Отивам до него спокойна и сдържана и се вдигам на пръсти, за да съм по-близо до отвратително прекрасното му лице – същото, което искам да смачкам точно в този момент.

— Разкарай се! – прошепвам му, после се отправям към стълбището и се моля да не е поел инициативата да смени кода и на тази врата. Не е. Усмихвам се самодоволно, докато я отварям. Тринайсет етажа ще ме убият, но ги нападам и съм благодарна на стълбищата, че слизам, а не се качвам.

На седмия етаж вече съм свалила токчетата си, а на четвъртия трябва да спра и да си поема дъх. Горещо ми е, потна съм и ми се гади.

— Ужасен мъж! – оплаквам се, поемам дълбоко въздух и продължавам. Избутвам вратата и налитам право на гърдите му, а после съм избутана обратно на стълбището. Дори не се опитвам да се освободя от ръцете му. Напълно съм смазана.

Вдига ме и ме притиска към циментовата стена. Влажна съм от пот и дишам тежко и изтощено в лицето му, след като съм тичала по стълбите до фоайето, докато дишането на Джеси е равномерно и спокойно, след като е взел луксозния асансьор от върха на „Луссо”.

— Няма да получиш извинително чукане – направо изхриптявам върху него. Въпреки лекото ми гадене и въпреки че ме привлича, се боря. Няма да отстъпя за това. Днес ще ми спре яйцата, утре ще бъде нещо по-крайно.

Устните му оформят права черта, а зелените му очи се присвиват.

— Езикът!

— Не! Ти няма… – Не успявам да се изкажа до края, защото напада устните ми свирепо. Знам точно какво прави, но въпреки това замятам чантата на пода и сграбчвам с ръце покрития му с костюм гръб. С крака обвивам кръста му. Това е Джеси, когото познавам и обичам. Няма как да съм по-щастлива. Изстенвам, дръпвам сакото му, стискам косата му и захапвам устната му.

— Упорита жена! – Стига до ухото ми и захапва, потраквайки със зъби по обицата ми. – Някой си го търси. – Целува чувствителната вдлъбнатина под ухото ми и аз потрепервам от глава до пети. – Да те накарам ли да крещиш на стълбището, Ава?

Мили Боже, искам да ме чука на стълбището.

— Да.

Отдръпва се и ме оставя да се спусна надолу по стената, после оправя панталона около слабините си и наблюдава шокираното ми лице през полуспуснати клепачи.

— С удоволствие, но закъснявам.

— Копеле такова! – изплювам и се опитвам отчаяно да се успокоя. Не е добре. Защо да се преструвам на незасегната? Няма да се получи. Навеждам се и грабвам чантата си, после отварям вратата и тракам ядосано с токчета през фоайето.

— Добро утро, Ава! – Свежият и щастлив тон на Клайв ме ядосва.

Едва успявам да изсумтя ниско, докато минавам. Излизам на слънчевата светлина и слагам очилата си. Моят подарък не е тук, но моето „Мини” е. Ще трябва да ме пусне да изляза. Скачам вътре и паля. Веднага чувам почукване по прозореца.

— Да? – питам, докато смъквам стъклото надолу.

— Аз ще те закарам на работа. – Това е с онзи тон, но изобщо не ми пука.

Вдигам отново прозореца.

— Не, благодаря. – Излизам от мястото, като внимавам да не прегазя краката му, после вадя телефона от чантата и набирам „Луссо”. – Добро утро, Клайв! – поздравът ми е на милиони километри от сумтенето, което току-що предложих на старото момче.

— Ава?

— Да, извинявай за безпокойството! Може ли да отвориш портите?

— Разбира се. Сега ще го направя.

— Благодаря, Клайв. – Самодоволна усмивка повдига ъгълчетата на устните ми и хвърлям телефона на седалката, когато портите започват да се отварят. Не се задържам. Излизам от паркинга и зървам как Джеси размахва ръце над главата си, после тръгва обратно към фоайето.

* * *

След като обикалям цяла вечност паркинга, за да търся място, най-после нахлувам през вратата на офиса с половин час закъснение. Все още съм леко потна, още по-задъхана съм и раздразнението ми е очевидно, особено когато хвърлям чантата си през бюрото и тя повлича моливите със себе си. Силното тропане привлича вниманието на колегите ми, които подават глави от кухнята, за да видят за какво е цялата тази врява.

— По-добре ли се чувстваш? – пита Том. Оглежда цялото ми лепкаво тяло и на лицето му се изписва недоумение.

— Да! – излайвам. Грабвам чантата си от пода и се сривам в стола. Вдишвам няколко пъти, за да се успокоя, и се извъртам към кухнята, където откривам три чифта вдигнати вежди. – Какво?

— Изглеждаш ужасно – чурулика Виктория. – Може би не трябваше да идваш на работа.

— Мога да ти взема нещо от „Старбъкс” – предлага Сали мило.

Залепвам вяла усмивка на лицето си, защото виждам израженията, насочени към мен, които от любопитни са станали загрижени. Забравила съм, че се предполагаше да съм болна вчера.

— Благодаря, Сал. Би било чудесно.

Тя отива до бюрото си и вади монети от кутията с дребни.

— Някой друг?

Том и Виктория извикват своите поръчки към Сал, която едва се задържа да ги чуе и бързо напуска офиса, вероятно за да избяга от очевидно лошото ми настроение. Включвам компютъра и проверявам пощата си. Том и Виктория застават в края на бюрото ми скорострелно.

— Изглеждаш бледа – отбелязва Том и върти молив с пръстите си. Тюркоазената му риза и жълтата вратовръзка съсипват уморените ми очи.

— Наистина си бледа, Ава. Сигурна ли си, че си добре? – Виктория звучи и дори е по-загрижена от Том, който просто изглежда адски подозрителен.

Започвам да преглеждам имейлите си, като маркирам и трия купчината спам и промоционални глупости.

— Добре съм. Къде е Патрик? – Едва сега, след като съм се успокоила леко, забелязвам, че шефът ми не е дошъл, за да разследва шума.

— Лични срещи – изпяват двамата в съзвучие и аз поглеждам нагоре намръщена.

— Не беше ли на лични срещи вчера?

— Ще бъде тук утре – казва ми Том. – Мислиш ли, че най-после се развежда с Айрин?

Разсмивам се.

— Не! – Тя може да върти Патрик на пръста си, но той я обича много.

— О, не съм мислила за това. – Сините очи на Виктория се разширяват. – Видя ли какво беше облякла на сватбата ти?

— Да! – изписква Том. – Престъпление!

Виктория се смее, докато се връща на бюрото си, а аз поглеждам Том. Моят гей приятел не е в положение да съди модния вкус на други хора.

— Какво? – пита той и прокарва поглед по собствения си крещящ торс. – Прекрасно, нали?

— Зашеметяващо – смея се и отново гледам към компютъра. Оставям Том да танцува, отивайки до бюрото си.

Вратата на офиса се отваря и вътре влиза жена с кошница, окачена на ръката.

— Ава Уорд? – поглежда към Том и после проследява насочения му към мен молив.

— Здравейте! – казвам, докато тя идва до бюрото ми и поставя кошницата си в края. – Мога ли да ви помогна? – Не я познавам.

Тя дръпва карираната ленена покривка от кошницата и аз проследявам с поглед ръката й.

— Закуска. – Тя се усмихва, поставя хартиен плик пред мен, после отново бърка в кошницата и вади картонена чаша с кафе. – Моето кафе не беше достатъчно добро, затова той ме накара да взема едно от „Старбъкс”. Капучино с двойно кафе, без шоколад и без захар. – Не изглежда впечатлена. – Добър апетит! – с това се обръща и излиза.

Въздъхвам и избутвам хартиения плик настрани. Изобщо не съм гладна, но умирам за кафе. Отпивам и веднага кривя лице от горчивия вкус.

— Уф!

— Всичко наред ли е? – Том се мръщи, поглеждайки към мен през офиса.

— Да. – Ставам и отивам в кухнята, където махам капака на кафето и слагам захар в чашата, после разбърквам добре и отпивам отново. Мънкам от сладко задоволство.

— Кафе за Ава! – Сали влиза в кухнята, размахала чаша кафе от „Старбъкс” към мен. – О? – На лицето й се появява напълно объркано изражение, докато ме гледа как преглъщам топлата сладка течност.

Вдишвам щастливо.

— Доставено благодарение на съпруга ми.

Сали се разтопява.

— Толкова е сладко!

— Не, не беше. Но аз добавих. – Минавам покрай смаяната Сали, връщам се на бюрото си и ровя в чантата, когато чувам звук от джиесема си за получено съобщение.

Ядеш ли си закуската?

Отпивам още веднъж от кафето си и отговарям:

Вкусно!

Без „благодаря”, защото не съм му много благодарна. Усещам гадене, но сладкото кафе успокоява стомаха ми. Нямам възможност дори да оставя телефона си, преди той да издрънчи отново.

Толкова се радвам, че бракът ни се основава на честност.

Инстинктивно вдигам очи и ето го там – държи букет кали и ме гледа свирепо. Не мога да спра дългата въздишка, която се изплъзва от устата ми, докато се отпускам на стола. Джеси тръгва напред и кимва за поздрав на Том и Виктория, а после отпуска мускулестото си тяло в стол от другата страна на бюрото ми и поставя цветята пред мен.

— Яж! – заповядва с равен глас и кимва към хартиения плик, избутан настрани.

— Не съм гладна, Джеси – хленча, но не мога са събера достатъчно сили да му възразя.

Навежда се напред. Изглежда разтревожен, докато ме преценява с поглед.

— Бебче, изглеждаш бледа.

— Чувствам се ужасно – признавам. Сутрешното гадене се появи отново в точния час на деня. Няма смисъл да се преструвам, че ми е добре, защото абсолютно не се чувствам така и явно ми личи.

Джеси се вдига и застава зад стола ми. Навежда се, поставя длан на челото ми и допира с уста ухото ми.

— Топла си.

— Знам – въздъхвам. Притискам буза до устните му и очите ми се затварят. Как може да се чувствам толкова изтощена? – Дано се чувстваш виновен! – казвам тихо. Вината е негова. А аз се самосъжалявам.

Пуска ме и завърта стола ми към себе си. Кляка пред мен и хваща ръцете ми.

— Нека те отведа у дома! – казва, но по умоляващото му лице познавам, че знае, че ще откажа.

— Ще ми мине.

— Ти си невъзможна понякога. – Слага длан на бузата ми. – Бременността те прави раздразнителна и още по-непокорна.