купчина с поща. – Сладък малък негодник, нали?

Това ме разсмива, особено когато Джеси изсумтява възмутено и грабва пликовете от сбръчканите й пръсти.

— Много е сладък – потвърждавам, внезапно открила сила да оформя цяло изречение. – Но няма ли да ти липсва Клайв, Кати?

— Не, изобщо. – Вади гевреците и ги вдига. Двамата с Джеси кимваме в отговор. – Той ще ме изведе тази вечер.

Смушквам Джеси с лакът, докато гриза ръбовете на бисквитата си, но той не ми обръща внимание и вместо да угоди на любопитството ми, започва да отваря пощата си.

— Ще бъде много хубаво – чуруликам.

— Така е – съгласява се тя, докато зарежда тостера и вади яйцата.

Бъбря щастливо с Кати, ям си закуската, слушам къде ще я води Клайв и я осведомявам за последните си пристъпи на гадене, когато осъзнавам, че Джеси мълчи от цяла вечност. Също така не е помръднал. А геврекът му стои непипнат пред него. Побутвам чинията към него.

— Яж си закуската!

Той не помръдва, нито ми обръща внимание.

— Джеси? – поглежда към мен като в транс. – Джеси, добре ли си?

Той обръща един плик и прокарва поглед по него. Аз също.

Джеси Уорд

Лично и поверително

— Какво е това? – питам.

Той ме поглежда, и то предпазливо. Това не ми харесва.

— Върви горе!

Мръщя се.

— Защо?

— Не ме карай да моля два пъти, Ава!

Отдръпвам се и се опитвам да го преценя, но единственото, което мога да определя, е, че не е доволен от мен. Освен това знам, че трябва да си отнеса задника горе, преди да ме е помолил отново. Това е един от онези пъти, когато знам, че не трябва да споря. Той започва да нервничи и въпреки че нямам представа защо, съм сигурна, че не е за ушите на Кати. Спускам се от стола, извинявам се, след което напускам кухнята и се качвам тихо до основната спалня, като през цялото време се чудя какво му става. Не се чудя дълго. Той влиза в стаята, като все още държи документа и плика.

Кипи от гняв. Виждам го в лекото треперене на ръцете му и в проблясъка на черно в очите му. Приковава ме с вбесен поглед.

— Какво е това, мамка му?

Очите ми се спускат към документа, който държи, но нямам представа какво е.

— Какво? – питам нервно.

Той хвърля документите в празното пространство между нас

— Щеше ли да убиеш нашето бебе? – изрича го напълно спокойно.

Земята се срива под мен и имам чувството, че пропадам в черна дупка. Не мога да го погледна. Очите ми парят от напиращите сълзи, докато проследявам всеки квадратен сантиметър от пода в краката му. Не мога да мисля, но дори да ми беше дал някакъв добър повод, за да изрека подходящите думи, щях да лъжа и Джеси го знае.

— Отговори ми! – изревава и аз подскачам, но не мога да се насиля да го погледна. Напълно съм засрамена от себе си. Сега, след като съм прекарала последните няколко дни с Джеси и съм видяла колко щастлив е той, колко е грижовен и внимателен, вината направо ме задушава. Мислех да прекъсна тази бременност. Мислех да отърва тялото си от това бебе. От неговото бебе. Нашето бебе. Няма извинение за мен. – Ава, за Бога! – Преди дори да се опитам да изрека нещо, той ме хваща за раменете и навежда лицето си към моето. Но аз все още отбягвам зелените му очи, защото съм неспособна да видя това, което знам, че ще видя там. Презрение… отвращение… неверие. – По дяволите, погледни ме!

Поклащам глава леко, каквато жалка страхливка съм. Той заслужава обяснение, но аз не знам откъде да започна. Умът ми е изключил напълно, сякаш се предпазвам от неизбежното, което в случая би било Джеси да загуби самоконтрол. Той вече едва се сдържа.

Той сграбчва грубо брадичката ми и я вдига, така че съм принудена да го погледна. Очите ми са пълни с горещи сълзи, но виждам съвсем ясно болката на лицето му.

— Съжалявам – хлипам. Това е единственото, което измислям да кажа. Това е единственото, което трябва да кажа. Наистина съжалявам, че имах такива ужасни мисли.

Лицето му се сгърчва от болка и възпламенява вината ми още повече.

— Ти разби шибаното ми сърце, Ава. – Пуска ме и отива до гардероба. Жалка съм и треперя. Гаденето е отстъпило и е дало път на парализиращ срам. Внезапно се чувствам отвратена от себе си, така че имам много добра представа какво мисли Джеси за мен.

Той се появява отново с някакви дрехи в ръце, но не ги натъпква в сак, нито отива в банята да вземе нещо друго. Просто излиза, облечен все още само с шортите за бягане. Гърлото ми се стяга, така че дори не мога да извикам след него да остане. Парализирана съм. Не мога да разсъждавам, от очите ми се търкулват сълзи. Тогава чувам тръшкането на входната врата и се сривам на пода, тихо ридаеща.

— Ава, скъпа? – нежният топъл глас на Кати е едва доловим заради хлипанията ми. – Ава, Боже мой, какво има? – Сигурно е очевидно, че не страдам от сутрешно гадене, а и вероятно е чула как ми крещи Джеси.

Усещам я до мен и инстинктивно се обръщам към нея и я прегръщам.

— О, скъпа, о, не. – Започва да ме люлее нежно, да ме утешава и да шепне тихи думи в ухото ми. – Ава, хайде, скъпа! Кажи ми какво стана!