Насилвам се да се усмихна.

— Обичам да те държа на нокти.

— Искаш да кажеш, че обичаш да ме караш да полудявам.

— Това също.

Въздъхва, навежда се и ме целува сладко.

— Моля те, яж! – моли, не изисква. – Може да се почувстваш по-добре.

— Добре – съгласявам се. Готова съм да опитам, въпреки че само при мисълта за храна ми се гади, но няма как да се почувствам по-зле, отколкото съм сега.

Джеси ме поглежда малко изненадан, че не се противя.

— Добро момиче.

Обръща ме към бюрото ми и отваря хартиения плик. Миризмата на бекон удря носа ми и наистина се задавям.

— Не мога. – Затварям плика отново, но той скоро е измъкнат от ръката ми, геврекът е изваден и е поставен на салфетка пред мен. Боря се с непреодолимото желание да изтичам в тоалетната и да тикна пръсти в гърлото си, докато предпазливо чопля крайчето и го вдигам към устата си. Дъвча бавно цяла вечност под зоркия поглед на разтревожения ми съпруг. После преглъщам. Не ми се повдига. – Не може ли да изям само геврека? – Откъсвам друго парче. Не мога да ям бекона.

Джеси ми се усмихва.

— Да. Виждаш ли колко щастлив ме правиш, когато правиш каквото ти се казва?

Не му обръщам внимание и пъхам геврека. Сдъвкам хапките все по-лесно и стомахът ми все по-малко реагира на храната. Джеси просто стои и ме наблюдава, докато унищожавам по-голямата част от закуската си, като оставям бекона и няколко късчета геврек настрани.

— Щастлив ли си? – питам. Знам, че аз съм. Вече се чувствам по-добре.

— Цветът на лицето ти е по-добър. Да, щастлив съм. – Грабва остатъците и ги хвърля в кошчето, после се навежда и допира нос в моя. – Благодаря! – Ухилва се и аз също му се усмихвам. – Работата ми тук е приключила. – Притиска устни към моите. – Сега ще оставя жена си да работи на спокойствие.

— Не, няма. – Присмивам се.

Отдръпва се назад и ми се усмихва наперено.

— Може да те проверя веднъж или два пъти.

— Не, няма. – Отново се присмивам.

— Няма да дам обещание, което не мога да спазя. Патрик тук ли е? – Въпросът му ми напомня, че все още не съм говорила с шефа си за Микаел.

— Не. На срещи е цял ден.

Джеси се изправя и хвърля поглед към косата ми, очевидно търси признак за пръсти в нея. Няма да ги намери, защото Патрик наистина е на срещи.

— Заради теб закъснявам – казва и поглежда към ролекса си.

— Ти си си виновен за закъснението. – Изкъшквам го и вдигам цветята, за да ги потопя във вода. – Върви!

Вдига ръка и тръгва назад.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. Благодаря! – Наистина съм му благодарна.

Дарява ме с усмивката си, запазена само за мен, намигва, праща ми въздушна целувка и излиза. Оставам с усмивка на лицето ми. Виктория и Сал се усмихват сърдечно, а Том припада зад гърба на моя господар.

Все още са толкова превзети.

* * *

Изкарвам до края на деня, без да повърна закуската си. Чувствам се много по-добре. Джеси ми прати пет съобщения и във всяко ме питаше как се чувствам.

Отговорът ми беше един и същ: по-добре.

Но в последното съобщение има различен въпрос.

Все още съм в имението. Идваш ли? Ще хапнем пържоли.

Последното ме изкушава.

Тръгвам. Х

Събирам си нещата и махвам за довиждане на колегите си. На вратата срещам жена, която държи букет цветя.

— Ава О’Ший? – пита тя. Не е обичайната цветарка, а и ме търси с моминското ми име. Джеси абсолютно никога не би направил това, а и вече ми прати цветя днес.

— Това съм аз – казвам предпазливо. Едва сега забелязвам, че цветята не са кали и изобщо не са свежи. Всъщност са мъртви. Поставя цветята в ръцете ми и пъха папката си в носа ми. Иска да се подпиша за увехнали цветя ли? Размърдвам ръцете си и успявам да надраскам нещо грубо по хартията.

— Благодаря – казва тя небрежно и се обръща да си върви.

Поглеждам към цветята малко объркана.

— Те са увехнали – извиквам след нея.

— Знам – отговаря, но изобщо не е притеснена.

— Мислите ли, че е нормално да доставяте такива цветя?

Тя се обръща и се засмива.

— Имала съм и по-странни поръчки.

Трепвам. Какви? Тя продължава по пътя си, без да си прави труда да ми обясни, затова намирам картичката и я подмятам в ръце, за да я извадя от малкия плик.

ТОЙ КАЗВА, ЧЕ ИМА НУЖДА ОТ ТЕБ. НЯМА.

МИСЛИШ, ЧЕ ГО ПОЗНАВАШ. НЕ ГО ПОЗНАВАШ.

АЗ ГО ПОЗНАВАМ. ОСТАВИ ГО!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сърцето ми спира да бие в гърдите и едно име изскача в ума ми веднага.

Корал.

Би трябвало да съм обезпокоена, но не съм. Изпитвам собственическо чувство към Джеси. Представям си характерната му бръчка и разкъсвам злобното предупреждение бавно. За коя се мисли тя, по дяволите? Курва, това е тя, нищо повече от нещо, удобно за чукане. Дали отново се е свързвала с Джеси? Дали да го питам и да събудя любопитството му? Не искам да знае за това. Не искам нищо, което да го бутне в пропастта на лудостта. Мога да се справя с празни заплахи. Да го оставя ли или какво? Напъхвам увехналите цветя заедно с картичката в кофата за боклук и тръгвам към паркинга. Отчаяният порив да съм с него внезапно ме завладява.

Спирам рязко, когато виждам, че мястото на паркинга, където оставих моето „Мини” сутринта, е празно. Няма кола. Поглеждам към табелата, която указва етажа, и виждам, че съм на същото място. Така че къде е колата ми, по дяволите?

— Всичко е наред, момиче – чувам ниското буботене на Джон и го откривам, облегнат на прозореца на рейндж ровъра. – Влизай!

— Колата ми е открадната. – Махвам с ръка към празното място и се обръщам, за да проверя дали не си въобразявам разни неща.

— Не е открадната, момиче. Влизай!

— Какво? – Стресната се обръщам към черния мъж, огромен като планина. – Къде е тогава?

На лицето на Джон е изписано изражение, което явно подсказва, че се срамува.

— Шибаният ти съпруг накара да я вдигнат. – Кимва с глава към седалката.

— Занасяш ли ме? – смея се.

Веждите му се появяват над очилата.

— Ти как мислиш? – пита сериозно.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, обикалям колата и се покатервам вътре. Да, той има нужда от мен. Има нужда да ме побърка!

— Може да го удуша – мърморя. Дръпвам колана и го закопчавам.

— Полека с него, момиче! – Джон започва да потропва по волана, докато кара извън паркинга към дневната светлина.

— Джон – започвам със сух тон, – харесвам те, наистина, но освен ако не ми дадеш някаква приемлива причина за невротичното поведение на съпруга ми, няма да приема никаква забележка да карам по-полека с него.

Той се засмива с дълбок, разтърсващ смях, от което на врата му се разкриват бръчките, които пази скрити.

— Аз също те харесвам, момиче – киска се. Бърка под очилата и трие очите си. Никога не съм виждала този голям, заплашителен звяр толкова оживен. Кара ме да се усмихна. Всички мисли за предизвикателни съпрузи и заплашителни бележки скоро отстъпват място на кикотенето ми, но тогава лицето на Джон се изопва прекалено бързо и аз оставам да се смея сама.

Внезапната промяна в изражението му ме изтръгва от истеричния смях.

— Може да стане по-лошо. Смятам, че трябва да ви поздравя! – С глава кимва към корема ми, после отново се вглежда в пътя напред.

— Казал ти е? – питам изумена. Не искам никой да знае все още. Прекалено рано е.

— Момиче, нямаше нужда да ми казва.

— Така ли? – Дали Джон знае за желанието на Джеси да има бебе?

— Не. Прозрението дойде, когато видях страницата на бебешкия отдел на „Хародс” на монитора му. Както и усмивката, която не слезе от лицето на копелето целия ден.

Потъвам в седалката. Мога да си представя как кара Зоуи да доставя всякакви луксозни бебешки стоки. Мога също да си представя лицето й, когато Джеси й тикна последния си списък за пазаруване, като се има предвид, че едва се беше запознала с мен, и ми беше осигурила зашеметяващата вечерна рокля за годишнината, а само след няколко седмици трябваше да ми търси сватбена рокля. Не след дълго ще й се наложи да търси рокля за кръщенето на бебето ни. Какво ли ще си помисли? Принудителен брак, ето какво. Ще реши, че сме бързали толкова, защото той ми е надул корема. Точно това ще си помислят всички останали, включително родителите ми и Дан. Колко време мога да чакам, преди да им кажа?

* * *

Джон паркира пред имението и аз не губя време, а скачам от рейндж ровъра му и тръгвам нагоре по стълбите.

— В кабинета си е – обажда се той.

— Благодаря, Джон. – Използвам ключа си и минавам през вратата. Отправям се към задната част на имението, като минавам през лятната стая. Усмихвам се при внезапно настъпилото мълчание. Хвърлям поглед към събралите се жени, всички с питие в ръка и всички с вкиснати лица. – Добър вечер! – Усмихвам се весело и получавам хор от мърморене в отговор. Усмивката ми става още по-широка при мисълта как всички тези лица ще се вкиснат още повече, когато научат за бременността ми. Самодоволна съм.

Когато доближавам кабинета на Джеси, вратата се отваря и оттам излиза мъж, който изглежда едновременно напрегнат и облекчен. Това е Стив. Изглежда различно – напълно облечен и без камшик в ръката. Заковавам се на място напълно шокирана. Вече не изглежда толкова наперен.

— Здрасти! – запъвам се. Изненадата явно личи в тона ми.

Той вдига очи и се усмихва малко засрамено.

— Ава!

Зяпам го и осъзнавам, че е грубо, но не съм сигурна какво да кажа. Няма натъртвания или синини около очите, не куца и не изглежда така, сякаш му е било предложено да избира между погребение и кремация.

— Как си? – питам, след като не мога да измисля нещо по-умно, което да кажа.