— Има цял кашон в шкафчето, момчето ми. Мислиш ли, че ще те оставя без масло? – Кати изглежда подразнена от критичния коментар на Джеси. Разсмивам се искрено, особено когато Джеси започва да се оплаква под нос.

— Не бъди толкова сърдит! Те само си говорят – мъмря го, когато излизаме на слънчева светлина и Джеси слага очилата си.

— Не е правилно. – Той потръпва и пуска ръката ми.

Започвам да ровя в чантата си за моите очила.

— О, тя може да го кани горе, когато ни няма. Забелязах, че чаршафите в стаята за гости са малко… разбъркани.

— Ава! – крещи той и вдига изкривено от неодобрение лице към небето. – Недей!

Смея се.

— Не бъди толкова задръстен!

— Не съм. – Възмутената му физиономия се разведрява веднага. Вече се усмихва.

— На какво се хилиш така самодоволно? – питам.

Сваля очилата си и се приближава към мен. Навежда се и носовете ни се докосват.

— Купих ти подарък.

— Така ли? – Целувам го. – Какъв?

— Обърни се!

Отдръпвам се и гледам доволните му очи, докато кимва зад рамото ми. Бавно се извъртам и стоя няколко мига, оглеждайки парка за нещо, което трябва да видя, но нищо не изскача към мен. Ръката му се появява през рамото ми и комплект ключове за кола увисват пред лицето ми. Едва тогава забелязвам огромния яркобял „Рейндж Ровър”, спортен модел, с блестящи колела. Или танк, все едно.

„О, не!”

Не мога дори да измисля някакви думи. Как съм го пропуснала? Сега ме заслепява. Присвивам се, когато раздрънква ключовете пред мен, сякаш смята, че не съм

забелязала подаръка си, и се опитва да ми подскаже още. Няма нужда. Виждам го. И го мразя.

— Ето там. – Сочи и раздрънква ключовете отново.

— Имаш предвид космическия кораб ли? – питам сухо. Няма да карам това нещо, независимо колко пъти ще получа обратно броене или вразумително чукане като последствие.

— Не ти ли харесва? – изглежда засегнат. Мамка му, какво да кажа?

— Харесвам моето „Мини”.

— То не е безопасно. – Вече изглежда обиден, за което бях сигурна. Минава пред мен и поглежда към шокираното ми лице. – Това е по-безопасно.

Не мога да скрия изумлението, което се изписва на лицето ми.

— Джеси, това е мъжка кола, като за Джон. Огромна е, мамка му!

— Ава! Внимавай с шибания език! – мръщи ми се. – Поръчах я в бяло. Това е дамски цвят. Ела, ще ти покажа! – Хваща раменете ми и ме повежда към гигантската снежна топка. Колкото повече приближавам, толкова повече я мразя. Прекалено много бие на очи. Обичам моето „Мини”. – Виж! – Отваря вратата… и ахвам.

Става по-лошо.

Бяло… навсякъде. Бял кожен волан, бял кожен лост за скорости, бели кожени седалки. Дори стелките са бели.

Поглеждам към Джеси, към моя заблуден съпруг, и поклащам глава, но не мога да съм неблагодарна. Той изглежда толкова доволен от себе си. Мислех, че този мъж има добър вкус.

— Не знам какво да кажа – промълвих, но наистина не знам. – Можеше просто да ми купиш часовник или огърлица, или нещо такова. – Иска ми се да ми беше купил часовник или огърлица, или нещо такова.

— Скачай вътре! – Повежда ме към… нещото.

Ахвам. „О, не!” Избродиран в облегалката за глава на предната седалка се мъдри надписът „Г-жа Уорд”.

Това отива прекалено далеч.

— Няма да карам това нещо! – изтърсвам, преди мозъкът ми да филтрира обидното изявление.

— Шегуваш се!

Е, това просто ме отървава от всякаква вина, която имах, и сега токчетата ми се вкопават твърдо.

— Не! Джеси, тази кола е прекалено голяма за мен.

— Безопасно е. – Вдига ме и ме поставя на шофьорската седалка. Чувствам се малка. – Виж! – Пресяга се, натиска копче и се отваря отделение, разкриващо компютърен екран. – Всичко, което може да ти потрябва. Заредих любимата ти музика – ухилва се, натиска копче и през всички милиони колони се разнася „Масив Атак”. – Можеш да мислиш за мен.

— Мисля за теб всеки път, щом се обадиш и чуя това парче – изскачам. – Искам твоята кола. Ти може да караш тази – и махвам към блестящата купчина метал.

— Аз ли? – По лицето му преминава разтревожено изражение. – Но това е малко… – прокарва очи по подаръка ми – …момичешко.

— Така е и знам каква игра играеш, Уорд. – Соча с пръст гърдите му. – Единствената причина да искаш да карам това нещо е, защото е огромно и има по-малка вероятност за нараняване, ако катастрофирам. Украсата няма да ме убеди. – Поглеждам вътре и умът ми рисува представи за бебешки и детски седалки. И количка в багажника. „О, не!” Обръщам се и изфучавам към моето прекрасно малко „Мини”, в което няма никаква възможност да натикам количка…

Смаяна съм, когато стигам до колата си без никаква намеса в стила на Джеси. Поглеждам в огледалото за задно виждане, докато нагласявам колана и виждам как се обляга на собствената си кола със скръстени на гърдите ръце. Не обръщам внимание на намръщеното му, но красиво лице и паля колата. Бързо се измъквам от мястото и се отправям към портата.

— Невъзможен мъж! – мърморя на себе си и се пресягам, за да натисна копчето на малкото черно устройство, което ще отвори портите.

Него го няма.

— Какво? – крещя изумена. – Мамка му! – Натискам спирачките и изскачам. Намръщеното му лице вече е ведро и усмивката му – бляскава.

— Планираш ли да ходиш някъде?

— Майната ти! – крещя през паркинга. Грабвам чантата си от предната седалка и оставям колата точно където е с отворена врата. Тракам ядосано с токчета към портата за пешеходци, но този път нямам този късмет да избегна намесата в стил Джеси. Бързо ме грабва и ме натъпква обратно в моя блестящ нов сватбен подарък.

— Ще внимаваш ли с шибания си език? – Поставя ме на шофьорската седалка и ми слага колана, после дръпва ключовете на моето „Мини” от ръката ми. – Защо трябва да ми се противопоставяш за абсолютно всичко? – Започва да прехвърля всичките ми ключове при ключа от новата ми кола.

— Защото си неразумен задник! – Премествам се ядосано в седалката си. – Защо ти да не ме откараш до работа?

— Вече закъснявам за среща, защото жена ми не прави каквото й се казва. – Хваща тила ми и ме дръпва към устните си. – Всеки би си помислил, че искаш наказателно чукане.

— Не е вярно!

Усмихва се и ме дарява с гореща целувка, от която можеш да се разтопиш. Дълга – от онези целувки, които размазват всякакво упорство в мен.

— Ммм, вкусна си, бебче. По кое време свършваш работа?

Пуска ме и както винаги съм без дъх.

— В шест.

— Ела право в имението и донеси папките си, за да можем да довършим поръчките за новите стаи! – Натиска друго копче, за да спусне прозореца на вратата, после я затваря и се обляга на нея. Изглежда доволен от себе си. – Обичам те.

— Знам – мърморя и завъртам ключа в стартера.

— Говори ли вече с Патрик? – пита. Въпросът му ме спира и ми напомня, че трябва да изпълня това задължение.

— Премести колата ми! – сопвам се, без да знам какво друга да кажа.

— Приемам това за „не”. Ще говориш с него днес! – Това не е въпрос.

— Премести колата ми! – повтарям сприхаво.

— Всичко, което искаш, жено. – Погледът му ме предупреждава, но аз не му

обръщам внимание.

— Къде ще паркирам това нещо, по дяволите?

Започва да се смее и тръгва да премести колата ми. После скача в своя автомобил и пили гумите на излизане от паркинга.

* * *

След като се въртя из най-близкия паркинг цяла вечност, най-после откривам две места, които да заема. Нахлувам през вратата на офиса и първото, което виждам, е букет кали, пръснати по бюрото ми. Когато приближавам, виждам малка кутия.

— Скъпа! – напяването на Том не ме отклонява от малката кутия.

— Добро утро! – поздравявам. Сядам и вдигам кутията. – Добре ли си?

— Жизнерадостно. Ти? – Том вече изглежда любопитен. Това ме кара да откъсна очи от кутията и си спомням последния път, когато го видях.

— Добре съм – отвръщам и виждам как започва да се хили безочливо.

— Казвал съм го преди, ще го кажа отново. Боже, този мъж може да се мръщи много секси! – Започва да вее на лицето си с подложка за кафе. – Горещо!

Мръщя се и отново поглеждам към кутията. Какво ли ми е купил сега?

— Кой достави това? – питам и вдигам кутията.

— Цветарката. – Том свива рамене и се връща при компютъра си. Оставя ме да разопаковам грижливо увитата кутия. Въздъхвам, когато я отварям и се изправям лице в лице с „Ролекс” в графитено и златно. Това е женската версия на часовника на Джеси и е зашеметяващ, но е и още една отговорност.

— Леле! – изпада във възторг Сали, когато зърва съдържанието. – Леле, леле, леле! Красив е.

Усмихвам се на нейния ентусиазъм. Вадя часовника от кутията и го пъхвам около китката си. Наистина е.

— Знам – казвам тихо. – Благодаря, Сал. – Премествам цветята от бюрото си и пъхвам кутията в чантата си.

— Искаш ли кафе, Ава? – Сал се отдалечава към кухнята.

— Да, моля. Къде са Патрик и Виктория?

— Патрик има лична среща, а Виктория е на обект.

— Добре.

Поставям цветята във вода и потъвам в работата си. Подготвям папката, която да отнеса на Рут Куин, и после разпечатвам всички подробности за неприлично скъпите легла, които Джеси иска да бъдат направени за имението.

В десет внезапно ми прилошава и изчезвам в тоалетната, за да се опитам да повърна, но просто не се получава. Свличам се върху седалката, горещо ми е, чувствам се разтревожена и ми се плаче. Трябва да уредя часа си в болницата. Внезапно решена, вероятно благодарение на това колко гадно се чувствам, излизам от тоалетната, за да направя точно това, но спирам насред решителния ми марш, когато се разкрива гледка към офиса и забелязвам кой седи на стол срещу бюрото ми.

Сара.

Вече не ми се гади. Ядосана съм. Какво прави тя тук, мамка му? Колкото и да ми се иска да я разкъсам на парчета, не искам да го правя в офиса, затова се обръщам да избягам и да се скрия в тоалетната.