Записвам се и взимам списание от масата в чакалнята, после прекарвам двайсет минути, преструвайки се, че го чета. Въртя се и дърпам дрехите си в опит да се успокоя. Наистина ми се гади и състоянието ми само се влошава, когато сякаш е поличба, попадам на статия с доводи за и против прекъсването на бременността. От устните ми се откъсва безнадежден смях.

— Нещо смешно?

Замръзвам в стола си, когато ме залива познатият тембър на Джеси, а после рязко затварям списанието.

— Проследил ли си ме? – питам, напълно зашеметена, докато се обръщам към него.

— Ти си ужасна лъжкиня, бебче – отчита факта, но тихо. Прав е, не ме бива, но трябва да поработя по това, ако ще остана с този мъж. Ако остана? Наистина ли помислих това? – Ще ми кажеш ли защо си при лекаря и защо ме излъга къде отиваш? – Поставя ръка на голото ми коляно и започва бавно да прави кръгове, докато ме наблюдава напрегнато.

Хвърлям списанието обратно на масата. Не мога да избягам от този мъж.

— Просто проверка – мърморя, забила поглед към пода, и се опитвам да отстраня ръката му.

— Проверка? – тонът му се е повишил значително. Вече не е тих и успокояващ. В него се усеща гняв.

Усещам как ръката му стиска. Той не може да диктува това.

— Да.

— Не мислиш ли, че трябва да направим това заедно? – пита.

Заедно? Шокирана се обръщам към него и го гледам ядосано. Оглеждам лицето му точно както той моето и Джеси отпуска ръката си, но я плъзва нагоре по крака ми. Отстранявам я от крака си.

— Като решението, което взе, да се опиташ да ми надуеш корема? Него заедно ли го взехме?

— Не – отговаря тихо и се обръща.

Взирам се в прекрасния му профил. Нямам никакво желание да омекна и да отстъпя. Джеси показва голямо нахалство и унинието ми е прогонено напълно и заменено от предишния гняв, само че още по-голям.

— Дори не можеш да ме погледнеш, нали? Знаеш, че това, което си направил, е грешно. Моля се на Бог да не съм бременна, Джеси, защото не бих причинила гадостите, през които ме прекара ти, и на най-лошия си враг, камо ли на моето бебе.

Този път той изглежда шокиран. Очите му са присвити и косата му започва да се навлажнява на слепоочията от пот.

— Знам, че си бременна, и знам как ще бъде.

— Така ли? – Не си давам труда да спра смеха си. – И как ще бъде?

Лицето му се разнежва и кара сърцето ми да забави ударите си, когато посяга към бузата ми и нежно я погалва. Устните ми се разтварят леко и палецът му минава по долната и я дръпва.

— Перфектно – прошепва той и ме поглежда.

За кратко се гледаме втренчено, но съм изтръгната от магията му, когато извикват името ми, и бързо си спомням причината, поради която съм тук. Гневът ми също се връща. Не би било идеално. Може би за него, но за мен би било изтезание. Няма да се съглася на това. Ставам, при което той отпуска ръката от лицето ми, но за мой ужас Джеси също се изправя. О, не! Той няма да влезе с мен. Ще бъде достатъчно ужасяващо и без моя невротичен господар. Доктор Монро вероятно ще има какво да каже за решението ми за аборт, и то без да знае, че съм омъжена. Ще са нужни прекалено много обяснения. Не искам да обяснявам. Все едно, ако съм бременна, не искам Джеси да знае. Никога няма да ми позволи да махна неговото бебе, а не искам да мисля докъде би стигнал, за да ме спре. Въпреки неспособността ми да лъжа ще се опитам, когато става въпрос за нещо толкова важно. Нямам избор. Това е единственият начин.

— Да не си посмял! – изсъсквам и той се отдръпва. – Седни! – Соча стола и му хвърлям най-заплашителния си поглед, на който съм способна. Трудно е. Може да повърна всеки момент. Чувствам се ужасно и ми е много, много горещо.

За моя най-голяма изненада Джеси постъпва мъдро и се отпуска на стола внимателно. Изражението му е истински смаяно от избухването ми. Обръщам се и го оставям. Той изглежда така, сякаш е бил зашлевен по лицето. Поемам дълбоко въздух за насърчение и влизам в кабинета на лекаря.

— Ава! Радвам се да те видя. – Доктор Монро вероятно е най-милата жена, която някога съм срещала. В началото на петдесетте, с типичното леко закръгляне за средната възраст и руса коса на каре. Тя има цялото време на света за теб… обикновено. Не беше много доволна, когато се представих за трети път за замяна на загубените ми хапчета.

— И аз се радвам, докторе – отговарям нервно, докато кацвам на ръба на един стол.

Тя изглежда загрижена.

— Добре ли си? Изглеждаш зеленикава.

— Добре съм, просто малко ми се гади. Вероятно от жегата. – Повявам си с ръка. Тук е дори още по-горещо.

— Сигурна ли си? – пита тя искрено загрижена.

Усещам как брадичката ми започва да трепери и това само засилва тревогата по кръглото й лице.

— Бременна съм! – изтърсвам. – Знам, че ще ми четете конско за хапчетата, но наистина нямам нужда от това, така че, моля ви, не ме карайте да се чувствам още по-зле! Знам, че съм глупачка.

Тревогата й моментално се превръща в симпатия.

— О, Ава! – Хваща ръката ми и имам чувството, че ще се разплача още по-силно. Съчувствието й само ме кара да мисля, че съм още по-безнадеждна глупачка. – Заповядай! – Подава ми кърпичка и аз издухвам носа си шумно. – Кога трябваше да дойде цикълът ти?

— Днес – отговарям бързо.

Очите й се разширяват.

— Точно днес? – пита тя. Кимвам. – Ава, защо си толкова сигурна? Цикълът ти може да закъснее няколко дни, както може и да подрани.

— Повярвайте ми, знам – подсмърчам. Вече не отричам и се изправям срещу проблема. Емоциите ми са тотално объркани.

Тя се намръщва и бърка в чекмеджето си.

— Отнеси това в тоалетната! – казва и ми подава тест за бременност.

Едва се сдържам да я питам дали не мога да направя теста в кабинета, но осъзнавам, че тук няма тоалетна, и напускам кабинета на доктор Монро. Надзъртам в коридора към чакалнята и виждам гърба на Джеси. Все още седи на стола, но се е облегнал напред с лакти върху коленете и глава в ръцете. Не мога да понеса очевидното му отчаяние и бързо отивам в тоалетната срещу кабинета на доктор Монро.

Пет минути по-късно съм отново при нея и се взирам в теста, който е грижливо поставен на другия край на бюрото й. Тя тупка по клавиатурата си, докато аз неистово тупкам с крак по пода. Сдържам дъха си, когато тя посяга и взима теста, поглежда го за кратко и обръща очи към мен.

— Положителен – казва просто и го задържа, за да го видя. Знаех, че ще е положителен, но потвърждението го прави още по-реално и също така разпалва болката и лудостта, които ме доведоха до този етап от живота ми.

Но, изглежда, не мога да плача.

— Искам прекъсване на бременността – казвам ясно и поглеждам доктор Монро право в очите. – Можете ли да се погрижите?

Наблюдавам как тя видимо хлътва в стола си.

— Ава, разбира се, решението е твое, но моя работа е да ти покажа възможностите.

— Които са?

— Осиновяване, подкрепа. Има много самотни майки, които се справят добре, а с подкрепата на родителите ти съм сигурна, че ще получиш добри грижи.

Присвивам се.

— Искам прекъсване – повтарям, пренебрегвайки съвета и искреността й. Но тя е абсолютно права. Моите родители биха се грижили за мен… ако бях сама. Но не съм. Омъжена съм.

— Да – въздъхва тя. – Добре, ще трябва да направим ултразвук, за да знаем какво е положението – започва отново да чука по клавиатурата, а аз седя и се чувствам глупаво. – Предписвам ти още хапчета, за да си сигурна, че ще се предпазваш, след като се оправиш. В болницата ще ти дадат достатъчно информация относно грижите след това и страничните ефекти.

— Благодаря – мърморя и взимам рецептата. Тя не я пуска веднага и поглеждам към нея.

— Знаеш къде съм, Ава? – Гледа ме въпросително, очевидно се съмнява в решението ми, но й се усмихвам, за да потвърдя, че наистина съм добре и че взимам правилното решение.

— Благодаря – казвам отново, защото не знам какво друго да кажа.

— Грижи се за себе си, Ава!

Напускам кабинета й и се подпирам на стената отвън. Внезапно се чувствам още по-зле.

— Ава! Какво има? – Джеси е до мен за миг, а гласът му е изпълнен с паника. Прикляква пред мен, за да се изравни с очите ми. – Боже, Ава!

По челото ми избива пот и устата ми се пълни със слюнка. Знам, че ще повърна. Стрелкам се по коридора и нахлувам в тоалетната, после изхвърлям съдържанието на стомаха си в първата кабинка, която намирам. Прегръщам седалката и пренебрегвам импулса да си измия ръцете веднага. Джеси маха косата от лицето ми и голямата му топла длан нежно прави кръгове по гърба ми, докато аз се напъвам.

— Добре с… – стомахът ми се свива отново и аз изкарвам още една партида. Свивам се и се отпускам пред тоалетната, положила глава на ръката си. Защо го наричат сутрешно гадене, когато те напада произволно през целия ден? Чувам вратата да се отваря.

— Скъпа, да ти донеса ли вода? – пита доктор Монро. Ако имах силите, щях да се тревожа, че е заварила Джеси с мен в тоалетната.

— Да, моля – отговаря той.

Чувам как вратата отново се затваря. Джеси кляка зад мен и обгръща гърба ми.

— Свърши ли? – пита тихо.

— Не знам. – Все още ми се гади.

— Добре, можем да останем. Добре ли си?

— Добре съм – казвам надменно.

Джеси не казва нищо. Взима водата от доктор Монро, когато тя се връща, и я уверява, че съм в добри ръце. Не се съмнявам в него. Винаги се чувствам в безопасност в ръцете му. Ако не беше толкова потаен и коварен, щеше да е идеален. Ние щяхме да сме идеални.

Остава клекнал зад мен, държи косата ми назад и ми предлага по малко вода, докато се съвземам.

— Добре съм – уверявам го, докато бърша устата си с кърпичка. Знам, че повече няма да повръщам. Чувствам се празна.

— Ето. – Вдига ме на крака и оправя косата ми на гърба. – Искаш ли още вода?

Взимам чашата от него и отивам до мивката, за да си измия ръцете. Отпивам, изплаквам и изплювам в опит да почистя устата си. Поглеждам в огледалото и виждам, че Джеси стои зад мен. Изглежда разтревожен. Избърсвам бузите си и разрошвам косата си.