Въпросът ме изненадва, но бързо включвам мозъка си, преди да се изтърва.

— Да, благодаря.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе? – Лениво отива до хладилника, за да вземе млякото.

— Да, честно, не искам. – Не мога да скрия раздразнението в гласа си. Чувствам се наистина подразнена.

— Странно. Сигурна съм, че те видях в петък вечер – казва тя небрежно – в един бар. Как се казваше? Налива млякото спокойно и разбърква дори още по-бавно. – Сетих се. „Барок” на „Пикадили”.

— О? – Мамка му! – Да, бях с някои приятели. Нищо особено. Заминах при родителите си в събота сутрин – пръстите ми диво се усукват в косата ми. Защо изобщо я лъжа? Какво правя и защо го правя, след като това не е нейна работа.

Тя се обръща с усмивка, но тогава погледът й попада върху лявата ми ръка и няма никаква грешка, че очите й се опулват. Поглеждам към украсения ми с диаманти пръст и внезапно ми става неудобно.

— Не каза, че си омъжена – смее се тя. – Чувствам се толкова глупаво. Аз те съветвам да разкараш всички мъже, а ти през цялото време си била омъжена. – Тя започва да се изчервява и осъзнавам нещо ужасно.

Тя е лесбийка! „О, не! О, по дяволите!” Това обяснява всичко – поканите за питиета, постоянните обаждания и срещи, а сега очите й се пулят към пръстените ми. Тя ме харесва. Сега вече наистина се чувствам неудобно.

— Чакай малко! – мръщи се тя. – Помня, ти казваше, че имаш приятел – намръщва се по-силно. – И миналата седмица нямаше никакви пръстени.

Размърдвам се на токчетата си.

— Наскоро се омъжих. – Няма да обяснявам. – Пръстените ми се нуждаеха от стесняване. – Не мога да я погледна. Тя е привлекателна, но не по този начин.

— Защо не каза? – изглежда обидена.

Защо не съм казала ли? По много причини.

— Беше в тесен кръг. Само семейството. – Щеше ли да очаква покана, или щеше да се опита да ме спре? Целият този разговор ме кара да искам да се добера до Джеси още по-бързо. Дали да й кажа, че съм бременна? Като гледам лицето й, вероятно това ще я довърши. Изглежда наранена. – Рут, наистина трябва да питам какво искаше да обсъдим, за да мога да го оправя и да продължим. Съжалявам.

Тя очевидно не успява да скрие тревогата си и ми отправя фалшива усмивка.

— Не, върви! Може да почака.

Облекчена съм, но и шокирана. Вероятно това беше най-доброто, което можеше да се случи. Дали тя ще се откаже от постоянните си предложения за питиета и срещи? Не мога да повярвам, че не съм разбрала досега. Жена, която изглежда така и няма мъж? Не мисля дълго върху това. Нямам търпение да избягам, и то не само защото имам жена ухажор.

— Благодаря, Рут. Ще уговорим нова среща. – Не се задържам. Излизам набързо и махвам с ръка през рамо. Такава съм глупачка.

Изтичвам по пътеката и скачам в моята лъскава нова кола. Едва не се разридавам, когато „Ангел” атакува слуха ми.

* * *

Натискам копчето на интеркома като луда, но след няколко агонизиращи минути вратите все още не се отварят, затова бръквам в чантата си и вадя телефона, за да му се обадя. Позвънява веднъж.

— Ава?

— Портите не се отварят! – Гласът ми е изтормозен и откачен, но направо се побърквам от нуждата да видя Джеси.

— Хей, успокой се! – Неговият е също толкова неспокоен. – Къде си?

— На входа! Натискам копчето, но никой не отваря.

— Ава, престани! Тревожиш ме.

— Нуждая се от теб – изхлипвам. Най-накрая се предавам на съкрушителната вина, която се трупа дълбоко в мен от дни. – Джеси, нуждая се от теб.

Чувам затрудненото му дишане в телефона. Той тича.

— Дръпни сенника, бебче!

Поглеждам през сълзи и дръпвам бялата кожа. Откривам две малки черни устройства. Не чакам указания. Натискам и двете и портите започват да се отварят. Хвърлям телефона на седалката, натискам газта и се изстрелвам напред. Вече плача силно с болезнени тежки сълзи, докато се движа като в мъгла по оградената с дървета алея. Виждам астън мартина на Джеси да се носи насреща ми. Набивам спирачки, изскачам от колата и тичам презглава към него.

Той изглежда напълно ужасен, докато излиза от колата си, оставяйки вратата отворена, и спринтира към своята луда, истерична съпруга. Не мога да се спра. Аз го побърквам от страх, но тази внезапна яснота ме вкара в пристъп на паника. Загубила съм контрол върху емоциите си. Кучката с ледено сърце, която бях, внезапно е започнала да се топи и вече виждам нещата ясно.

Телата ни се сблъскват и веднага съм погълната от неговото. Всеки твърд мускул се притиска към мен, докато ме вдига и ме държи здраво към тялото си. Плача неумолимо във врата му, а той крачи по алеята и просто ме държи. Толкова съм глупава. Аз съм такава глупава, егоистична, безсърдечна крава.

— Боже, Ава! – пъшка Джеси във врата ми.

— Съжалявам – все още звуча безумно, въпреки че се чувствам милион пъти по-добре, след като вече съм в обятията му.

— Какво е станало?

— Нищо. Просто трябваше да те видя. – Стискам го по-силно. Не мога да се приближа достатъчно до него.

— По дяволите, Ава! Моля те, обясни ми! – Опитва се да ме пусне, но аз укрепвам моята желязна хватка. Не мога да се меря с него. Скоро ме отделя от тялото си и ме поставя срещу себе си. Оглежда всеки квадратен сантиметър от фигурата ми, докато държи раменете ми. – Какво става?

— Бременна съм – хлипам. – Излъгах те. Съжалявам.

Той потрепва и ме пуска. Отстъпва назад с широко отворени очи. Бръчката му е дълбока.

— Какво?

Избърсвам търкалящите се сълзи и свеждам поглед към земята. Толкова се срамувам от себе си. Той не е светец, но се опитваше да създаде живот, а аз мислех как да го унищожа. Това е непростимо, не че мога да му го кажа.

— Ти ме вбесяваш толкова много – прошепвам жално. – Ти ме вбесяваш, а после ме правиш толкова щастлива. Не знаех какво да правя. – Това е толкова слабо и жалко извинение.

Когато минават няколко неудобни мига в мълчание, а той все още не е проговорил, рискувам да погледна към него. Той е шокиран.

— Мамка му! Ава, да не се опитваш да ме вкараш в лудницата? – Заравя ръце в косата си и поглежда нагоре към небето. – Да не си играеш с мен? Защото наистина нямам нужда от това. Едва свикнах, че не си бременна, а сега си?

— Бременна съм.

Главата му се отпуска, ръцете му също. Просто висят от двете страни на тялото му, докато ме изучава внимателно с невярващ израз на лицето.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Когато аз самата приемех факта. – Не лъжа и липсата на нужда да потисна естествения си рефлекс ме уверява в това. Може би се опитвах да се възползвам от доминиращия Джеси, преди да започне отново да се държи с мен като със стъкло. Дори не знам. Бях толкова глупава.

— Ще имаме бебе? – той едва прошепва думите и аз кимвам в потвърждение. Не мога да говоря. Погледът му се спуска от очите ми към корема ми и се задържа там. Една сълза се търкулва по бузата му. Това разпалва още повече вината ми, но когато Джеси пада на колене, губя напълно контрол върху моя собствен плач. Просто стоя и плача, и гледам отпуснатото му тяло и как от очите му мълчаливо се ронят сълзи. Наистина си играех с него, сякаш това му е нужно, щом става дума за мен.

Естественият отговор на реакцията на моя красив невротичен мъж е да се присъединя към него на земята. Ръцете ми обгръщат раменете му и го притискам близо до мен, докато хлипа във врата ми. Гали ме по гърба, сякаш проверява дали наистина съм тук.

— Толкова съжалявам – казвам тихо.

Той не говори. Става и ме изправя със себе си, после ме отнася в колата си и ме поставя на седалката. Остава мълчалив, докато ме закопчава. Вади телефона от вътрешния джоб на сакото си, затваря вратата, после се отдалечава и се обажда на някого, докато премества новата ми кола от алеята.

Връща се и слага чантата между краката ми, после ни откарва у дома в пълно мълчание.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Все още не е казал и дума, когато паркираме пред „Луссо”. Излиза и ме измъква, после ме повежда покрай предпазливо изглеждащия Кейси и ме вкарва в асансьора. Обръщам се към Джеси, но той гледа напред и дори не прави опит да ме погледне – виждам го в отражението на вратата. Когато отваря входната врата на апартамента, Кати се появява от кухнята. Усмивката й се стопява, когато забелязва, че никой не й отговаря подобаващо.

— Всичко наред ли е? – Тя преценява и двама ни, после поглежда Джеси за отговор, но той само й подава чантата и кимва към стълбите. Поглеждам го и мълчаливо моля за някакви думи. Той не ми угажда. Отново кимва.

— Момче? – подсеща го Кати предпазливо.

— Всичко е наред. Ава не се чувства много добре. – Леко побутва гърба ми с ръка, подканвайки ме да тръгна напред.

— Идваш ли? – питам.

— Ще дойда след минута. Върви! – Подсилва думите си, като ме побутва още по-здраво с ръка и аз го оставям с Кати.

Докато минавам покрай сладката икономка на Джеси, тя протяга ръка и нежно погалва рамото ми с лека усмивка.

— Радвам се, че си у дома, Ава.

Усмихвам й се вяло. Чувствам се несигурна и малко разтревожена от унилото състояние на Джеси.

— Благодаря. – Качвам се горе, влизам в основната спалня и се настанявам на края на леглото.

Не знам какво да правя, затова изритвам обувките си и се издърпвам малко по-нагоре в леглото. Очите ми отново са пълни със сълзи, докато притискам колене към гърдите си и го чакам. Знам, че точно сега е времето да говорим за това, след като и двамата сме приели ставащото. Но за да се получи, трябва да говорим и двамата, а Джеси сякаш не планира да каже нищо. Не мога да го направя сама. Нямам представа какво минава през откачения му ум, а напрегнатата атмосфера отново ме кара да се съмнявам. Трябват ми уверения, не мълчание и не време, в което да се оправдавам.

Вдигам глава, когато влиза в стаята, но той не ме поглежда. Вместо това отива право в банята. Чувам как водата започва да пълни ваната, а после и движенията му, докато следва обичайната си програма, като събира всичко, което ще му трябва, и го поставя на достъпно място. Ще си вземем вана ли?