След като оправям лицето си и успокоявам конвулсиите на тялото си, се връщам в офиса. Том и Виктория са пристигнали, а Сал пълзи на колене и събира милиони кламери.

— Какво стана? – прошепва Виктория.

— Бюрото ми най-после се предаде – усмихвам се и с всички сили се опитвам да сдържа нов пристъп на кикот. Ако започна, няма да спра.

— Пропуснах го! – извиква Том невярващо. – Проклятие! – Окачва чантичката си на гърба на стола си. – Скъпа! Как е булката?

— Добре – отговарям.

— О, да! – обажда се Виктория. – Когато се оженя, ще имам точно такава сватба, освен че може би няма да е в се…

Стрелвам предупредително с очи моята вятърничава колежка и тя осъзнава, че почти е сгрешила, затваря уста и набързо се маха от мястото.

Коленича, за да помогна на Сал.

— Беше красиво, Ава – размишлява тя замечтано. – Късметлийка си.

Милите думи на Сали само усилват унинието ми. И тогава телефонът започва да звъни в чантата ми. Поглеждам към нея, тя стои насред хаоса от счупеното бюро. Не мога да говоря с него. Малко съм изненадана, че му отне толкова време, за да ми се обади, и още по-изненадана, че не беше много настойчив снощи. Тези неща са признак само на едно нещо. Знае, че е преминал границата. Дори не мога да си представя какво прави сега, освен че бяга безброй обиколки на „Роял Паркс”.

Сал ме поглежда с очакване, но аз само се усмихвам и продължавам да събирам кламери и да ги пускам в кутията. Чак сега започвам да се чудя защо от всички неща, които можехме да разчистваме, сме се захванали с най-дребните.

— Ще му се обадя после – казвам на Сал, докато мисля колко терапевтично е всичко това.

Щом свършваме, Сал се изправя и отива в кухнята, да прави кафе, а аз се вдигам и се отправям към кабинета на Патрик. Почуквам на вратата и пъхвам глава. Той седи на бюрото си с леко зачервено лице и реши косата си.

— Добре ли си, Патрик? – питам и прехапвам свирепо устна, докато оглеждам закопчаното му сако, което скрива закръгления корем.

— Да, да. Добре съм – пухти Патрик и пъхва гребена във вътрешния джоб на сакото си. – Мисля, че Айрин ще види в това знак, че трябва да отслабна. – Усмихва се леко и вече се чувствам по-добре за това, че му се смях. Аз също се усмихвам. – Радвам се, че направих деня ти по-весел, цвете.

— Съжалявам, но трябва да си чувал пукането всеки път щом сядаше на бюрото.

— Да, чувах. Глупав евтин боклук!

— Сигурна съм – съгласявам се със сериозно изражение. Нямаше нищо евтино в моето бюро. – Искаш ли кафе?

— Не – мърмори Патрик. – Трябва да се прибера и да се преоблека.

— Добре. – Измъквам се от кабинета му и се връщам при моята купчина дърво. Ровя, докато откривам чантата си. Намирам телефона, изчиствам пропуснатото обаждане от Джеси и набирам кабинета на лекаря си.

— Той добре ли е? – пита Том ухилен, а Виктория се присъединява.

— Добре е, но запазете безизразно изражение, когато излезе, за да отиде и да смени разпраната риза – усмихвам се.

— Копчетата са се разлетели? – Виктория се смее и се отпуска назад на стола си.

Том поглежда към Виктория и също се разсмива.

— О, по дяволите! Какво ли не бих направил, за да върна времето назад и да съм тук в този момент!

Успявам да удържа кикота си и се пъхвам в архива, където най-после се свързвам с лекарския кабинет. След като минавам през кучето пазач, което имат за рецепционистка, най-после получавам час за четири следобед.

Денят преминава доста бързо само с няколко пропуснати обаждания от моя господар. Те бяха очаквани, но това, което не беше очаквано, е липсата на настойчивост. Джеси не се обади в офиса, не се отби и не звъня цял ден. Не съм сигурна дали трябва да съм доволна от това, че сякаш е приел моята молба за пространство, или разтревожена, че това е толкова нехарактерно за него. Минали са повече от двайсет часа, откакто го видях, и ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва, но трябва да се преборя с това. Трябва да се придържам към позицията си, а единственият начин това да стане е, като не говоря и не се виждам с него. Плашещо е какво може да направи той с мен, и то обикновено само като ме докосне, когато съм решена да удържа на своето, така че, да, ключът е в разстоянието.

Взимам чантата и ставам от временното си бюро, което по случайност е сгъваема маса, която държим в склада.

— Тръгвам си. Ще се видим утре – казвам, докато минавам покрай тримата си колеги. – Разбрала съм се с Патрик. – Не искам да казвам къде отивам, защото това несъмнено ще доведе до нови въпроси. Тайните в този офис са лукс.

Прозвучава хор от сбогувания, докато затварям вратата зад себе си, и тръгвам към метрото. „Ангел” започва, докато приближавам станцията, но оставям телефона в чантата. Там, където отивам, наистина нямам нужда да мисля за него, но е трудно, когато любимото му парче, което му напомня за мен, отеква много силно дори от дълбините на чантата ми. Спира за наносекунда, а после започва отново. Пренебрегвам го и съсредоточавам вниманието си върху приближаването на станцията.

Отскачам стреснато, когато висок мъж със зелени очи застава пред мен като стена, и от уплаха слагам ръка на гърдите, докато дишам тежко. После се вбесявам страшно.

— Какво правиш? – питам кратко.

— Ти не вдигаше телефона – сочи чантата ми. – Може би не си го чула.

Поглеждам към него и откривам обвинителен поглед. Знае адски добре, че съм го чула.

— Ти си ме следил – аз също мога да обвинявам.

— Къде отиваш? – Пристъпва по-близо, но аз отстъпвам назад. Не мога да му позволя да ме докосне. И мамка му, къде отивам?

— Клиент – изтърсвам.

— Ще те закарам.

— Казах ти, че ми трябва пространство, Джеси. – Наясно съм с пешеходците, които вървят около нас, някои пъшкат, други ни хвърлят мръсни погледи, но не ми пука за тях, нито пък на Джеси. Той просто ме гледа втренчено и е шокиращо поразителен в сив костюм и синя риза.

— Колко пространство и за колко време? Ожених се за теб в събота, а ти ме напусна в неделя. – Протяга ръка и хваща рамото ми, после я плъзга надолу, докато хваща моята ръка. Както винаги косата ми се изправя и през мен преминава тръпка.

Гледам го как наблюдава сключените ни ръце и пръстите му се сплитат с моите бавно, докато дъвче устната си. – Трудно ми е, Ава. – Поглежда втренчено към мен със зелените си очи. – Без теб наистина ми е трудно.

Сърцето ми се къса за този мъж, който стои пред мен. Стискам очи и отчаяно се боря с естествения си инстинкт да пристъпя към него и да го прегърна. Ако не получи своето чрез различни видове чукане или чрез обратно броене в стила на Джеси, той ме пречупва със сърцераздирателни думи. Нямаше да е толкова лошо, но знам, че наистина мисли всяка сричка. Отново ме парализира.

— Наистина трябва да тръгвам. – Мразя себе си, задето го оставям така. Обръщам се, като очаквам да бъда задържана, но той пуска ръката ми и аз тръгвам напред шокирана и всъщност доста разтревожена.

— Бебче, моля те! Ще направя всичко. Моля те, не ме оставяй! – умоляващият му глас ме спира и ме прорязва болка. Все още съм му бясна. – Нека поне те закарам! Не искам да се качваш на влака. Десет минути, само за това моля.

— Ще стигна по-бързо с метрото – казвам тихо сред ревящата тълпа. Обръщам се с лице към Джеси.

— Но аз искам да те закарам.

— Няма да стигнем навреме със… – Спирам, когато ми хрумва, че с шофирането на Джеси вероятно ще успеем. Вероятно той мисли същото, защото веждите му са леко вдигнати.

Не мога да му кажа къде отивам. Ще получи удар. Опитвам се да мисля бързо и трезво и намирам само една възможност. Ще го накарам да ме остави на ъгъла зад кабинета. Наблизо има жилищни сгради. Няма да забележи.

Въздъхвам.

— Къде е колата ти?

Облекчението, което се изписва на лицето му, е очевидно и това само засилва вината ми. Нямам представа защо се чувствам така. Наблюдавам го как бавно вдига ръка и поема нежно моята, после бавно ме повежда към един хотелски паркинг. Камериерът вади ключовете от кабината си и ги подава на Джеси, който ме пуска едва когато стигаме до колата и ме настанява вътре.

Излиза на „Пикадили”, като се съобразява с другите участници в движението и сменя скоростите внимателно. Стилът му на шофиране отговаря на настроението му – унило.

— Къде отивам? – пита и включва музиката. От колоните се разнася „Острови” на ХХ. Дори музиката е пасивна и мека.

Опитвам се да си спомня за някоя улица близо до кабинета на лекаря и само една ми хрумва.

— „Люксембург Гардънс” – казвам и гледам навън през прозореца.

— Добре – отговаря той тихо. Знам, че ме гледа. Би трябвало да се обърна и да го предизвикам, да го накарам да обясни по-добре, но ме обзема униние. Надявам се, че Джеси не е възприел съгласието ми като подчинение. Няма да се покоря на това. Просто трябва да стигна до кабинета без Джеси и да се справя с ужасната ситуация.

* * *

Отбива по „Люксембург Гардънс” и кара бавно по обградената с дървета улица.

— Тук става. – Посочвам вляво и той отбива. Сега се моля да не се задържи. – Благодаря – отварям вратата.

— Моля – промърморва. Знам, че ако се обърна и го погледна, ще видя зъбните колелца да се въртят с милион километра в час и загрижена бръчка на красивата му глава, затова не се обръщам. Излизам от колата. – Ще вечеряш ли с мен довечера? – пита той бързо, сякаш знае, че шансът му се изплъзва.

Въздъхвам шумно и се обръщам към колата.

— Ти поиска десет минути и аз ти ги дадох. Не каза нищо. – Оставям един мъж с отчаяно лице, излъчващо болка, и пресичам улицата, но внезапно спирам, когато ми хрумва, че няма къща на клиент, в която да изчезна. Трябва да се върна назад поне километър, а не мога да го направя, докато Джеси седи на тротоара в колата си. Отварям чантата си и се преструвам, че търся нещо, а наум се моля той да си тръгне. Ослушвам се за рев или за мъркане на двигателя и след цяла вечност най-после то достига до ушите ми. Мъркане е. Поглеждам през рамо и гледам как колата изчезва по улицата, после се отправям назад по улицата, от която дойдохме. Усещам гадене, но го отдавам на нервите. Не съм сигурна как ще подходя. След многобройните ми посещения при семейния ни лекар за нови хапчета и след лекциите, които получавах от нея всеки път, сега ме очаква въртене на шиш и още по-строг разговор за нехайството ми. Тя ще си помисли, че съм жадна за наказания. Мисля, че вероятно съм.