— Нека те заведа у дома! – казва той и застава още по-близо.

— Джеси, добре съм. Наистина.

Вдига ръка и погалва бузата ми.

— Позволи ми да се грижа за теб!

Внезапно отбелязвам, че желанието му е аз да се нуждая от него. Чувства се безполезен, а отсъствието ми, откакто го напуснах, вероятно влошава нещата. Мога ли да съм толкова зла и да му откажа това?

— Добре съм – отстъпвам назад и взимам чантата от мястото, където я захвърлих.

— Не си добре, Ава.

— Нещо не ми е понесло, това е. – Ръката ми трепка до тялото ми.

— За Бога, жено! Ти си в кабинета на лекаря, така че не ми казвай, че си добре! – Прокарва ръце през косата си объркан и говори високо.

— Не съм бременна – изтърсвам бързо, внезапно се замислям ужасена, че може да не ме иска, ако не съм забременяла. Сърцето ми се свива болезнено в гърдите. Отново ми се гади.

— Какво? – Застава бързо пред мен, по очите му личи, че е шокиран, а тялото му потръпва. Наистина иска това бебе.

Боря се с естествения си рефлекс, като се опитвам отчаяно да задържа ръцете си отстрани до тялото.

— Беше потвърдено, Джеси.

— Тогава защо повръщаш навсякъде?

— Някакъв вирус. – Обяснението ми не е достатъчно, но съдейки по опустошеното му изражение, той ми вярва. – Ти се провали. Цикълът ми дойде.

Не знае какво да каже. Очите му се стрелкат из помещението и той още потрепва. Страхът ми се засилва от реакцията му към лъжата ми. Чувствам се объркана, изтощена и с разбито сърце. Няма бебе е равнозначно на няма Джеси. Вече всичко е ясно.

— Не съм щастлив. Ще те заведа у дома, където мога да те държа под око – поема ръката ми, но аз я издърпвам, моментално наежена от коментара му. Не е щастлив ли? Иска да ме държи под око? Какво? За да провери дали кървя?

— Никога не си щастлив с мен – поглеждам го право в очите. – Винаги правя нещо, което те ядосва. Замислял ли си се, че може би ще си по-малко нещастлив без мен?

— Не! – изглежда ужасен. – Тревожа се, това е.

— Ами, недей! Добре съм – сопвам се и излизам от тоалетната напълно замаяна.

Излизам от приемната и влизам в аптеката отсреща. Подавам рецептата през гишето, после сядам в един стол и гледам как Джеси крачи напред-назад с ръце в джобовете на панталоните. Обръщам се напред и забелязвам, че аптекарят ми хвърля погледи. Едва тогава осъзнавам, че вероятно смята, че ям хапчетата си. Изкушението да обясня почти ме кара да стана и да приближа гишето, но аптекарят ме вика и аз приближавам, за да взема хартиения плик от него.

— Благодаря – усмихвам се и бързам да изляза, но просто се изправям пред моя мрачен мъж отвън.

— Какво е това? – Очите му са приковани към плика.

— Резервни хапчета – съскам в лицето му. – След като не съм бременна, бих искала да си остана така.

Раменете му увисват и главата му се отпуска. Боря се с всепоглъщащата вина, която ме обзема, щом виждам как реагира на новината, но трябва да я пренебрегна. Заобикалям го и тръгвам напред. Краката ми леко треперят и сърцето ми тупти безмилостно в гърдите ми.

— Няма да се върнеш у дома, нали? – извиква той след мен.

Преглъщам буцата в гърлото си и продължавам напред. Не, няма да се върна, но планът беше само за пет дни, за да не ме хване в лъжа и да се тревожа за болницата, когато получа час. Но думите му носят безвъзвратност и още по-тревожното е, че той не настоява да остана с него. Ако премахна бебето от живота си, очевидно ще премахна и Джеси. Тази мисъл завладява емоциите ми. Живот без Джеси?

Вървя срещу вятъра, а лицето ми е мокро от сълзи.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Чувството на празнота беше неизбежно. Чувството на пустота и нещастие беше неизбежно. Но съкрушителната вина, която ме поглъща, не беше очаквана. Борих се с пристъпите й, когато Джеси беше пред мен с победен вид, но сега съм погълната от вината. И съм бясна, че се чувствам така. Липсата на желание да си уредя час за ултразвук също ме плаши.

Петък е. Ден номер четири без Джеси. Седмицата ми беше абсолютно мъчение и знам, че няма да стане по-добре. Сърцето ми бавно се пропуква, а пукнатината се увеличава с всеки изминал ден и накрая вероятно ще спре да бие. Вече съм близо. Но най-много боли от липсата на контакт. Чудя се дали Джеси не се дави във водка, което също така значи, че вероятно е и с жени. Скачам от бюрото и изтичвам до тоалетната. Повръщам веднага, но не мисля, че е от сутрешното гадене или изобщо от дневното гадене. Това е скръб.

— Ава, трябва да се прибереш. Не си добре цяла седмица – разтревоженият глас на Сали долита през вратата на кабинката. Надигам се с въздишка и пускам водата, после излизам, за да наплискам лицето си и да измия ръцете си.

— Глупавият вирус ме повали – мърморя. Поглеждам към Сал и се възхищавам на сивата тясна пола и черната блуза. Сал наистина се е преобразила. Развлечените широки поли и ризи с висока яка са далечен спомен. Не съм питала, но с това ново облекло допускам, че срещите се осъществяват. – Все още ли се виждаш с онзи от интернет? – питам. Щях да го назова по име, но нямам представа как се казва.

— Мик ли? – изкикотва се. – Да.

— Добре ли върви? – Обръщам се и се облягам на мивката. Гледам как Сал започва да забърсва полата си, после приглажда вдигнатата високо конска опашка.

— Да! – изписква тя, от което подскачам. – Той наистина е съвършен, Ава.

Усмихвам се.

— С какво се занимава?

— О, с някакви професионални глупости. Не се преструвам, че разбирам.

Смея се.

— Добре. – Щях да й кажа „да бъде себе си”, но мисля, че е малко късно за това. Тя определено вече не е старата Сал. Чувам, че телефонът ми звъни от новото бюро. – Извини ме, Сал! – Оставям я пред огледалото да освежава червеното си червило.

Приближавам новото си бюро в Г-образна форма. Пренебрегвам дълбоко вкорененото разочарование, че не чувам „Ангел”, но не мога да пренебрегна раздразнението, когато виждам, че се обажда Рут Куин – моята досадна, но заразно ентусиазирана клиентка, с която съм прекарала прекалено много време тази седмица.

— Здравей, Рут!

— Ава, все още звучиш ужасно.

Знам, а вероятно и изглеждам ужасно.

— Чувствам се много по-добре, Рут.

Защото току-що изпразних стомаха си отново.

— Добре. Може ли да уредим среща? – Вече не изглежда толкова загрижена за мен.

— Проблем ли има? – питам и се надявам да няма. Опитвам се да движа този проект възможно най-гладко, защото, въпреки че Рут изглежда достатъчно приятна, предричам, че е труден клиент, ако нещата не вървят по начина, по който тя иска.

— Няма проблем. Просто искам да изясним няколко детайла.

— Можем да го направим по телефона – предлагам.

— Предпочитам да те видя – уведомява ме. Хлътвам в стола. Разбира се. Винаги предпочита да ме види. Финалната й фактура ще бъде астрономична. Един час тук, два часа там и тя ще похарчи повече пари за моето време, отколкото за същинската работа. – Днес – добавя.

Хлътвам още повече със звучен стон. Няма да завърша гадната си седмица с Рут Куин. На практика я започнах с Рут във вторник и имах антракт в средата на седмицата в сряда. Няма да завърша седмицата си с Рут Куин. Все едно, три следобед е. Тя да не мисли, че е единственият ми клиент? Не бих имала нищо против, но тя прекарва десет минути в разяснение на това, което вече е било обяснено, после един час ме налива с чай и с опити да ме убеди да изляза с нея за питие.

— Рут, наистина не мога днес.

— Не можеш ли? – звучи ядосана.

— Понеделник? – Защо казах това? Отново ще започна седмицата си с Рут Куин.

— Понеделник. Да, ще го направим в понеделник. В единайсет става ли?

— Мога в единайсет – отварям бележника и я записвам.

— Прекрасно! – отново е веселата Рут. – Планирала ли си нещо приятно за уикенда?

Спирам да пиша, внезапно се чувствам много неудобно. Не съм планирала нищо

приятно за уикенда, освен да лекувам разбитото си сърце, но преди да обмисля какво да кажа, направо го изтърсвам.

— Не, нищо особено.

— Така ли? Аз също. – Отново ще го направи. Знам си. – Трябва да излезем за по питие.

Подпирам чело на бюрото ми. Тя или не може, или не иска да схване намека. Вдигам натежалата си глава.

— Всъщност, Рут, казах нищо особено, но ще посетя родителите си в Корнуол. Нищо особено наистина. Не е забавно.

Тя се смее.

— Гледай родителите ти да не те чуят!

Насилвам се да се засмея с нея.

— Няма.

— Е, приятен уикенд в правене на нищо особено с родителите ти и ще се видим в понеделник.

— Благодаря, Рут. – Затварям и поглеждам часовника. Още един час и мога да избягам.

* * *

Завличам изтощеното си тяло по стълбите до апартамента на Кейт и се отправям към кухнята. Отварям вратата на хладилника и пред мен се изправя бутилка вино. Просто я гледам втренчено. Не знам колко време, но очите ми са залепнали за проклетото нещо. Нужен е звукът от един познат глас, за да откъсна очи. Обръщам се и виждам Кейт, но не нейният глас привлече вниманието ми. Влиза Дан. И двамата изглеждат виновни като греха.

— Какво става? – питам и тръшвам вратата на хладилника. Кейт трепва, но мълчи. Но брат ми не мълчи.

— Не е твоя работа – напада той, плъзва ръка около кръста на Кейт и целува бузата й. За първи път говоря с него от сватбата ми и това не прилича на щастливо събиране. Той ми се мръщи. – Може би аз трябва да попитам какво става. Защо си тук?

Замръзвам на място и стрелвам с поглед Кейт. Улавям много леко поклащане на глава. Не му е казала.

— Просто наминах след работа. – Поглеждам отново към Дан. – Кога се връщаш в Австралия?

— Не знам – свива рамене и отхвърля бързо въпроса ми. – Тръгвам си.

— Довиждане! – изплювам. Обръщам се и отново отварям хладилника, за да грабна бутилката вино. Не би трябвало да се случва, предвид сегашното ми положение, но не мога да не се намеся в това. Кейт си търси белята, а аз все по-малко харесвам брат си с всеки изминал ден. Никога не съм мислила, че ще се радвам да видя гърба му. Не се сбогувам и съсредоточавам вниманието си да налея голяма чаша вино.