Кейт все още изглежда шокирана. Не се изненадвам, наистина е шокиращо.

— Ако си знаела през цялото време, защо не го смъмри?

— Никога нямаше да го признае, Кейт. Той е луд – заявявам, но мисля, че вероятно аз съм лудата, защото съм толкова адски тъпа.

— Но само с теб – казва Кейт.

— Да, само с мен. – Отпивам от чая си. Кейт ме наблюдава, но не казва гласно за какво мисли. Сигурно има какво да каже.

— Защо пренебрегна проблема? – пита.

Боях се от този въпрос, но го очаквах. Аз също се чудя.

— Нямам представа. – Чувствам се толкова объркана. Нямам прилично обяснение.

Кейт поклаща глава и ме кара да се чувствам по-малка.

— Не те разбирам и определено не разбирам него.

— Бил е уплашен, че ще избягам – мърморя тихо. Какво е моето извинение да съм толкова глупава?

— Ти се омъжи за него! – Кейт се смее. – Мамка му, Ава! Какво му има на този мъж? Хей, знам, че е малко луд, но…

— Малко? – присмивам се.

— Да, добре. Начинът, по който се държи с теб, винаги ми се е струвал много мил. Той толкова много те обича, тревожи се за теб и те защитава. Всички знаем, че поведението му е много повече от неразумно, но е всеизвестно, че никога не му е пукало преди. Обаче да ти краде хапчетата? Не мислех, че този мъж може да ме шокира, но този път надмина себе си.

— Така е – казвам замислено и разбърквам бавно и внимателно чая.

— Ако ти си знаела и той е знаел, че знаеш, тогава защо е голямото избухване сега?

— Може да е успял в опитите си.

Кейт се задавя с чая си.

— Бременна ли си? – Кашля.

Думите карат отново буца да застане в гърлото ми и сълзите започват да се търкалят по бузите ми, преди дори да си помисля да ги овладея. Оставям чая си на масата, покривам лице с длани… и заплаквам.

— Мамка му! Мамка му! – Столът на Кейт изчегъртва по кухненския под. Тя застава зад мен, обгърнала с ръце раменете ми, и шепти успокоително в ухото ми, сякаш съм дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Внезапно се чувствам толкова глупава. Много, много глупава. Глупава, защото пренебрегвах подозренията си толкова дълго, глупава, защото не се сетих по-рано, и глупава, защото позволявах на Джеси да ме разсейва, за да не направя точно това – да се сетя и да разбера чудовищността на действията.

— Цикълът ми трябва да дойде утре. Знам, че няма да дойде, Джеси също го знае – подсмърчам. Кейт ме оставя и забързва към шкафа с чекмеджетата. – Не съм готова за тази промяна, Кейт, и това разстрои Джеси, и сега съм ядосана на себе си, че пренебрегвах проблема, и дори още по-бясна на него. Понякога оставям нещата да отминат, но това е контрол на изцяло ново ниво. Не мога да му позволя да го направи.

Кейт ми подава кърпичка и сяда до мен, а аз започвам да бърша носа си.

— Напълно съм съгласна – казва тя непоколебимо. Не мога да повярвам колко съм облекчена да чуя точно това. Знам, че много харесва Джеси и обикновено нищо не я вълнува, дори предизвикателните действия на съпруга ми, но това я е шокирало и съм доволна. – Какво ще правиш? – пита. – Ще го накараш да се изпоти ли?

— Ще направя аборт.

Кейт отваря широко уста от изненада. Това не помага.

— Кейт, можеш ли да си представиш как ще се държи с мен? Вече ме задушава и аз го харесвам донякъде, но ако съм бременна…

Кейт хваща брадичката си.

— Боже, Ава, ще го пратиш в лудницата.

— Това не е достатъчно добра причина – отговарям тихо. Знам какво ще му причини това, но той не е обмислил какво ще причинят неговите действия на мен. Не съм готова за това, а той не се е замислил нито веднъж как може да се почувствам аз. – Но не е само това. Имам кариера. На двайсет и шест години съм. Не искам бебе, Кейт.

— Дори не знам какво да кажа.

— Просто кажи, че постъпвам правилно!

Тя леко поклаща глава и аз поглеждам сините й очи умолително. Нуждая се да разбере.

— Добре – казва неохотно. Изобщо не мисли, че е добре, но готовността й да не ме обвинява е достатъчна за мен. Вече се чувствам достатъчно виновна, въпреки че не би трябвало. Трябва да си върна контрола, а не виждам друг начин да го направя. Не мога да имам бебе.

— Благодаря ти – прошепвам. Взимам чая си с разтреперани ръце и отпивам от него.

ОСМА ГЛАВА

Понеделник е. Будя се на разсъмване и веднага отивам в банята, за да проверя какво става с цикъла ми. Разбира се, всичко е чисто и сухо и аз сядам, за да плача тихо. Мога да изчакам няколко дни, но винаги съм била като часовник, затова само ще отлагам неизбежното. Трябва да посетя доктор Монро.

Излизам от станцията на метрото „Грийн парк” на „Пикадили” и спирам за няколко мига, за да попия лудия поток от хора в часа пик. Това ми липсва. Липсват ми хаосът в метрото и изминаването пеша на няколкото преки до офиса – трескавото вървене, избягването на сблъсъка с хора, които викат в мобилните си телефони. Всичко това, съчетано с шума на коли и автобуси, с нетърпеливото бучене на клаксони и със звънтенето на велосипедистите, предизвиква лека усмивка на лицето ми, докато не получавам смушкване в гърба и присмех, защото задържам пешеходното движение. Изтръгвам се от мечтанието си и се отправям към площад „Бъркли”.

— Добро утро, цвете! – Патрик е излязъл от кабинета си и приближава едрото си тяло към бюрото ми.

Сядам на стола и се завъртам към него.

— Добро утро! – Глупаво е, но трябва да се преструвам на весела.

Той кацва на бюрото ми, като извлича обичайния писък от претоварените плоскости, и аз се напрягам в очакване. Бюрото ще поддаде някой ден.

— Как е младата булка? – Щипва бузата ми нежно и ми намигва.

— Идеално. – Усмихвам се. Вътрешно се смея на себе си и на способността си да избирам най-неточните думи, за да опиша как се чувствам наистина. Можех да кажа добре или страхотно, но не… казах идеално. Идеално объркана, това съм аз.

— Беше чудесен прием. Благодаря.

— За нищо – отхвърлям оценката на шефа ми. – Къде са всички? – питам. Отчаяно искам да отклоня темата от моята хаотична сватба и – както изглежда – хаотичен брак.

— Сал е в архива и подрежда, а Том и Виктория трябваше вече да са тук. – Поглежда часовника си. – Ван дер Хаус – сега поглежда към мен и аз се мъча да изглеждам спокойна при споменаването на името на датския ми клиент – свърза ли се вече с теб?

— Не. – Пускам компютъра и размърдвам мишката, за да включа монитора. От мислите ми не убягва фактът, че ми е даден краен срок днес да уведомя шефа си за отмъстителната мисия на Микаел, но като се има предвид сегашното ми състояние и това, че напуснах Джеси, мисля, че моят господар засега няма да ме притиска по този въпрос. – Каза, че ще се свърже с мен, щом се върне в Англия.

— Много добре. – Патрик се размърдва върху бюрото ми. Иска ми се поне да седи неподвижно, щом ще продължава да изтезава горката мебел. – Нещо да докладваш за другите си клиенти? Семейство Кент, госпожица Куин… господин Уорд. – Усмихва се на собствената си малка шега и въпреки терзанията ми с новия ми съпруг съм благодарна, че той не се противопостави на връзката ми с Джеси… ако изобщо има връзка след следващите няколко дни.

— Всичко е супер. У семейство Кент се работи на пълни обороти, утре започваме при госпожица Куин, а господин Уорд би искал да поръчам леглата за новите стаи възможно най-скоро. Може да отнемат месеци.

Патрик се смее.

— Ава, цвете, няма нужда да наричаш съпруга си господин Уорд.

— Навик – мърморя. Мога да го нарека с много думи в момента.

— Имаш предвид онези прекрасни легла в решетъчен стил?

— Да. – Измъквам скицата от чекмеджето си и я представям на Патрик.

— Поразително – казва той просто. – Обзалагам се, че ще струват няколко хилядарки.

Поразително? Да. Скъпо? Абсурдно. Но Патрик не осъзнава ползите от тези легла в място като имението. За този голям мечок имението все още е само прекрасен провинциален хотел.

— Той може да си го… – Свивам рамене и взимам скицата, когато ми я подава.

Прибирам я доволна, когато острият пукот на цепещо се дърво раздира тишината на офиса и наблюдавам шокирана как Патрик се срива на пода с разтревожено лице. Не знам защо. Трябваше да го очаква. Скутът ми е изпълнен с парченца от бюрото и съм страшно благодарна, че краката ми не бяха под него. Щяха да са счупени.

— По дяволите! – крещи Патрик и се търкаля в трески и предмети, които украсяваха бюрото ми, включително плоския монитор. Не знам дали да скоча да му помогна, или просто да се разсмея, но напорът е по-силен от мен. В гърлото ми набъбва гръмогласен кикот и е нужна всяка частица от волята ми, за да го задържа. Това е просто прекалено смешно.

Губя битката. От устата ми изскача взрив от смях и внезапно съм парализирана от веселие. Няма никакъв шанс Патрик да се вдигне от пода без помощ, но се съмнявам, че аз ще съм от полза. Той може би тежи шест пъти повече от мен.

— Съжалявам. – Усмихвам му се и се опитвам да върна контрол върху тялото си, което се тресе от смях. – Ето. – Подавам му ръка и той се пресяга, за да я хване, но това напряга ризата му и тя се разпаря, а копчетата политат във всички посоки и шкембето на Патрик лъсва изпод отворената риза. Това не ми помага и потушеният с усилие смях се връща с пълна сила.

— Да му се не види! – ругае той, но държи здраво ръката ми. – По дяволите!

— Боже! – възкликвам и се превивам, за да не се напикая. – Патрик, добре ли си? – Знам, че е. Нямаше да се търкаля и да ругае, ако беше сериозно ранен.

— Не, по дяволите, не съм. Ще успееш ли да се овладееш и да ми помогнеш? – Дръпва ръката ми.

— Съжалявам. – Не е добре. Плача от смях и спиралата ми вероятно се стича по бузите ми. Използвам цялата си сила, за да вдигна Патрик от пода бързо и да отида в тоалетната. И когато най-накрая го изправям на крака, тичам натам. – Извини ме! – смея се. Подминавам шокираната Сал, докато прелитам покрай архива.