— Бях ти бясна – гласът ми все още е спокоен, но се чувствам и малко виновна.

Веждите му подскачат нагоре.

— Значи си решила да си го изкараш на моето бебе?

Попивам негодуванието, което се излива от него.

— Продължаваш да казваш „моето бебе”. То е „наше”.

— Това имах предвид.

— Значи не се тревожиш за мен. Вече не става дума за моята безопасност. – Наблюдавам го внимателно и преценявам реакцията му към думите ми.

Шокирала съм го, защото не отвръща с контраатака. Просто свирепо дъвче долната си устна и зъбните колелца на ума му препускат с милион километра в час. Най-накрая клюмва и се извърта настрани от мен на стола си. Ръцете му се гмурват право в рошавата му тъмноруса коса.

— По дяволите! – ругае тихо. – Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

— Сериозна съм, Джеси – подсилвам заплахата си. Искам той да разбере, че няма да се примиря с това. Сгреших, когато се напих, знаейки, че съм бременна, но беше в резултат на това, което този мъж прави с мен, на това, което този мъж пали в мен. Няма повече да се напивам, но една малка чаша червено вино няма да навреди, а средно опечената пържола е безобидна. Дори няма да започвам с яйцата.

Виждам как стиска очи и поема дълбоко въздух, после се обръща към мен. Взима водата ми и я поставя на бара, после поема ръцете ми в своите.

— Съжалявам.

Едва не падам от стола.

— Наистина ли? – Не мога да скрия изненадата в гласа си. Въпреки че го заплашвах с пълна увереност, изобщо не вярвах, че ще си вземе някаква бележка.

— Да. Съжалявам. Ще трябва да свикна с това.

Смея се.

— Джеси, това е нещо, с което е достатъчно трудно да се справя и без да се занимавам с властен маниак. Не е нещо, което съм планирала или обмисляла. Няма нужда да си по петите ми и да анализираш всяко мое движение, да следиш всичко, което минава през устните ми. Моля те, не го прави по-трудно, отколкото вече е! –

започнах със смях, но завършвам малката си реч напълно сериозна. Убедена съм във всяка дума и той го знае. Разкаяните му очи го потвърждават.

Знам, че той не може да се спре, но трябва. Трябва да успея да го убедя и тогава вероятно ще може да се отпусне. Това е амбициозна мисъл, след като той едва се е научил да контролира предизвикателното си поведение, когато става дума само за мен.

Въздишам тежко, изправям се и заставам между краката му.

— Искам бебето ми да има баща. Моля те, опитай се да намалиш риска от инфаркт, предизвикан от стрес, като се отпуснеш малко! – Целувам всяка част от лицето му, която мога да стигна, и той ми позволява.

— Хмм… Ще работя по това, бебче. Наистина се опитвам, но не може ли да постигнем поне компромис?

— Какъв?

Усещам как ръката му се плъзва по главата ми и хваща косата ми, като отдръпва устните ми от неговите.

— Моля те, не пий! – Очите му ме умоляват и бързо осъзнавам колко важно е това за него. Той е възстановяващ се алкохолик, въпреки че няма да го признае. Би било егоистично да пия дори при нормални обстоятелства. А докато нося бебето му, би било много повече. Би било жестоко.

— Няма – съгласявам се. Облекчението, което се изписва по лицето му, ме кара да се почувствам ужасно, наистина много ужасно. – Върви и ми поръчай средно опечена пържола! – Целувам бързо устните му и се отдръпвам, за да седна отново на стола си. – И бих искала дресинг в салатата си – кимвам.

Джеси бързо погалва бузата ми и ме оставя на бара, за да отиде и да изпълни задължението си и да осигури на съпругата си средно опечена пържола.

Очите ми шарят из помещението и забелязвам, че е пълно – нещо, на което не бях обърнала внимание, когато Джеси ме донесе тук и докато бяхме заети да се нападаме един друг, а след това да се сприятеляваме. Дали са чули всичко? Боже, дали току-що сме разкрили пред бар, пълен с членове на клуба, че чакам бебе? Очите ми се стрелват през различни групи, всички пият и бъбрят, но любопитният интерес, който ме обгражда винаги, когато съм тук, присъства. Забелязвам Наташа в ъгъла и съм ужасена, когато очите й се спускат към корема ми. Лицето ми се сгорещява и аз се обръщам бързо към бара, за да избегна любопитния вторачен поглед. Невероятно лесно е да забравим, че светът е около нас, когато сме толкова увлечени един от друг, независимо дали се караме, дали се сприятеляваме, или просто планираме да получим своята доза от другия.

— Добър вечер, Ава! – сдържаният тон на Дрю привлича вниманието ми и аз съм повече от смаяна да го видя в дънки. Официалната му риза е затъкната и черната му коса е перфектно подредена както винаги, но дънки?

— Здравей! – Не мога да откъсна поглед от него, обхождайки с очи тялото му от горе надолу, и когато Дрю се размърдва неловко, осъзнавам, че ме е хванал как го проучвам. Бързо се отърсвам от грубото си поведение. – Как си?

— Добре. А ти? – Кимва на Марио, който бързо взима бира от хладилника и я донася на Дрю.

— Страхотно.

— Е, честито! – вдига бутилката и отпива.

Зяпвам към него. Той също ли знае?

— Не мислех, че някога ще видя този ден – поклаща глава.

— Да! – припява Марио. – Бебе!

Вбесената ми въздишка е шумна, точно както възнамерявах. Надявам се, че е достигнала до ушите на скъпия ми съпруг в кухнята, където следи пържолата ми да е розова в средата.

— Благодаря. – Само това успявам да измисля. Джеси влиза отново в бара и започвам наум да подготвям нападките си.

Но той се включва пръв.

— Само помни, че не е наша работа!

— Какво? – Мръщя се, когато той ме поглежда предупредително, защото не знам за какво ме предупреждава. – За какво говориш?

Извърта очи и взима водата си от бара. Тогава ги виждам.

Сам и Кейт.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Какво, по дяволите? – Скачам от стола си само за да бъда поставена обратно на него, преди да съм успяла да започна тирадата си.

— Ава! – тонът му е строг, не че бих го отбелязала, но тогава бързо ми хрумва, че Сам не знае за забежките на Кейт, нито пък Джеси, затова насочвам раздразнението си към съпруга ми. – На кого още си казал?

Предупредителното му изражение изчезва.

— На неколцина.

Свивам устни.

— Казал си на всички, нали? – Не мога да повярвам. Горките ми родители още не знаят, че ще стават баба и дядо.

— Може и да съм.

— Джеси! – стена, напълно срината.

Прелестното му лице смекчава леко гнева ми. Джеси свива рамене виновно и почти помита остатъка от раздразнението ми.

— Може ли да посетим родителите ти този уикенд? – пита тихо.

— Ами да. По-добре да го направим, преди новината да се разпръсне и да стигне до Корнуол преди нас.

Усмихва ми се и се навежда, за да запечата устните ни. Ръката му се озовава на корема ми и гали несъществуващата подутина, а езикът му милва устата ми.

— Ти ме правиш много щастлив мъж, госпожо Уорд.

— Защото те оставям да ме прегазваш в момента.

— Не. Защото си красива, енергична и цялата моя.

— Мой човек! – щастливият поздрав ни отвлича от нашия миг. Сам плясва Джеси по рамото, изправя ме и ме оглежда от горе до долу. – Вижда се – казва, зяпнал корема ми, после вдига искрящите си сини очи. – В теб има един здравословен блясък.

Разсмивам се. Умирам си да попитам дали някой от тези щастливи доброжелатели знае обстоятелствата около бременността ми.

— Странно, защото се чувствам предимно лайняно – отговарям.

— Езикът, Ава! – Джеси се сопва, но аз го срязвам и минавам покрай Сам, за да хвана ръката на Кейт.

— Да седнем в ъгъла! – усмихвам се мило и я повеждам далеч от бара. Бледото й лице е предпазливо и така и трябва да бъде, но тя не се противи и ме оставя да я отведа далеч от мъжете до една малка маса в най-тихата част на пълния бар.

Направо я набутвам в един стол.

— Добре, Матюс. Говори! – Преминали сме забавните извинения, затова по-добре изобщо да не опитва. Не и когато брат ми е замесен, независимо че не го харесвам особено в момента.

— Е – започва тя весело и без да е разтревожена от рязката ми заповед, – значи е официално?

— Какво? – сядам срещу нея.

— Бебето – кимва към корема ми. – И няма да се отърваваш от него.

— Кейт! – изтърсвам с шокиран шепот и бързо оглеждам близките маси. В безопасност сме, но суровите й думи докосват нерв и за първи път, откакто всичко това започна, ръката ми застава върху корема в защита. А аз изпитвам неизказана вина.

Кейт се усмихва.

— Ава, знаех, че никога няма да го направиш.

Оставам без думи.

— Защо не ми каза по-рано?

— Трябваше сама да го разбереш – поглежда към мъжете, които бъбрят на бара. – Не го разбирам, но погледни лицето му! – казва и се усмихва топло към Джеси. – Малко оставаше да му кажа, Ава.

Знаех, че би го направила. Проследявам погледа й и виждам един много щастлив мъж, но той винаги е щастлив, когато сме заедно, или винаги е щастлив, когато отстъпвам пред желанията му или пред невъзможните му действия. Все едно, не мога да отрека, че съм щастлива да го видя такъв и да знам, че аз съм причината – аз, а вече и неговият малък фъстък. Джеси улавя погледа ми и ми намига, пращайки успокояващо топло задоволство дълбоко в сърцето ми, но после се сещам, че имам приятелка, която трябва да ми обясни някои неща.

— Хей! – изстрелвам през масата. – Време е да започваш.

Кейт се обръща към мен и ме поглежда уморено. Не го приемам.

— Казах на брат ти да се връща в Австралия.

— О? – Навеждам се, напълно погълната от новината. – И ще се върне ли?

Тя свива рамене.

— Не знам, но не съм го чувала от събота.

— Знаех си – мръщя се. – Какво се случи?

— Сам… – отговаря тя тихо. – Не е идеално, но ще се постараем.

— Имаш предвид имението ли?

— Ами, да.