— Добре съм. – Пъхва ръце в джобовете на якето си и, изглежда, се чувства не по-малко неудобно. – Ти?

— Добре съм. – Това е неловко. Последния път, когато го видях, той ме беше вързал и ме налагаше с камшик. Беше наперен и мазен, но сега няма и следа от този мъж. – Бил си при Джеси?

— Да – смее се. – Избягвах това достатъчно дълго. Трябваше да се извиня.

— О? – Отново нищо мъдро не излиза от устата ми. Стив изглежда достатъчно искрен, но ако аз бях мъж и Джеси искаше кръвта ми, мисля, че щях да се изправя пред срама да пълзя, което Стив несъмнено е направил. Ако не беше пълзял, сега нямаше да може да върви. Може да са минали няколко седмици, но знам, че Джеси тихо кипеше от гняв по този повод.

— Трябва да се извиня и на теб – запъва той на думите. – Да, ъ… Аз… аз… съжалявам.

Поклащам глава. Аз съм тази, която е засрамена сега. Аз поисках да ме нашиба. Аз го накарах. Трябва да се чувствам разкаяна за това, че го осъдих на сигурно унищожение.

— Стив, не трябваше да го искам от теб. Беше моя грешка.

— Не. – Той се усмихва, но този път мило. – Вървях по ръба прекалено дълго, самозабравих се и загубих уважение към жените, които ми се доверяваха. Ти всъщност ми направи услуга, но, разбира се, ми се иска да не те бях наранявал.

Усмихвам се.

— Ще приема твоето извинение, ако ти приемеш моето.

Вади ключовете от колата си от джоба и тръгва.

— Прието. Ще се видим.

— Ще се видим – отговарям след него.

Влизам в кабинета и заварвам Джеси на колене насред пода. В главата ми моментално нахлуват болезнени спомени. Но той е напълно облечен в костюма си и пред него има купища и купища документи, пръснати по пода. Вдига поглед и сърцето ми се свива от мъчителното изражение на красивото му лице. Бръчката му е дълбока.

— Хей! – Затварям вратата и изражението му се променя от умствено изтощение до доволство за част от секундата.

— Ето го красивото ми момиче. – Сяда на задника си със свити колене и стъпала на пода. Отваря ръце. – Ела тук! Имам нужда от теб.

Приближавам се бавно.

— Имаш нужда от мен или имаш нужда да оправя всичко това заради теб?

Нацупва се и махва нетърпеливо с ръка.

— И двете.

Сядам между бедрата му и се намествам, докато гърбът ми опира в гърдите му. Обгръща раменете ми и пъхва нос право в косата ми за едно дълго и дълбоко вдишване.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— Добре. Не ми харесва да те виждам неразположена.

— Тогава не трябваше да играеш подмолно и да ми надуваш корема – отвръщам сухо и си спечелвам сръчкване от крака му. – Видях Стив да си тръгва.

— Ммм… – мънка и гризе меката част на ухото ми.

— Предложи ли му да избира между погребение и кремация? – Усмихвам се, когато отново ме сръчква.

— Всъщност му предложих маслинена клонка. Сарказмът не ти отива, жено.

Оставам безмълвна. Щях да заложа живота си на неизбежната смърт на горкия

Стив.

— Какво те направи толкова разумен?

— Винаги съм разумен. Ти, красиво момиче, ти си неразумната.

Не си правя труда да го предизвиквам. Дори не се присмивам и не се смея, но малкият му коментар ми напомня за нещо.

— Какво е толкова разумното в кражбата на колата ми? – питам. – И как успя без никакъв ключ?

— Изтеглиха я с камион – отговаря без никакъв срам или обяснение.

Протягам ръка и хващам няколко документа само за да не отвърна на нелепото му твърдение, че не съм разумна.

— Как мина денят ти? – пита.

Опитвам се да избегна лекото напрягане на тялото ми. Присмивам се на себе си за моменталната реакция да се измъкна от прегръдката му, за да не го усети. Напоследък е толкова отпуснат, затова не искам да го тревожа с банални и празни заплахи от бившата му отритната любовница.

— Плодотворно. Да започваме ли?

Джеси пъшка, но ме пуска.

— Предполагам.

През следващия час подреждаме безкрайни документи, сметки, договори и фактури. Подредила съм всички по дата, натрупала съм ги на спретнати купчини и съм ги захванала с ластици. Джеси се свлича в стола си и започва да си играе с компютъра, а аз гледам, докато хващам последния куп документи. Води мишката по екрана, а бръчката прорязва челото му. Любопитна съм и ставам, за да видя в какво е толкова погълнат, въпреки че подозирам, че вече знам. Докато обикалям бюрото му, той ми хвърля стреснат поглед и бързо изключва монитора.

— Вечеря? – изправя се.

Поглеждам го подозрително, навеждам се през него и включвам монитора. Както си помислих – бебешки неща навсякъде. Отворени са много прозорци и в дъното виждам всеки производител на бебешки принадлежности, за който можете да се сетите. Има дори страница, посветена на органични пелени. Обръщам лице към него с въпросително изражение, но не мога да му се сърдя, особено когато свива глуповато рамене и започва да дъвче долната си устна.

— Правя само малко проучване. – Поглежда надолу и започва да трие обувка в килима. Разтопявам се в краката му. Бих могла да го прегърна. И го правя. Прегръщам го здраво и усещам вълнението му.

— Знам, че се вълнуваш, но може ли да не казваме на други хора?

— Искам да изкрещя – оплаква се той, – да кажа на всички.

Никога няма да познаете, че това е същият мъж. От арогантен, самомнителен задник в деня, в който го срещнах точно в този кабинет, той се е превърнал в това?

— Знам, но съм бременна едва от няколко седмици. На лош късмет е. Жените обикновено изчакват до първия ултразвук поне.

— Кога е първият ултразвук? Ще платя. Ще направим един утре.

Засмивам се и се дръпвам.

— Прекалено рано е за ултразвук, а и така или иначе трябва да го направят в болницата.

Поглежда ме така, сякаш току-що ми е поникнала още една глава.

— Няма да раждаш бебето ми в държавна болница!

— Аз…

— Не, Ава. Това не подлежи на обсъждане. Точка. – Това е онзи тон, за който знам със сигурност, че не трябва да предизвиквам. – Никога! Няма начин – поклаща глава. Очевидно е ужасен от мисълта.

— Какво мислиш, че ще направят?

— Не знам, но няма да им дам възможност. – Хваща ръката ми и ме повежда извън кабинета си.

— Ти плащаш данъците си, аз също. Привилегия е да имаме Национална здравна служба. Трябва да си благодарен.

— Благодарен съм, чудесно е, но няма да се възползваме от услугите й. Точка.

— Невротичен си – мърморя и поглеждам към него ухилена.

Той също ми се усмихва, въпреки че явно се опитва да остане сериозен.

— Малко – отговаря. – Харесвам роклята ти. – Поглежда към предната част на бежовата ми тясна рокля и аз също поглеждам натам.

— Благодаря.

— Искам да ти покажа нещо. Ела! – Отваря вратата, поставя ръка на кръста ми и ме повежда.

— Какво? – питам. Оставям се нежно да ме избута от кабинета и напред по коридора.

Любопитна съм и също така се чувствам леко… задъхана. Само от няколко прошепнати думи и от ръката му върху тялото ми започвам да се моля наум за него. Може би е виновна бременността, но може да е и той. Не, последното е, сигурно, но комбинацията може да е изцяло нов куп от сексуални проблеми.

Минаваме покрай членовете на имението в лятната стая. Джеси кима, аз се усмихвам сладко, докато вървим към стълбите, качваме се и отиваме до края на коридора до разширението.

Джеси отваря вратата на най-последната стая. Същата, от която избягах. Същата, в която седях на задника си и правих скици, и същата, в която Сара ме предупреди. Не харесвам особено тази стая, но ахвам, когато Джеси ме избутва през вратата и пред мен се разкрива изцяло нова гледка.

Вече не е празна черупка от груба мазилка и необработен дървен под. Вече е пищно пространство, украсено с великолепни материали изцяло в черно и златно. Предпазливо обикалям наоколо, оглеждам се и попивам зашеметяващото помещение. Огромното легло, което скицирах, е оживяло и доминира в стаята, облечено в бледозлатен сатен с огромна черна дантелена кала, избродирана в материала. Прозорците са украсени с тежки златни пердета от същия материал, а подът е мек под краката ми. Поглеждам надолу и откривам, че стоя върху огромен плюшен килим, толкова дебел, че не виждам горната част на обувките си. Прокарвам поглед по стените. Тапетът, който избрах, е на едната стена, а другите три са боядисани в мътно златно, за да подхождат на покривката на леглото и на пердетата. Стаята е почти точно копие на моята груба скица.

Обръщам се с лице към Джеси.

— Ти ли направи това?

Той затваря тихо вратата.

— Дадох на един човек твоята скица и му казах да я пресъздаде. Близо ли е?

— Да. Кога? – питам.

— Не е важно кога. Важно е дали я харесваш. – Опитва се да прецени реакцията ми. Изглежда малко предпазлив, а може би дори и малко нервен.

— Съвършена е.

Бил е нервен, защото току-що видимо се отпусна.

— Наша е.

Очите ми се разширяват леко.

— Наша ли? – Какво има предвид с това? Да не иска да живеем тук? Няма да живея тук.

Сигурно е доловил тревогата на лицето ми, защото се усмихва нежно.

— Никой никога не е бил в тази стая и никой никога няма да бъде. Това е нашата стая. Ако работя и ти си с мен, може би ще искаш да спиш или да почиваш.

— Имаш предвид, когато съм с подути глезени или изтощена от носенето на прекалено голяма тежест? – Внезапно се замислям, че ще имаме бебе и че създаваме семейство, а имението постоянно ще присъства в живота ни. Бащата на моето бебе притежава секс клуб. След като родя бебето, няма да искам да го водя тук, а след като ще се налага Джеси да работи, ще го виждам рядко. И той ще ни вижда рядко. Тези ужасяващи мисли, всяващи несигурност, все още ги потискам дълбоко в себе си, но внезапно осъзнавам, че те ще станат реалност и ще ме запратят обратно с няколко стъпки назад в отношенията ни. Джеси никога няма да продаде това място. Вече го е потвърдил. Това е рожбата на Кармайкъл.