— Ох! – Засмива се за малко, после въздъхва. Обръща се по гръб и ме претъркулва с него. Вдига колене, за да подпре гърба ми, и ме изучава замислено. Оставям го. Седя и чакам да реши какво иска да ми каже. Вдишва дълбоко. – Помниш ли, когато те намерих в бара и ти показах как се танцува?

Усмихвам се и се облягам на бедрата му зад мен.

— Това беше нощта, когато осъзнах, че съм се влюбила в теб – признавам.

— Знам, защото ти ми каза. Беше пияна, но все пак го каза.

Поклащам глава на неговата самоувереност.

— Ти си арогантен. – Изглежда, че обичам и това у него. Неговата самоувереност е всъщност много възбуждаща, особено сега, когато е само мой. И има право да е самоуверен.

— Изглежда, че съм малко по-умен от моята красива съпруга – казва и обгръща с длани глезените ми.

— Наистина си арогантен.

— Не, не и този път. Този път съм честен. Виждаш ли, аз осъзнах, че съм влюбен в теб преди това.

Цупя се.

— И това прави ли те по-умен от мен?

— Да, прави ме. През цялото време ти бягаше и аз бях толкова объркан. Мислех, че сигурно ти има нещо – усмихва се свенливо. – Защото не искаше да ми се подчиниш.

— Както са правили другите – потвърждавам. Представям си, че отхвърлянето е било много объркващо за мъж, който винаги е взимал каквото е искал с лекота. Той кимва и аз въздъхвам. – Бягах само защото знаех, че ще бъда наранена. Въпреки че не те познавах, беше очевидно, че ти… – спирам за кратко – си опитен. – Щях да кажа женкар, но не мисля, че Джеси може да бъде определен като такъв. Жените са се хвърляли в краката му и са го улеснявали, затова не е било нужно да ги преследва. Докато не срещна мен.

Пръстите му започват да се плъзгат нагоре по краката ми и той наблюдава пътя им.

— Когато те оставих за онези четири дни…

— Недей! – изтърсвам. – Моля те, не говори за това!

— Нека ти обясня нещо! Важно е. – Дръпва ме към себе си и заставаме нос до нос. – Бях толкова объркан от това, което чувствах. Нужно ми беше това време далеч от теб, за да разбера точно какво е. Не можех да открия защо се държа като побъркан. Наистина мислех, че полудявам, Ава.

Никак не се радвам на това напомняне. Не знам накъде води това, но вече съм наясно, че ме е напуснал, защото е знаел, че е загазил, защото не е искал да ме нарани. Няма нужда да изживявам всичко това отново.

Гризе леко устната си точно под носа ми, а после продължава.

— Прекарах третия и четвъртия ден да преживявам отново всеки един миг с теб. Повтарях си ги отново и отново, докато започнах да се изтезавам, затова дойдох да те търся. Тогава ти отново избяга.

Разбира се, че избягах. Инстинктът ми не ме подведе. Дори да не бях напълно сигурна защо бягам, знаех че трябва.

— Ава, в нощта, когато ми каза, че ме обичаш, всичко стана толкова шибано ясно, но в същото време имаше много неизвестни. Исках да ме обичаш, но знаех, че не ме познаваш, знаех, че има неща, които ще те накарат отново да избягаш, но също така знаех, че ти принадлежа, и бях уплашен до смърт, че когато разкриеш всичко, отново ще изчезнеш. Не можех да рискувам, не и след като ми отне толкова време да те намеря. – Очите му се затварят и той поема още веднъж въздух, за да събере смелост. – Взех хапчетата ти онази нощ.

Дори не съм изненадана. Той призна не само че ги е взел, а и защо. За него е логично, в неговия откачен свят, но вече някак си е логично и за мен.

Устните му се притискат към моите нежно.

— Седях цяла нощ и гледах как спиш. Можех да мисля единствено за всички причини да не ме искаш. Знаех, че не е правилно да взема хапчетата, но те бяха от второстепенно значение. Бях толкова отчаян.

Отпускам се върху него и лицето ми се сгушва във врата му. Знаех всичко това, освен че ме е гледал как спя. Знаех, че е продължил да ги взема, защото все още не бях научила всичко за него.

— Значи не искаш бебе. Искаш само да ме задържиш, така ли?

Дръпва ме от врата си и ме заслепява с усмивката си, запазена само за мен.

— Искам всичко на света с теб, бебче.

Мисля, че дълбоко в себе си съм знаела и това.

— Благодаря за часовника.

Усмихва се и прокарва пръст по долната ми устна.

— За теб винаги.

Притискам устните му. Целувката ни е бавна, нежна и изключителна. Точно каквато трябва да бъде в този момент.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуждам се от познато бръмчене и ритмично думкане. Знам къде да го намеря, затова слизам във фитнеса. Стоя от другата страна на стъклената врата и гледам как мускулите по напоения му с пот гръб се движат, докато Джеси бяга по пътеката и гледа спортните новини на окачения телевизор. Отварям тихо вратата, влизам и заставам пред машината за бягане, после разполагам голия си задник върху пейката за тежести пред него.

Той тича… много бързо, но когато се облягам назад на ръцете си, удря с юмрук копчето за забавяне и започва да крачи равномерно, докато спира напълно. Сънливите ми очи пируват, докато го гледам как грабва една кърпа и я прокарва през косата и лицето си. Той е грамада от чиста, здрава и блестяща пот. Иска ми се да го изям.

Наблюдава ме много внимателно, докато се обляга напред и се подпира на предната част на машината.

— Утро! – Очите му пробягват надолу по тялото ми и после пак нагоре и се втренчват в моите.

— Утро и на теб! Защо тичаш тук? – Вече знам отговора на този въпрос и ако съдя по леката, едва забележима усмивка на лицето му, той също знае, че го знам.

— Харесва ми промяната.

Поглеждам го въпросително, но не си правя труда да го предизвиквам. Щом бременността ми го спира да ме измъква от леглото на разсъмване, за да тичаме из Лондон, тогава чакам с повече нетърпение следващите осем месеца.

— Не помня да съм заспивала.

— Угасна като крушка. Бях доволен, че си сгушена до мен, затова те оставих. Ти спеше като за световно, бебче.

При този коментар се прозявам и протягам ръце над главата си.

— Колко е часът? – В същото време чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселия глас на Кати. Ако тя е тук, значи трябва да е около осем, а аз съм гола-голеничка. Скачам. – Гола съм!

Джеси се подхилва и слиза от пътеката.

— Така е – смее се и тръгва към мен. – Какво ли ще си помисли Кати?

Оглеждам набързо фитнеса за някоя кърпа или нещо, с което да покрия голото си тяло, за да мога да избягам нагоре по стълбите с ненаранено достойнство. Смея се на себе си. Изгубих достойнството си онази сутрин, когато Кати влезе и завари и двама ни голи. Очите ми попадат върху кърпата в ръката на Джеси и бързо я грабвам, за да я наметна.

— Не мисля, че това ще те покрие – размишлява той самодоволно.

Прав е. Съвсем малко е по-голяма от кърпа за лице.

— Помогни ми! – вдигам умоляващ поглед към него и откривам нежна усмивка.

— Ела тук! – Разтваря ръце и аз отивам право в тях, като се покатервам в моя обичаен стил „шимпанзе”. Влажната му кожа е хлъзгава и мирише възхитително.

Джеси отива до вратата на фитнеса, отваря я и пъха глава навън.

— Кати? – обажда се.

— Да, момче?

— Къде си?

— В кухнята.

След това потвърждение той се измъква и взима бързо стълбите. Аз гледам през рамото му, докато се качваме и се моля Кати да не излезе, за да разговаря с него. Не излиза. Стигам до главната спалня с все още цяло достойнство.

— Ето. – Джеси ме поставя на крака и целува челото ми.

— Колко е часът?

— Осем без десет.

Извъртам очи и насочвам обвинителен поглед към него.

— Защо не ме събуди? – Отивам в банята.

— Ти се нуждаеше от сън.

— Не и петнайсет часа. – Пускам душа и заставам право под водата, без да чакам да се стопли. Трябва да се събудя. Набързо намокрям косата си и плясвам шампоан в дланите си.

Джеси стои от другата страна на стъклото и сваля маратонките си.

— Очевидно се нуждаеше от толкова – мърмори.

Плакна косата си от балсама и после се плъзгам покрай Джеси, без да обръщам внимание на оплакванията му. Нужни са ми десет минути, за да изсуша косата си, да нанеса грим и да се облека. Тръгвам надолу преди Джеси.

— Добро утро, Кати! – взимам телефона си от зарядното и го пъхвам в чантата.

— Ава, изглеждаш малко по-ведра. – Кати подсушава ръце в престилката си и ми прави малка оценка. – Да, много по-ведра.

— Така се чувствам – смея се.

— Какво искаш за закуска?

— Закъснявам, Кати. Ще грабна нещо в работата. – Мятам чанта на рамо.

— Ще ядеш! – Строгият, неприемащ възражения глас на Джеси ме удря отзад и аз се обръщам. Виждам как се мръщи, докато стяга вратовръзката си. – Тя ще яде геврече, Кати. – Облечен в костюм и изглеждащ съвършено, Джеси идва до мен и ме повдига на един стол. – С яйца. – Изглежда, обмисля нещо за секунда. – Всъщност без яйца.

Очите ми се разширяват и бързо слизам от стола, като гледам към обърканата икономка на Джеси.

— Кати, благодаря ти, но ще ям в работата. – Излизам от кухнята и оставям Джеси с леко увиснало чене.

— Хей! – Шокираният му глас стига до мен, докато тръшвам входната врата на панорамния апартамент зад мен. Без тичане. Аз ще ям. Без яйца. Доволството ми е краткотрайно. Натискам копчетата на асансьора, но вратата не се отваря, затова отново набирам кода, като все повече и повече се ядосвам.

— Без яйца ли? – крещя на редицата цифри, когато все още не се помръдва.

— Добре ли си?

Обръщам се и виждам моя невротичен властен маниак с ръце, отпуснати в джобовете на панталоните. Гледа ме как си изпускам нервите върху невинните копчета.

— Мога да ям яйца! – крещя по него. – Какъв е новият код?

— Моля?

— Чу ме. – Халосвам клавиатурата със свит юмрук.

— Да, чух. Но ти давам възможност да смениш този тон. – Лицето му е напълно безизразно и незасегнато от малкото ми избухване, докато моите очи се опулват от безочието му. Дава ми възможност да го сменя ли?