— Ава, по дяволите! – Объркан притиска с ръка главата си. – Аз ти взимах шибаните хапчета.

Скачам от леглото.

И се взривявам.

Дори не се опитвам да споря, защото в тази ситуация няма абсолютно нищо разумно. Джеси ме наблюдава внимателно, докато крача към него, и щом заставам пред него, го зашлевявам през лицето. Дланта ми пламва моментално, но съм прекалено ядосана, за да се съсредоточа върху болката. Главата му се извръща настрани, очите му са сведени надолу и все още чувам накъсаното ни дишане, само че сега то не е тежкото дишане на задоволството, а изпълнено с гняв поемане на кислород. Джеси вдига отново лице и преди да се усетя какво правя, ръката ми полита отново, но този път той хваща китката ми пред лицето си. Дръпвам ръката си и започвам да налагам гърдите му с двата си юмрука в безумен изблик на ярост. И той ми позволява. Просто стои и поема побъркания бой по тялото си. Юмруците ми упорито се забиват в гърдите му, докато аз крещя и вия към него. Силата, с която удрям високото му здраво тяло, е жалка и когато вече мисля, че ще се срина от изтощение, отстъпвам назад и губя контрол върху сълзите си, а също и върху движенията на тялото си.

— Защо? – крещя по Джеси.

Той не се опитва да ме докосне или да тръгне към мен. Просто стои в рамката на вратата, все още без никаква емоция по лицето. Дори бръчката му не е там, но знам, че сигурно е разтревожен и сигурно е наистина съсредоточен да не обуздава откачилата си жена.

— Ти пренебрегваше проблема, Ава. Трябва да го признаеш – гласът му е нежен и равен. – Исках да предизвикам някаква реакция в теб.

— Нямам предвид защо ми каза. Аз знаех. Питам защо, мамка му, го направи?

Бръчката му вече е на мястото си. Както и сдъвканата устна. Не знам защо мисли

толкова усилено за това. Нищо не може да промени фактите. Джеси е увреден и аз също, защото пренебрегвах проблема през цялото време.

— Ти ме побъркваш – поклаща глава. – Караш ме да правя откачени неща, Ава.

— Значи аз съм виновна? – крещя. – Хапчетата ми започнаха да изчезват няколко дни след като ме облада. – Казвам „облада”, защото наистина го направи. Той ме пречупи, беше невъзможно да устоя на решителността му.

— Знам. – Свежда очи към пода.

О, не! Той ще ме гледа и няма да извръща поглед. Изфучавам обратно към гърдите му и сграбчвам брадичката му, за да повдигна главата му.

— Няма да се изплъзнеш от обясненията. На своя глава си решил да диктуваш посоката на моя живот. Не искам шибано бебе! Това е моето тяло. Ти не взимаш решения вместо мен! – гласът ми се пречупва от крясъци. – Кажи ми защо, мамка му, ми причини това?

— Защото исках да те задържа завинаги – прошепва.

Пускам брадичката му и отстъпвам назад.

— Искал си да ме хванеш в капан?

— Да. – Отново свежда поглед надолу.

— Защото си знаел, че ще избягам, когато разбера за бизнеса ти и за проблема ти с пиенето?

— Да. – Отказва да ме погледне.

— Но аз се върнах, след като открих истината за имението и за алкохолния проблем, а ти продължаваше да взимаш хапчетата ми, когато взимах нови. – Този мъж няма никакъв разум.

— Тогава не знаеше за живота ми.

— Сега знам.

— Знам.

— Престани да казваш, че знаеш! – Размахвам ръце пред него. Отново губя контрол.

Джеси повдига очи, но отново отбягва да ме погледне. Погледът му се стрелка през стаята към всичко, но не и към мен. Засрамен е.

— Какво искаш да кажа? – пита той тихо.

Нямам представа, затова се отправям към гардероба. Омъжена съм за този мъж от един ден и го оставям, но нямам представа какво друго да направя. Грабвам скъсаните си дънки и ги нахлузвам.

— Какво правиш? – гласът му е изпълнен със страх. Знаех, че ще е такъв. Никога няма да може да се справи с това, нито пък аз, ако остана. Този проблем внезапно ме удря много силно.

Не му отговарям, вместо това внимателно обличам сутиен и тениска, преди да издърпам пътническия си сак.

— Ава, какво правиш, по дяволите? – Сакът е изтръгнат от ръката ми. – Няма да ме напуснеш! – Думите му са изречени и като заповед, и като молба.

— Трябва ми малко пространство. – Дръпвам обратно сака и започвам да тъпча дрехи в него.

— Пространство за какво? – Хваща ръката ми, но аз я издърпвам. – Ава, моля те!

— Моля те какво? – Дърпам дрехите си и ги тъпча в сака свирепо, но се боя, че може отново да се обърна към Джеси, ако не се съсредоточа върху това. Не мога да се насиля да го погледна. Знам какво ще видя.

Страх.

— Моля те, Ава, не тръгвай!

— Тръгвам. – Обръщам се и профучавам край него. Отправям се към банята, за да си събера тоалетните принадлежности. Той не ме спира и знам защо. По същата причина, поради която беше нежен с мен от седмици. Защото мисли, че ще нарани бебето.

Той е зад мен, знам, че е, но продължавам да си събирам нещата. Потребността ми да избухна е съкрушителна, но в същото време се боря с нуждата да утеша Джеси. Толкова съм объркана.

— Ава, моля те, нека поговорим за това!

Обръщам се шокирана.

— Да говорим?

Той кимва смутено.

— Моля те!

— Какво има да говорим? Ти си направил възможно най-долното нещо. Нищо, което кажеш, няма да ме накара да те разбера. Нямаш право да взимаш тези решения. Ти не ме контролираш до такава степен. Това е моят живот!

— Но ти знаеше, че ги взимам.

— Да, знаех. Но може би заради всички други гадости, с които ме засипа, откакто те срещнах, не бях обмислила колко извратено е това. А то наистина е извратено, Джеси, и ти нямаш извинение. Не е достатъчно, че си искал да ме задържиш. Това не е решение, което ти взимаш сам. – Опитвам се да се успокоя, но губя битката. – Ами аз? – крещя в лицето му. – Ами моите желания?

— Но аз те обичам.

Стискам сака, докато пръстите ми изтръпват. Сериозно губя контрол. Минавам покрай Джеси и бързо тръгвам надолу по стълбите.

— Ава!

Пренебрегвам го и продължавам. Гневът, който бълбука в мен, ме шокира също толкова, колкото и Джеси. Това минава границата. Това е непростимо. Не искам бебе.

— Ава, остани! Ще направя всичко… – Тежките му стъпки са близо зад мен, но той е гол и въпреки че няма никакъв срам, знам, че няма да изтича навън на публично място необлечен.

При вратата се обръщам с лице към него.

— Ще направиш всичко, така ли?

— Да. Знаеш го. – Ужасеното му лице почти ще ме накара да го прегърна. Дори сега, когато призна, че той е откраднал хапчетата ми, се боря да не се сгуша в обятията му. Но ако оставя това да му се размине, се обричам цял живот той да ме манипулира. Не мога да го направя. Трябва да се разделим за малко. Проблемът е прекалено сериозен и може би трябваше да помисля, преди да се омъжа за него, но вече е късно. Може би съм направила най-голямата грешка в живота си.

— Тогава ще ми дадеш малко пространство.

Излизам.

СЕДМА ГЛАВА

Кейт не е вкъщи, затова влизам и се отправям по стълбите към старата ми стая. След като седя на леглото цяла вечност и пренебрегвам упоритото дрънчене на „Ангел” на „Масив Атак” от телефона ми, най-после се измъквам в банята за дълъг душ.

Стоя под горещата струя и се сапунисвам навсякъде. Прокарвам гъбата разсеяно по цялото ми тяло и спирам, когато стигам до корема. Чувствам се лишена от всякаква емоция. В мен няма никакви естествени майчински инстинкти, които да ме карат да искам да го галя. Никога не съм се замисляла за майчинството. Твърде млада съм и имам процъфтяваща кариера, върху която да се концентрирам. Това променящо живота решение не трябваше да се взима вместо мен. Джеси нямаше право да решава вместо мен. Той нямаше право и да ме завладява толкова агресивно, но все пак го направи. Няма право да диктува какво да нося, но го прави. Няма право да смачква всичко в живота ми по своя арогантен, неразумен и предизвикателен начин… но го прави. И аз му позволявам. Боря се с него за много неща, но той получава своето в повечето случаи. Но не и в този случай. Това е истинска лудост. Джеси никога няма да се промени. Не може, не и когато става дума за мен. Ще продължава да прегазва всичко в живота ми и то просто защото не може по друг начин. Приела съм много неща за него, но сега осъзнавам, че в никакъв случай не мога да приема това. И няма.

Излизам от душа и се подсушавам, после пресичам площадката към стаята. Поглеждам към телефона и виждам едно пропуснато обаждане след последния път, когато почистих екрана. Изненадана съм, но в този момент телефонът започва да вибрира в ръката ми. Съобщение.

Не мога без теб, Ава.

Въздъхвам и поклащам леко глава, но не отговарям, защото не знам какво да кажа.

Не си правя труда да си суша косата или да мажа тялото си с крем. Навличам торбеста тениска и някакви панталони и изпълзявам в хладните чаршафи на старото ми легло. То е твърдо, на буци и Джеси не е в него, но аз съм сама и точно от това имам нужда сега.

* * *

Събуждам се от крясъци – много силни крясъци. Тъмно е и единствената светлина в стаята идва от мекия блясък на стъкления панел над вратата. Избутвам чаршафите, измъквам се от леглото, прекосявам стаята и отварям тихо вратата.

— Казах, че е свършило! – крещи Кейт. – Ние нямаме бъдеще.

Мамка му, не би трябвало да слушам това, но любопитството ми надделява. Виждам гърба на Кейт долу в коридора и се моля другият, който е там, да е Дан. Но не е. Сам е. Вече тъгуващото ми сърце пикира надолу заради най-добрата ми приятелка. Тя не знае какво прави.

— Кейт, стига! – гласът на Сам е умоляващ и малко объркан, което ми подсказва, че Сам няма никаква представа защо Кейт слага край на връзката им.

Думата връзка изглежда доста странно за това, което има между тях, но въпреки всички шеги, лековатия стил на живот и безгрижие те имат връзка, каквато Кейт никога не е създавала с друг мъж. Дори и с брат ми. Ако могат да преодолеят всички неща тип „имението”, знам, че ще бъдат идеални един за друг. Мога да убия брат ми. И мога да убия Кейт за това, че е толкова глупава.