Джеси се обръща и ме поглежда тревожно.

— Свършил съм фъстъченото масло.

— Какво? – смея се на искреното му нещастие. – Свършил си фъстъченото масло?

— Никак не е смешно! – Тръшва вратата на шкафчето, после отива да хладилника, отваря го и започва да размества безкрайните бутилки вода. – На какво си играе Кати, мамка му! – мърмори на себе си.

Не мога да се спра. Превивам се от смях. Това не е нормално поведение на човек, който просто обича нещо. Той е пристрастен. Моят господар е пристрастен към фъстъчено масло и най-вероятно ще получи гърч, ако не си получи дозата скоро. Хихикам щастливо, докато се отдалечавам, но чувам вратата на хладилника да се тръшва. Подскачам и се опитвам несполучливо да скрия усмивката си. Хапя устната си, за да я спра.

— На какво се хилиш? – Джеси ми се мръщи.

— Защо е този непреодолим импулс към фъстъчено масло? – питам бързо, преди да стисна отново устната си.

Джеси скръства ръце на гърдите си, все още намръщен.

— Харесвам го.

— Харесваш го?

— Да, харесвам го.

— Загазил си, ако само го харесваш. – Не мога повече да потискам глупавата си усмивка.

— Не съм загазил – спори той и се засмива леко. – Не е голяма работа.

— Добре. – Свивам рамене, все още усмихната. Всъщност е голяма работа.

Джеси пресича кухнята и заобикаля плота към мен. Очите му се опулват, когато долната част на тялото ми се появява в зрителното му поле.

— Какво е това? – изтърсва.

Поглеждам надолу към себе си, после към шокираните му зелени очи.

— Къси панталони.

— Имаш предвид бикини?

Отново се хиля.

— Не, имам предвид къси панталони. – Хващам ръбовете на крачолите на дънковите си панталонки и ги повдигам. Ако бяха бикини, щяха да изглеждат така.

Той се задъхва леко, все още изучаващ престъпното облекло.

— Ава, хайде, бъди разумна!

— Джеси – въздъхвам, – казах ти. Ако искаш дълги поли и пуловери по врата, тогава си намери жена на твоята възраст! – дръпвам панталонките надолу и коленича, за да вържа връзките на кецовете си. Пренебрегвам мърморенето и наежването, което се излъчва от всяка възхитителна част на моя неразумен мъж. – Може да отида да плувам в имението. – Поглеждам към него. Сърдитото му лице е сковано от ужас.

— С бански?

Смея се.

— Не, в скиорски екип. Разбира се, че с бански. – Насилвам си късмета и го знам.

— Правиш го нарочно, нали?

— Искам да отида да плувам.

— Искам да те удуша – сопва се той. – Защо ми причиняваш това?

— Защото си неразумен задник и трябва да се отпуснеш. Ти може да си старец, но аз съм само на двайсет и шест. Спри да се държиш като пещерен човек! Какво ще стане, ако отидем на почивка някъде, където има плаж?

— Мислех, че можем да отидем на ски – той се подсмихва самодоволно сега. – Ще ти покажа колко съм добър в много екстремните спортове.

Усмихвам се на повторението на думите ни от нашата първа среща. После скачам върху него и носът ми се сгушва право във врата му.

— Миришеш много сладко. – Вдишвам вкусния му аромат, докато той ме носи към колата, все още обута в късите панталони.

* * *

Паркираме пред имението и Джеси бързо ме вади от колата, после ме издърпва нагоре по стълбите във фоайето. Чувам далечното бръмчене на разговори от бара и се усмихвам, когато виждам Джон да се приближава, все така заплашителен като планина.

— Ава иска да отиде да плува – оплаква се Джеси, когато Джон се присъединява и започва да върви до нас, изравнявайки крачка с тази на Джеси и с моите бързи стъпки.

Голямото момче поглежда надолу към мен, а веждите му подскачат над очилата.

— Така ли, момиче?

Кимвам.

— Навън е горещо.

Леката усмивка, проблеснала на лицето на Джон, е признак, че той знае адски добре какво правя. Да, опитвам се да помета цялата неразумност на моя съпруг и това е идеалното място, от което да започна – в секс убежището на моя господар, където показването на плът е ежедневно явление. Не планирам изобщо да се събличам и да се перча наоколо, та всички да ме видят, но плуване в приличен бански е добро начало. А ако Джеси успее да преодолее това тук, ще може да го преодолее навсякъде.

Подминаваме бара и забелязвам Сам. Не виждам лицето му, но тялото му, отпуснато на един стол, е ясен признак на състоянието му. Най-добрата ми приятелка е идиотка. Бяга от нещо добро само за да разпали отново нещо, което е ужасно лошо. Сам може да я е завлякъл към тъмната страна, но не заслужава такова отношение.

Още щом влизаме в кабинета на Джеси, той пуска ръката ми и отива право до вградения хладилник. Вади буркан с фъстъчено масло, веднага отваря капачката и гмурва пръста си вътре. Джон изобщо не се впечатлява, вместо това сяда на стола срещу бюрото на Джеси, докато аз го наблюдавам с усмивка на лице. Джеси отива небрежно до креслото си, настанява се, пъха пръста си в устата и въздъхва. Харесва го, а?

— Какво става? – пита той Джон, облизвайки пръста си.

— Камера три не работи. От компанията за наблюдение планираха да я поправят. – Джон се премества в стола и вади телефона от джоба си. – Ще ги подгоня. – Набира и слага телефона на рамо, после става и отива до прозореца.

— Бебче, добре ли си?

Откъсвам очи от гърба на Джон и виждам Джеси със загрижено изражение на лицето.

— Да, добре съм. – Осъзнавам, че все още стоя до вратата на кабинета, затова тръгвам към бюрото и се настанявам на стол до този на Джон. – Замечтах се. Извинявай!

Отново облизва пръста си от фъстъченото масло.

— За какво?

Усмихвам се.

— Нищо. Просто гледам как се успокои, след като вече имаш твоето фъстъчено масло.

Поглежда към буркана и извърта очи.

— Искаш ли?

— Не. – Сбръчквам нос от отвращение, а Джеси се смее. Зелените му очи

проблясват, докато завинтва капачката и плъзга буркана по бюрото си. Вече е получил дозата си. – Как е Сам?

— Зле. Не иска да говори за това. Как е Кейт?

— Не е добре. – Не лъжа, тя наистина не е.

— Какво знаеш? Защо тя скъса с него?

Свивам рамене колкото е възможно по-небрежно.

— Заради това място вероятно. – Устоявам на порива да не го прегърна. Не смея дори да спомена брат си. – Може би така е най-добре.

Джеси кимва замислено.

— Искаш ли да плуваш, или да останеш с мен?

Знам кой отговор би предпочел да получи.

— Ти какво ще правиш? – питам и оглеждам купчината документи. Никога не съм виждала бюрото му толкова разбъркано и знам защо. Сара не е тук. Но не се чувствам ни най-малко виновна, дори това да значи, че бюрото на Джеси изглежда така, сякаш на него е паднала бомба.

Джеси също поглежда към документите и въздиша.

— Ето това ще правя. – Побутва една от купчините.

— Защо не наемеш някого?

— Ава, това не е нормален бизнес. Трябва да познаваш някого, да му вярваш. Не мога просто да се обадя във фирма за подбор на персонал и да им кажа да пратят някой, който може да работи с компютър.

Добре, вече се чувствам малко виновна. Той е прав. Говорим за хора от висшето общество, хора на високи позиции във властта. Джеси ми е казвал, че ровят в живота на тези хора, за да определят финансовото им състояние и медицинската им история, включително че проверяват и криминалните им досиета. Допускам, че има проблем с поверителността.

— Аз мога да помогна – предлагам неохотно, въпреки че нямам никаква представа откъде да започна, но съкрушеното изражение на Джеси, докато оглежда купчините документи на бюрото си, наистина подклажда вината ми.

Поглежда ме изненадан.

— Наистина ли?

Свивам рамене и грабвам първата хартия, която успявам да хвана.

— По един час тук и там, предполагам. – Оглеждам текста в ръката си и се присвивам. Това е банково извлечение. Поне така мисля. Цифрите приличат повече на международни телефонни номера, затова може би е сметка за телефон. Поглеждам към Джеси. Той се усмихва.

— Ние сме много богати, госпожо Уорд.

— Мамка му!

— Ава…

— Извинявай, но… – Опитвам се да се съсредоточа върху цифрите, но губя ориентация. – Такива неща не бива да лежат на бюрото ти, Джеси. – На листа има номерата на сметките и всичко. – Чакай! Сара ли се грижеше за твоите финанси?

— Да – казва той тихо. Наежвам се. Не се доверявам на тази жена.

— Имаш ли представа къде са парите ти? Колко има? – Поставям отново листа на бюрото му.

— Да, виж! – Взема листа и сочи към него. – Това са парите ми и те са в тази банка.

— Имаш само една сметка? Ами бизнес сметки, спестявания, пенсии?

Джеси изглежда леко разтревожен и почти ядосан.

— Не знам.

Зяпвам към него.

— Тя се е занимавала с всичко, така ли? С всички твои сметки? – Това изобщо не ми харесва.

— Вече не – оплаква се той и хвърля листа обратно. – Но нали ти ще помогнеш? – Отново се усмихва.

Как мога да не помогна? Този мъж е въшлив с пари и няма никаква представа къде и колко от парите му са спестени.

— Да, ще помогна! – Грабвам купчината и започвам да разгръщам лист по лист, но точно тогава осъзнавам нещо тревожно. Вирвам глава и откривам едно самоуверено лице да се взира в мен. – Казах, че ще помогна, това е всичко. Няколко часа от време на време, Джеси. – Той иска да заменя Сара.

Видимо помръкна от думите ми.

— Но това е идеалното решение.

— За теб! Идеалното решение за теб! Аз имам кариера. Няма да се откажа от нея, за да идвам тук всеки ден и да отмятам документация! – Наглата свиня! Иска да заменя Сара като негова секретарка. Никакъв шанс. – Все едно – тупвам купчината на бюрото и се изправям, – не мога да размахвам камшика, затова мисля, че не съм достатъчно квалифицирана. – Не знам защо казах това. Беше ненужно и наистина доста злобно.